Определение № 141 от 15.01.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 141 гр. София, 15.01.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Здравка Първанова

Радост Бошнакова като разгледа докладваното от Радост Бошнакова Касационно гражданско дело № 20248002101278 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Т. Л., против решение № 1582 от 14.12.2023 г. по гр. дело № 2825/2023 г. по описа на Пловдивски окръжен съд (ПОС), с което е потвърдено първоинстанционното решение по гр. дело № 2526/2022 г. по описа на Асеновградски районен съд (АРС) с отхвърлен иск за собственост върху недвижим имот масивна жилищна сграда в [населено място], и искане по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на констативен нотариален акт № 183 от 03.11.2022 г.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Извежда касационните основания с несъобразяване от въззивния съд с обема на търсената защита, доказателствената тежест за оборване на легитимиращото действие на издадения на ответниците нотариален акт, възможността за придобиване на собствеността на различни придобивни основания и със събраните доказателствени средства, които са превратно и противоречиво обсъдени в решението. Иска отмяна на решението. Претендира разноски.

Обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, като навежда основанията, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2 ГПК, с поставяне на следните правни въпроси: 1. След като съгласно чл. 6, ал. 2 и чл. 10 ГПК предметът на делото и обема на дължимата защита и съдействие се определят от страните и съдът им осигурява възможност и им съдейства за установяване на фактите, които са от значение за решаване на делото, допустимо ли е съдът да дава указания за избор от търсене на защита само по един от предявените искове; 2.

Неспазването на разрешение за значението на позоваването на давността, дадено с 1 тълкувателно решение на ВКС, води ли до постановяване на неправилно решение. Твърди, че този правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с ТР № 4/2012 от 17.12.2012 г. на ОСГК на ВКС; 3. Възможно ли е придобиване на собствеността на две основания – давностно владение и наследство, като правен въпрос, разрешен в обжалваното решение в противоречие с решение № 159 от 01.07.2014 г. по гр. дело № 1435/2014 г. на ВКС и решение № 80 от 25.06.1965 г. по гр. дело № 58/1965 на ОСГК на ВС, и 4. За превратно тълкуване от въззивния съд на събраните свидетелски показания, по доводите за което тълкуване липсва изрично формулиран правен въпрос и практика, на която дадено разрешение да противоречи.

Ответникът по касация К. Е. П. в законоустановения срок по чл. чл. 287, ал. 1 ГПК е подал отговор на касационната жалба, в който излага правни съображения за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на изложените в нея касационни основания. Претендира разноски.

Другите ответници по касация – Ф. Р. П., Р. Е. П. и З. К. Н., не са подали отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, поддържани в изложението, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с редовно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Производството, по което е постановено обжалваното въззивно решение, е образувано по предявен от Д. Т. Л. против К. Е. П., Ф. Р. П., Р. Е. П. и З. К. Н. по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК иск за признаване на правото й на собственост върху масивна жилищна сграда със застроена площ от 83 кв.м., представляваща тристайно жилище, съдържащо дневна, кухня, две спални баня с тоалетна и тераса, находяща се в УПИ * в кв. 43 по ПУП на [населено място], [община], въз основа на изтекла в нейна полза придобивна давност от момента на построяването й през 1993 г. – 1995 г. Така предявената искова претенция е уточнена от ищеца Д. Л. (сега касатор) след дадени от първоинстанционния съд указания за обосноваване на правния й интерес от предявяване и на отрицателен установителен иск за собственост за същия имот. Претенцията й за установяване на правото й на собственост е обоснована с твърдения за осъществявано от нея от 1990 г. фактическо съпружеско съжителство със С. К. П. и извършено от тях строителство на процесната сграда през периода 1993 г. – 1995 г., в която живеели заедно до смъртта му, настъпила на 17.10.2016 г., и в която тя продължавала да живее и понастоящем, стопанисвайки я заедно с дворното място, в което е построена сградата. Предприето от нея през 2018 г. геодезическо заснемане на сградата, а през м. септември 2022 г. и поискано издаване на необходимите й документи за снабдяване с нотариален акт за собственост, което се осуетило от издадения по обстоятелствена проверка констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот № 183 от 03.11.2022 г. на ответниците, които никога не са владеели и не са оспорвали 2 правото й на собственост върху сградата, която продължавала да владее понастоящем.

Ответниците са оспорили така предявения иск, възразявайки че сградата е построена от техния наследодател С. К. П. въз основа на отстъпено му право на строеж върху недвижим имот, представляващ държавна собственост, в която след построяването й той е живеел до смъртта му, а в различни периоди и с ищеца Д. Л. поради връзка им помежду им.

Въззивният съд е приел от фактическа страна, че за поземления имот, представлява УПИ * от кв. 43 по плана на [населено място], върху който е построена процесната сграда, е съставен акт за държавна собственост от 20.08.1960 г., по вписванията в който имотът се предоставил за ползване на С. и Е. П.. За построяването на сградата на С. П. са издадени виза за строеж на жилищна сграда от 27.01.1993 г., разрешение за строеж и други строителни книжа, представени по делото с нотариалната преписка, по която е издаден нотариалният акт на ответниците. От другите документи по същата преписка се установявало, че сградата е построена през 1993 г. и е в режим на търпимост, като по разписния лист към дворищнорегуалационния план на селото за поземления имот е вписано отстъпено право на строеж за наследниците на К. П. - С. и Е. П..

Въз основа на представеното удостоверение за наследници съдът е приел за установено, че С. П. е починал на 17.10.2016 г. и негови наследници по закон са сестра З. Н. и племенници Х. П., Ф. П., Р. П. и К. П. - по право на заместване като низходящи (деца) на починалите преди него трима братя.

Изложил е въззивният съд, че строителството на сградата е започнало след надлежно одобрени от компетентните органи строителни книжа в полза на С. П., като към момента на изграждането й, а и след нейното построяване той и Д. Л. не се намирали в брак. Въз основа на извършения анализ на показанията на разпитаните по производството свидетели, част от които (тези на св. Д. И.) като противоречиви и изолирани от другите показания не са възприети за достоверни, въззивният съд е приел, че строителството на процесната сграда, представляваща жилищна сграда и в която заедно с наследодателя на ответниците до неговата смърт живеела и Д. Л., напускала къщата през време на съвместното им съжителство и завръщала се в нея след известно време, се е осъществило от С. П. с осигурени от него средства и с участие на негови близки роднини при изграждането й. Извел е, че включването с труд в строителството на процесната къща на брата на ищеца Д. Л. - св.

К. К., но заедно с този на други близки на С. П., не установявало тя да е участвала в изграждането на къщата и същото да се е осъществявано за нея.

При така установените факти, въззивният съд е изложил съображения, че констативният нотариален акт относно принадлежността на правото на собственост по обстоятелствена проверка има легитимиращо действие за признатия собственик и тежестта на доказване при оспорването на акта се носи от оспорващата страна, която може да противопостави своите права или само да оспори правата на признатия с акта собственост. Приел е, че в случая при наличието на такъв констативен нотариален акт за правото на собственост върху процесната сграда на ответниците, ищецът Д. Л. като оспорваща го страна трябва да докаже осъществяваното от нея владение върху процесната сграда и отблъскването на владението на наследодателя на ответниците – С. П., а след смъртта му и на тяхното владение, като 3 основание на наведеното от нея право на собственост върху същата сграда. Извел е от преценката на събраните доказателствени средства и приетите за установени въз основа на тях релевантни факти, че твърдението на ищеца Д. Л. за установено от нея давностно владение върху процесната сграда е останала недоказано. Изграждането на къщата от С. П. с осигурени от него средства и предоставена му помощ от близки роднини налагали извод, че той е придобил процесната сграда чрез осъществяването на строежа и установяване на давностно владение върху нея, каквото не се доказвала да е налице и за ищеца Д. Л..

Приел е, че ищецът Д. Л. не е установила давностно владение върху процесната сграда и след смъртта на С. П., на който тя не е и наследник по закон, а и от смъртта му през 2016 г. до завеждане на делото не е изтекъл предвиденият в закона срок за придобиване на собствеността въз основа на давностно владение от 10 години, който е приложимият в случая придобивен давностен срок.

По тези съображения въззивният съд е приел, че не е налице владение от ищеца Д. Л. върху процесната сграда с признаците на чл. 68 ЗС, а от там и че не е установено тя да е придобила по давност същата сграда. Поради неустановяването на претендираното от нея право на собственост въззивният съд е посочил, че не е опровергана и обвързващата сила на констативния нотариален акт, който легитимира ответниците като собственици на спорната сграда.

При така изложените от въззивния съд съображения следва да се приеме, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Първият формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК процесуалноправен въпрос относно дадените от съда указания за търсената по производството защита, макар и обоснован при извеждането му с основни начала на гражданския процес, не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Така формулиран въпросът не е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, а и за него не се обоснова от касатора наличието на посочената от него специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, уреден в чл. 6, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да се произнесе от определения от страните предмет на делото и в обема на търсената от ищеца защита. Задължението на съда за произнасянето му в рамките на търсената защита, при съобразяване на други принципите в гражданския процес - за служебното начало по чл. 7 ГПК и за установяване на истината по чл. 10 ГПК, не само не освобождава, а вменява задължение на съда да следи за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните, включващи и преценката относно процесуалните предпоставки за надлежното възникване и упражняване на правото на иск.

Затова дадените от първоинстанционния съд указания на ищеца Д. Л. (сега касатор) за обосноваване на правния интерес от кумулативното предявяване на двата установителни иска за собственост и за заявяване съобразно него на вида и обема на търсената по делото защита са в съответствие с проявлението на посочените принципи на гражданския процес, в рамките на която се е произнесъл не само въззивният съд, но и първоинстанционният съд.