Решение № 183 от 01.12.2023, Районен съд - Първомай

РЕШЕНИЕ

№ 183 гр. Първомай, 01.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ВТОРИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: София С. Монева при участието на секретаря Петя Г. Монева като разгледа докладваното от София С. Монева Гражданско дело № 20215340100385 по описа за 2021 година

Предявени са обективно кумулативно и евентуално съединени искове с правно основание чл. 22 и чл. 21, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1, 2 и 3 и чл. 55, ал. 1, предл. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД).

Ищецът Д. Н. Д., ЕГН: **********, с адрес: *******, процесуално представлявана по пълномощие от адв. С. П. М., вписан в регистъра на Адвокатска колегия – Пловдив, с адрес за съдебна кореспонденция: *******, моли съда да признае за установено по отношение на ответника „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:

*******, представлявано от изпълнителните директори Ф. Г. Д. и С. Ю. А. и по процесуално пълномощие от адв. С. А. У., вписан в регистъра на Софийска адвокатска колегия, с адрес за съдебна кореспонденция: *******, че сключеният помежду им Договор за кредит № ******* г., а при условията на евентуалност – клаузите на чл. 1.3.1. и чл. 3.3. от него, са недействителни, и да го осъди да й заплати сумата от 794, 60 лева (седемстотин деветдесет и четири лева и шестдесет стотинки), подлежаща на връщане като получена без основание по същия недействителен договор, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 05.07.2021 г., до окончателното й издължаване.

Излагат се фактически твърдения, че по силата на сключен между страните Договор за кредит № ******* г. ответникът предоставил на ищцата паричен заем от 1 300, 00 лева, който последната следвало за срок от 10 месеца да му възстанови с лихва при фиксиран годишен лихвен процент от 41, 00% и годишен процент на разходите 49, 66%, или общо 1 556, 60 лева.

1

Навежда се, че съглашението е недействително на основание чл. 22 от ЗПК, тъй като не удовлетворява императивните изисквания на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 9а, т. 10, т.

12 и т. 20 и ал. 2 от ЗПК – не съдържа информация за условията за прилагането, периодите, предпоставките и процедурите за промяна на лихвения процент по кредита от 41, 00%, индекс или референтен лихвен процент, методиката за изчисляването му, общата сума, дължима се от потребителя към момента на договарянето, взетите предвид допускания, използвани при пресмятане на годишния процент на разходите от 49, 66%, конкретизация на начина, по който е формиран, и на неговите компоненти, разяснение на правата на потребителя на безвъзмездно извлечение за извършените и предстоящите платежи и на отказ от сделката и на реда за упражняването им, а общите условия не били предадени на ищцата и подписани от нея на всяка страница.

При условията на евентуалност се твърди, че клаузите на чл. 1.3.1. и чл. 3.3. от договорния текст накърняват добрите нрави, а втората – противоречи на ЗПК и цели заобикаляне на чл. 33, ал. 2 във вр. с ал. 1 от ЗПК. Сочи се, че първата предвижда дължимост на фиксиран годишен лихвен процент от 41, 00%, който надвишава трикратния размер на законната лихва, а тази по чл. 3.3. – на неустойка от 1 133, 40 лева за неизпълнение на поетото от ищцата в чл. 1.7. задължение да осигури обезпечение, което обаче било обективно невъзможно за потребителя.

Предвид горното ответникът получил без основание 946, 75 лева, съставляващи разликата между общо престираните за погасяване на кредита 2 246, 75 лева и заетата сума 1 300, 00 лева, която единствена подлежала на връщане от кредитополучателя както при недействителност на договора, съгласно чл. 23 във вр. с чл. 22 от ЗПК, така и в случай на нищожност само на уговорката по чл. 3.3.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил Отговор вх. № 923/06.04.2022 г., с който ответникът чрез процесуалния си пълномощник пледира за отхвърляне на исковете като неоснователни. Релевира, че уговореният годишен лихвен процент от 41, 00% е фиксиран, а не референтен, че от договорното съдържание са ясни условията за начисляването му – върху главницата при дневен размер на годишна база от 365 дни, че правата на заемателя по чл. 11, ал. 1, т. 12 и т. 20 от ЗПК са изрично посочени в т. 12.1. и т. 6.3. от приложимите към договора Общи условия, че същите са били предварително изпратени на и приети от ищцата в рамките на електронното договаряне между страните, че по правилото на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК неустойката не е сред разходите, които се включват при изчисляване на годишния процент на разходите, че въведеният в чл. 19, ал. 4 от ЗПК максимален предел на размера му от пет пъти законната лихва за просрочени задължения в левове и във валута е единственото нормативно ограничение за лихвата като негов елемент и че чл. 33, ал. 2 от ЗПК касае обезвредата за забава, но не и друг вид неизпълнение. Оспорва погашения по заема над 1 556, 60 лева.

В открито съдебно заседание ищецът лично и чрез довереника си поддържа исковите претенции, а ответникът не се представлява, като с Молби вх. № № 3567/05.12.2022 г., 331/30.01.2023 г., 1002/28.03.2023 г. и 1608/16.05.2023 г., депозирани от пълномощника му, 2 моли за отхвърлянето им.

Съдът, след като обсъди събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, по реда на чл. 235, ал. 2 във вр. с чл. 12 от ГПК в контекста на наведените от страните съображения, приема от фактическа страна следното:

Въз основа на приобщените документи и обявеното по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 и т.

4 от ГПК съвпадение в твърденията на страните се установява, че по силата на сключен помежду им в електронна форма Договор за кредит № ******* г. (л. 42 – л. 43), ответникът, от една страна като „Кредитодател”, отпуснал потребителски кредит от 1 300, 00 лева на ищцата, която, от друга като „Кредитополучател”, усвоила заемната сума и следвало в срок от 10 месеца да я възстанови на кредитора и да му заплати лихва от 256, 60 лева при годишен лихвен процент от 41, 00% и годишен процент на разходите от 49, 66%, или общо 1 556, 60 лева, разсрочено на 10 равни месечни анюитетни вноски от по 155, 66 лева с падежи в периода от 03.08.2016 г. до 30.04.2017 г., съгласно Погасителен план, оформен като Приложение № 1 към съглашението (л. 44).

Според т. 3.2. от него заемателят дължи на заемодателя законната лихва, таксите и разноските в случай на забава, а съобразно клаузата на т. 3.3. – неустойка за всеки ден, през който не спазва ангажимента си по т. 1.7., 1.8. и 1.9. от договора до края на следващия ден от сключването му да предостави обезпечение чрез банкова гаранция или поръчителство на поне две физически лица, която се начислява на месец заедно със следващата погасителна вноска и възлиза общо на 1 133, 40 лева.

В т. 4.1. от договора е упоменато, че неразделна част от него са Общите условия, приложими към договори за потребителски кредит „Кредит до заплата” (л. 44 – л. 53), в т.

6.3., т. 6.4., т. 6.5. и т. 12.1. от които са уредени правата на потребителя съответно на отказ от сделката и на безвъзмездно получаване на извлечение под формата на погасителен план за извършените и предстоящи платежи.

Назначената и приета повторна съдебно-счетоводна експертиза (л. 118 – л. 121) излага заключение, което, като обективно и компетентно изготвено, следва да се кредитира, че с осъществените от ищцата погашения по кредита от общо 2 094, 60 лева, от които: на 04.08.2016 г. – 269, 00 лева, на 08.09.2016 г. – 269, 00 лева, на 06.10.2016 г. – 269, 00 лева, на 23.11.2016 г. – 136, 85 лева, на 07.12.2016 г. – 269, 00 лева, 06.01.2017 г. – 269, 00 лева, и на 09.01.2017 г. – 612, 75 лева, са погасени задълженията й за главница от 1 300, лева, възнаградителна лихва от 256, 60 лева и неустойка от 538, 00 лева.

Изчисленията на вещото лице показват, че размерът на уговорената възнаградителна лихва надхвърля 4, 254 пъти този на законната за периода на договорното действие.

При така очертаните фактически положения съдът по правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК намира от правна страна следното:

В правната теория, синтезирана от ВКС в мотивите на Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК, и Тълкувателно решение № 5/30.05.2022 г. по т. д. № 5/2020 г., ОСГТК, се приема, че недействителността на сделките е родово понятие 3 и обхваща тези от тях, които са с недостатък, осуетяващ настъпването на желаното от страните правно действие. Регулира се от норми от императивен порядък, установени в защита на обществения ред и правната сигурност, като общата й уредба се съдържа в чл.

26-35 от ЗЗД.

Нищожността е най-тежкият порок на договора и е обективно съС.ие, което го лишава от правни последици още от момента на сключването му, без да може да се санира.

Освен това настъпва по право и е абсолютна – отнася се за всички и всеки заинтересован може да се позове на нея, без да е необходимо предварителното й прогласяване по съдебен ред.

Общоважимите й основания са изброени в чл. 26, ал. 1 и ал. 2, изр. 1 от ЗЗД – противоречие или заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави, включително и договаряне върху неоткрити наследства, невъзможен предмет, липса на съгласие, на предписана от закона форма или на основание, както и привидност, а специални хипотези са поместени и в различни други закони.

Според чл. 34 от ЗЗД, който е частно проявление на общия състав на неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, всяка от страните по признат за нищожен договор трябва да върне на другата всичко, което е получила от нея.

Съобразно принципа на диспозитивното начало в гражданското съдопроизводство, когато е сезиран с иск по реда на чл. 124 ал. 1 от ГПК за обявяване на нищожност на правна сделка или на отделни клаузи от нея, съдът е обвързан да се произнесе само по наведения в исковата молба порок (в този смисъл Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК).

В конкретния случай ищецът оспорва валидността на Договор за кредит № ******* г. с фактически доводи за наличие на недостатъци по чл. 22 от ЗПК, които по правилата на чл.

154, ал. 1 от ГПК трябва да докаже пълно – а именно неспазване на императивните изисквания на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 9а, т. 10, т. 12, т. 20 и ал. 2 от ЗПК, а при условията на евентуалност – клаузите по чл. 1.3.1. и чл. 3.3. от него като противоречащи на закона и добрите нрави.

Бидейки сключено от финансовата институция в битността й на „търговец” по чл. 1, ал. 2, т. 1 от ТЗ и във връзка с упражняваното от нея занятие, процесното съглашение се квалифицира от чл. 286, ал. 1 от ТЗ като търговска сделка и се подчинява на съответната уредба на ТЗ. С чл. 287 от ТЗ приложимостта й се разпростира и спрямо страната нетърговец, а при празноти чл. 288 от ТЗ препраща към гражданското законодателство.

С оглед естеството на насрещните престации и профила на контрагентите договорът се регулира и от ЗПК, който въвежда Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), наричана Директива 2008/48/ЕО.

По разбирането на чл. 9, ал. 1 от ЗПК въз основа на договора за потребителски кредит 4 кредиторът, в когото дефиницията на чл. 9, ал. 4 от същия закон припознава всяко физическо или юридическо лице, заето с потребителско кредитиране в рамките на своята професионална или търговска дейност, предоставя или се задължава да предостави на потребителя, който по пояснението в чл. 9, ал. 3 от ЗПК е действащо извън обхвата на професионалното или търговското си занятие физическо лице, кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяко друго подобно платежно улеснение, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, стойността на които се заплаща чрез периодични вноски.

Особеният регламент на договора за потребителски кредит в ЗПК го характеризира като формален предвид изискваната от чл. 10, ал. 1 от ЗПК за неговата действителност писмена форма, консенсуален или реален в зависимост от това, дали за сключването му наред със съгласуването на взаимно адресираните волеизявления е необходимо и предаване на заетите парични средства или предмети, двустранен или едностранен, т. е. създаващ задължения и за двете или само за едната страна, и възмезден поради обвързването на кредитодателя с оглед на очаквана насрещна облага.