Решение № 174 от 09.09.2024, Апелативен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 174 гр. Бургас, 04.09.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на осми август през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Павел Ал. Ханджиев

Членове:

Илияна Т. Балтова

Радостина К. Калиманова при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова като разгледа докладваното от Илияна Т. Балтова Въззивно гражданско дело № 20242000500290 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение № 404 от 29.04.2024 г., постановено по гр.д. № 774/ 2023 г. по описа на Окръжен съд Бургас, е осъдено „ЗАД Д.:Ж. и з.“АД, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление: гр. София 1172, район Изгрев, ж.к. „Д.“, бул. „Г. М. Д.“ № 1, представлявано от Б. Г. И., Р. В. М. и Т.

Д. Т. – заедно от поне двама изпълнителни директори, да заплати на Ж. Я. Е., ЕГН **********, с адрес: гр. Бургас, ж.к. „М. Р.“, бл.51, сумата от 34 000 лв., представляваща обезщетение за причинените на последния неимуществени вреди при допуснато пътно-транспортно произшествие от застрахован при ответника по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите лек автомобил марка „Ландровър“, модел „Фрийлендър“, с регистрационен номер ******, ведно със законната лихва, считано от 20.10.2021 г. до окончателното изплащане, като искът за обезщетение за неимуществени вреди над присъдения до претендирания размер от 150 000 лв. е отхвърлен.

Присъдени са разноски.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от 1

Ж. Я. Е., с адрес за връчване: гр. Бургас, ул. „В. А.“ № 18, ет.3, офис 6 - адв. П.

В., в частта, с която са отхвърлени претенциите на ищеца за присъждане на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди до размера от 120 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 20.10.2021 г. до окончателното изплащане. Претендира се отмяна на решението в обжалваната му част, с осъждане на дружеството – въззиваем да заплати допълнително сумата от 86 000 лв.

Според въззивника - ищец, в обжалваната си част съдебното решение е неправилно и постановено в нарушение на материалния закон и въведения с него обществен критерий за справедливост, като противоречи и на трайната практика на ВКС.

Твърди се, че конкретните обективни обстоятелства, доказващи степента и характера на уврежданията на въззивника, не са описани в обжалваното решение и не са преценени във връзка с изискването за справедливото им обезщетяване, по смисъла на чл.52 ЗЗД, което представлява отклонение от задължителните указания, съдържащи се в ППВС № 4/ 1968 г.

Акцентира се на обстоятелството, че в резултат на претърпения деликт изцяло е прекъснат нормалния живот на въззивника - ищец – изключително жизнен, деен, инициативен и позитивен млад човек, баща на две деца, като претърпените травми ще го съпътстват до края на неговия живот. Анализират се настъпилите увреждания, като се обобщава, че липсват изгледи за пълно възстановяване, а напротив – възможни са и по-сериозни последици за здравословното и психическо състояние на въззивника, в течение на времето.

Според този въззивник, решаващият съд не е изпълнил в достатъчна степен задължението си да извърши задълбочена и всестранна преценка на всички обстоятелства, които имат значение за определяне на дължимото обезщетение. Поддържа се във въззивната жалба, че следва да се посочи от съда обезщетение за всяко едно от уврежданията, които да се сумират.

Релевират се доводи за негативното влияние, което оказват получените увреждания върху живота на въззивника - ищец – необратимото отстраняване на левия бъбрек; изменената походка; продължаващите болки при влошаване на времето; наличието на белези по лицето и тялото, които с времето стават по-видими; емоционалните последици.

2

Сочи се, че при определяне на обезщетението съдът от първа инстанция изцяло е игнорирал настъпващите с пълна сила в страната инфлационни процеси от 2018 г. и тяхното отражение при обезщетяване на вреди от ПТП. По мнение на този въззивник не са били съобразени и застрахователните лимити към релевантния момент.

Претендират се разноски.

В срока по чл.263 ГПК, е постъпил отговор на въззивната жалба от „ЗАД Д.:Ж. и з.“АД, в което същата се квалифицира като неоснователна и необоснована, и се моли за оставянето й без уважение.

В отговора се застъпва тезата, че не са налице изтъкнатите в жалбата правни основания, обосноваващи отмяна на атакуваното съдебно решение.

Подчертава се, че от събрания по делото доказателствен материал се достига до извода, че въззивникът - ищец е пренебрегнал задължението си да се движи с разрешената скорост и по този начин значително е допринесъл за реализиране на въпросното пътно транспортно произшествие. Посочва се, че след съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства, съдът правилно е установил механизма на ПТП, заедно с определеното съпричиняване, от страна на въззивника - ищец, в размер на 50 %. Излагат се съждения, че механизмът на ПТП, установен в постановеното от първоинстанционния съд решение, кореспондира с фактите и обстоятелствата, доказани в хода на производството, в това число и относно отчетеното съпричиняване.

Претендират се разноски.

Постъпила е въззивна жалба и от „ЗАД Д.:Ж. и з.“АД срещу решението, в осъдителната му част, като се въвежда искане за отмяната му и намаляване размера на определеното обезщетение, съответно на присъдените лихви и разноски.

Поддържа се, че същото е неправилно, необосновано и несправедливо, поради допуснати съществени процесуалноправни и материалноправни нарушения. Застъпва се тезата, че присъденият размер на обезщетение е прекомерно завишен и не съответства на индивидуалните особености на случая и по – високия, според този въззивник, процент съпричиняване.

В жалбата се поддържа, че силата на пресъдено нещо на 3 постановения по частичния иск акт се разпростира само върху правопораждащите факти, касаещи основанието за предявяване на иска и правоизключващите възражения, но не и върху възражението за съпричиняване. Настоява се, че решаващият съд е изпаднал във вътрешно противоречие, тъй като е променил степента на съпричиняване на пострадалото лице спрямо по-рано постановеното решение по същата претенция, предявена като частичен иск.

На следващо място се сочи, че съдът, постановил сега обжалваното решение, е следвало да се съобрази с размера на сумата на дължимото парично обезщетение определен по справедливост от сезирания първи съдебен състав, тъй като силата на пресъдено нещо следва да се разпростре и по отношение определения от съда размер на обезщетението.

Поддържа се, че присъденият от окръжния съд размер на обезщетение за претърпените неимуществени врати е необосновано прекомерно завишен и несъобразен със съдебната и застрахователна практика по аналогични случаи, към процесния период. Релевират се доводи, че първоинстанционният съд не е анализирал социално - икономическата конюнктура в страната, както и какъв е бил социално икономическият стандарт на ищеца към момента на настъпване на вредоносното събитие, които факти имат значение при определяне размера на обезщетението, така че същото да не води до неоснователно обогатяване на пострадалото лице.

Претендират се разноски пред двете инстанции, в това число юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл.263 ГПК, е постъпил отговор на въззивната жалба от Ж. Я. Е., в който се застъпва становище за нейната неоснователност и се моли за потвърждаване на решението в обжалваната му част.

При позоваване на съдебна практика се сочи, че нито наличието на приноса, нито степента, в която пострадалият е допринесъл за настъпването на вредите, могат да бъдат преразглеждани в производството по иска за оставащата част на вземането, доколкото наличието на принос на увредения към настъпване на увреждането, като правнозначим факт, се обхваща от силата на присъдено нещо на решението по предходно уважен частичен иск за същия деликт. Изтъква се, че в настоящото производство е недопустимо да бъде изясняван отново механизма на ПТП /правопораждащите факти/, нито 4 следва да се прави повторна преценка на правоизключващите възражения, които ответникът е направил, а може да бъде разглеждан единствено размера на справедливото обезщетение Сочи се, че при настоящото разглеждане на делото, съдът не обвързан от стойността на обезщетението, приета от съда при произнасянето по първия частичен иск.

Въззивните жалби са подадени в преклузивния срок, от легитимирани да обжалват страни, срещу акт, подлежащ на обжалване и отговарят на изискванията на правната норма за редовност. Следователно, същите са допустими за разглеждане по същество.

При извършената служебна проверка, съгласно правомощията по чл.269 ГПК, Апелативен съд Бургас констатира, че постановеното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Като взе предвид изложените в жалбите съображения, доводите на страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази закона, съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Предмет на разглеждане пред настоящата инстанция е предявен пред първоинстанционния Окръжен съд Бургас иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, вр. чл.45 ЗЗД, претендирани от въззивника - ищец, като следствие от пътен инцидент, от който той е пострадал, против застрахователя на прекия причинител на увреждането.

Видно от данните по делото, в рамките на гр.д. № 1770/ 2022 г. по описа на Окръжен съд гр.Бургас, по иск, предявен като частичен, на ищеца е присъдено, с Решение № 249 от 16.02.2023 г., заместващо обезщетение в размер от 26 000 лв., платимо от застрахователя – ответник за причинените от същото увреждане неимуществени вреди, ведно с компенсаторна лихва, като не е спорно, че решението е влязло в законна сила, потвърдено с Решение № 122 от 24.08.2023 г. на Апелативен съд Бургас, по гр.д. № 221/ 2023 г., влязло в сила на 24.10.2023 г., и горната сума е платена.

Решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно право, при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право – т.2 от Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019 г. на ОСГТК на 5

ВКС. При съобразяване на горната постановка на задължително тълкуване, следва да се приемат за доказани в пълнота и кумулативна даденост както на реквизитите от фактическия състав на деликта, така и на предпоставките за ангажиране на гаранционно – обезпечителната отговорност на застрахователя за чужди противоправни действия.

Следва да се изтъкне, че наличието на принос на пострадалия в единния съпричинителен процес на увреждането е въпрос, попадащ в обхвата на силата на пресъдено нещо, породена с уважаването на частичния иск, и фактическата обосновка и правен извод за конкретния размер съпричиняване не могат да бъдат преразглеждани в настоящия процес. Възприемането на тезата, че правопораждащите единното спорно право факти са идентични както за частичния иск, така и за предявения впоследствие иск за останалата част, и тяхното установяване, както и подвеждането им под приложимата правна норма, се стабилизира с влизане в сила на крайния съдебен акт по частичния иск, има като последица и разбирането, че в рамките на първия процес са се преклудирали и правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу тези правнорелевантни факти, тъй като тези възражения са относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение в неговата пълнота. Доколкото възражението за съпричиняване е форма на правонамаляващо, правоизключващо възражение, неговото релевиране следва да се случи при разглеждане на частичния иск и разрешението на първия съд по този въпрос не подлежи на ревизия при произнасяне по дължимостта на пълната обезвреда в последващ процес – в този смисъл Решение № 50156 от 15.03.2023 г. на ВКС по т.д. № 1243/ 2021 г.

Предвид гореизложеното, повдигнатите в жалбата на застрахователя оплаквания относно възражението за съпричиняване са неоснователни.

Без основание се поддържа в жалбата на дружеството - въззивник – ответник, че силата на пресъдено нещо относно размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се разпростре и върху определения от съда, сезиран с частичния иск, размер на пълната обезвреда. При съобразяване на изводите от цитираното по – горе тълкувателно решение, следва да се приеме, че приетият и посочен в мотивите към първото решение глобален размер на вземането е ирелевантен за изхода на спора по по-късно предявения иск за 6 останалата част от вземането, тъй като за непредявената му част сила на пресъдено нещо не се формира, следователно, този размер не обвързва съда, който ще разгледа иска за останалата част от претенцията.