Решение № 445 от 02.02.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 445 гр. Пловдив, 02.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: София С. Монева при участието на секретаря Генка Ив. Боева като разгледа докладваното от София С. Монева Гражданско дело № 20255330102836 по описа за 2025 година

Предявен е иск за нищожност на договор по реда на чл. 124, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) с правно основание чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), обективно кумулативно съединен с осъдителен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.

Ищецът С. Г. Д., ЕГН: **********, с адрес: гр. П., жк "Т.", бл. ..., ет. ..., ап. ..., процесуално представлявана по пълномощие от адв. Е. Г. И., вписана в регистъра на Адвокатска колегия - П., с адрес за съдебна кореспонденция: гр. П., ул. "Б." №..., моли съда да признае за установено по отношение на ответника „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: 202531869, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Младост“, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5, представлявано от Н.П.П. в качеството на *** и по процесуално пълномощие от адв. Х. М. Г., вписан в регистъра на Софийска адвокатска колегия, с адрес за съдебна кореспонденция: гр. С., ул. "О.П." №..., офис Б, че сключеният помежду им Договор за потребителски кредит № ***** г. е нищожен, и да го осъди да й заплати сумата от 1 812, 07 лева, подлежаща на връщане като получена без основание по същия недействителен договор, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 13.02.2025 г., до окончателното й изплащане.

Ищцата твърди, че е сключила с ответника Договор за потребителски кредит № ***** г., по силата на който й е предоставена сума в размер от 1 400, 00 лева, която е следвало да върне на 10 месечни вноски до 19.06.2023 г., ведно с договорената възнаградителна лихва и други акцесорни вземания. Посоченият в договора фиксиран лихвен процент е 40, 05%, а 1 годишният процент на разходите (ГПР) е 48, 00%. Сочи се, че съобразно чл. 5 и чл. 11 от договора потребителят следва в тридневен срок от сключването му да предостави обезпечение на вземанията на кредитора под формата на банкова гаранция или едно/две физически лица – поръчители. При неизпълнение на задължението в посочения срок, съобразно чл. 11 от договора, потребителят дължи на кредитора неустойка в размер от 1 556, 75 лева. Поддържа се, че „неустойката“ по своето същество представлява скрито възнаграждение за кредитора, тъй като на практика за потребителя е невъзможно да осигури исканото обезпечение. Изтъква се, че неустойката следва да бъде включена в ГПР, тъй като е сигурен разход за потребителя. Поддържа се, че е налице драстично разминаване между посочения в договора ГПР и действителния му размер. Твърди се и че непосочването на компонентите, формиращи ГПР, и отразяването в договора за кредит на различен ГПР от действителния води до нищожност на договора. Според ищцата това представлява нелоялна търговска практика, чиято цел е да заблуди потребителя за реалните параметри, при които получава кредитно финансиране. Доколкото договорът за кредит е недействителен, то се поддържа и че всички суми над главницата следва да бъдат възстановени на потребителя.

Претендират се сторените разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран писмен отговор със становище за неоснователност на предявените искове. Изтъква се, че в договора ясно и недвусмислено са посочени всички разходи, които следва да заплати длъжникът, и месечният размер на дължимата погасителна вноска, че на ищеца му е предадена преддоговорна информация и с полагането на подписа си в договора той се е съгласил с всички условия, при които ответното дружество предоставя кредити. По отношение на клаузата за заплащане на неустойка се твърди, че вземането по нея не следва да се включва при формиране на приложимия към договора ГПР, тъй като ако потребителят бе изпълнил добросъвестно задължението да осигури обезпечение, то сумата не би се начислила. Моли така предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендират се разноски.

Редовно призовани, страните не участват в открито съдебно заседание, като отстояват процесуалните си позиции – съответно ищецът с Молба вх. № *** г., а ответникът – с Молби вх. № № *** г. и 126858/08.12.2025 г.

Съдът, след като обсъди събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, по реда на чл. 235, ал. 2 във вр. с чл. 12 от ГПК в контекста на наведените от страните съображения, приема от фактическа страна следното:

Въз основа на приобщените документи и обявеното по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК съвпадение в твърденията на страните се установява, че по силата на сключен помежду им по Искане № 9113422/18.08.2022 г. (л. 55) на ищеца Договор за потребителски кредит № ***** г. (л. 48 – л. 52) ответникът, от една страна като „Кредитор”, му отпуснал потребителски кредит от 1 400, 00 лева. Ищецът, от друга страна като „Кредитополучател”, предварително информиран за параметрите на сделката със Стандартен европейски формуляр (л. 53 – л. 54), усвоил заемната сума в брой, признание в какъвто смисъл е обективирал в чл. 4, ал. 1 от договора, и следвало в срок до 19.06.2023 г. да я възстанови на 2 заемодателя и да му заплати лихва при фиксиран лихвен процент от 40, 05%, или общо да престира 1 733, 25 лева при годишен процент на разходите от 48, 00%, разсрочено на десет месечни анюитетни вноски, първите три от които от по 46, 73 лева, а останалите седем от по 227, 58 лева с падеж и компоненти, подробно описани в погасителен план, инкорпориран в Приложение № 1 (л. 51) към съглашението.

В чл. 11, ал. 1 от текста му било уговорено, че кредитополучателят дължи на кредитодателя неустойка от 1 556, 75 лева, която не била включена при изчисляването на годишния процент на разходите и която според ал. 2 на същата клауза била платима ведно с погасителните вноски чрез добавка на 282, 27 лева към първите три и на 101, 42 лева към всяка от следващите седем, в случай че не изпълни ангажимента си по чл. 5 от договора в 3дневен срок от подписването му да предостави на насрещната страна обезпечение във вид на безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана от БНБ търговска банка в размер два пъти общата сума за плащане и с валидност за периода на договорното действие и до 6 месеца след края му, или поръчителство на едно или две физически лица, отговарящи кумулативно на изискванията: да имат осигурителен доход най-малко седем или четири пъти минималната работна заплата за страната съответно при един или двама поръчители; да не са поръчители по други заемни договори с кредитора или заематели по такива, по които е налице неизпълнение; да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация, различна от „Редовен”, по активни и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ, и да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответен документ за дохода си.

Според заключението на назначената съдебно-счетоводна експертиза (л. 90 – л. 93), което се кредитира като обективно и компетентно изготвено, ищцата е осъществила плащания по процесния договор в общ размер на 3 212, 07 лева, с които е погасила следните задължения: главница – 1 400, 00 лева, договорна лихва – 325, 34 лева, неустойка – 1 451, 93 лева, и такси – 34, 80 лева.

Изчислен от вещото лице, годишният процент на разходите по кредита от 48, 00% включва само разходите за договорна лихва, а ако към тях се прибавят и тези за неустойка, нараства на 788, 20%, тоест с 740, 45%.

При така очертаните фактически положения съдът по правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК намира от правна страна следното:

Ищецът отправя срещу ответника процесуално допустим установителен иск за прогласяване недействителността на сключен помежду им Договор за потребителски кредит № ***** г. и осъдителен за връщане на недължимо платената по него сума от 1 812, 07 лева.

В правната теория, синтезирана от ВКС в мотивите на Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК, и Тълкувателно решение № 5/30.05.2022 г. по т. д. № 5/2020 г., ОСГТК, се застъпва, че недействителността на сделките е родово понятие и обхваща тези от тях, които са с недостатък, осуетяващ желаното от страните правно действие. Регулира се от норми от императивен порядък, установени в защита на 3 обществения ред и правната сигурност, като общата й уредба се съдържа в чл. 26-35 от ЗЗД.

Нищожността е най-тежкият порок на договора и е обективно състояние, което го лишава от правни последици още от момента на сключването му, без да може да се санира.

Освен това настъпва по право и е абсолютна – отнася се за всички и всеки заинтересован може да се позове на нея, без да е необходимо предварителното й прогласяване по съдебен ред.

Общоважимите й основания са изброени в чл. 26, ал. 1 и ал. 2, изр. 1 от ЗЗД – противоречие или заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави, включително и договаряне върху неоткрити наследства, невъзможен предмет, липса на съгласие, на предписана от закона форма или на основание, както и привидност, а специални хипотези са поместени и в различни други закони.

Нормата на чл. 34 от ЗЗД задължава всяка от страните по признат за нищожен договор да върне на другата всичко, което е получила от нея. Касае се за частно проявление на общия състав на неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, който гласи, че получилият нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало такова, е длъжен да го върне.

Съобразно принципа на диспозитивното начало в гражданското съдопроизводство, когато е сезиран с иск по реда на чл. 124 ал. 1 от ГПК за обявяване на нищожност на правна сделка или на отделни клаузи от нея, съдът е обвързан да се произнесе само по наведения в исковата молба порок (в този смисъл Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК). При релевиране на повече от един се касае за първоначално обективно съединяване на искове по смисъла на чл. 210, ал. 1 от ГПК, което по правило е от евентуален тип, тоест уважаването на един от тях ще изключи необходимостта от разглеждането на останалите, защото, макар да е възможно едновременното съществуване на няколко опорочаващи сделката юридически факта, законът по правило свързва с всеки от тях еднакъв правен резултат, с постигането на който се изчерпва правния интерес от съдебна защита, освен ако по изключение е възможно пораждане на различен правен ефект за страните. Следователно ако ищецът, без да обосновава такъв, ги поддържа заедно, съдът не е подчинен на вида на предприетото от него обективно съединяване и дължи обсъждането им по същество в евентуална поредност, произтичаща от естеството на въведените недостатъци, като съобрази съотношението на изключване или поглъщане помежду им (в този смисъл Решение № 527/21.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1363/2009 г., IV гр. о., Определение № 494/05.08.2011 г. на ВКС по ч. гр. д. № 267/2011 г., IV г. о., и Решение № 97/08.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 196/2011 г., I т. о.).

В конкретния случай валидността на договора се оспорва с конкуриращи се фактически доводи за противоречие на добрите нрави, заобикаляне на изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и допуснати нарушения от изброените в чл. 22 от ЗПК – а именно неспазване на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Доколкото са кумулативно наведени, подлежат на изследване в режим на евентуалност в последователност съобразно характера им – противоречие на закона, заобикалянето му и накърняване на добрите нрави.

4

В съответствие с чл. 154, ал. 1 от ГПК в тежест на ищцовата страна е да докаже пороците, с които обосновава недействителността на договора, и даването в изпълнение на същия на материалната ценност, за чието връщане претендира.

Бидейки сключено от ответника в битността му на „търговец” по чл. 1, ал. 2, т. 1 от ТЗ и във връзка с упражняваното от него занятие, процесното съглашение се квалифицира от чл. 286, ал. 1 от ТЗ като търговска сделка. С оглед спецификата на насрещните престации и профила на контрагентите същата се регулира от специалния ЗПК, който транспонира в българското законодателство Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), наричана Директива 2008/48/ЕО, а по препращане от чл. 24 от ЗПК попада в приложното поле и на чл. 143-148 от ЗЗП.