Определение № 3297 от 31.10.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3297 гр. София, 31.10.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседА.е на пети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Снежанка Николова

Членове:

Гергана Никова

Соня Найденова като разгледа докладваното от Гергана Никова Касационно гражданско дело № 20238002100125 по описа за 2023 година

Производството e по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 305240 от 05.10.2022 г., подадена от Ж. И. Д. чрез адвокат Д. М. от АК – Д. против въззивно Решение № 262497 от 26.07.2022 г., постановено по в.гр.д.№ 2415/2021 г. на СГС, ІV „б” състав.

Жалбата е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.

Ответникът по касация ДП „Български спортен тотализатор” е подал отговор на жалбата чрез адвокат А. М. от АК – Варна.

Ответникът по касация М. И. Ж. е подал отговор на жалбата чрез особения представител адвокат Г. С. от САК.

Ответниците по касация считат, че отсъства основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното въззивно решение е потвърдено Решение № 20241189 от 02.11.2020 г. по гр.д.№ 75492/2018 г. на СРС, І г.о., 175 състав, с което е отхвърлен предявеният от Ж. И. Д. срещу „Български спортен тотализатор” и М. И. Ж. иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК – да се прогласи нищожността на Решение № 436 от 02.08.1994 г., постановено по гр.д.

№ 1034/1993 г. по описа на ВС на РБ, ІV г.о.

Въззивният съд е посочил, че в настоящото производство са приети книжа по гр.д.№ 2126/1992 г. по описа на РС – Варна, които са частично запазени, а именно: оригиналите на Решение от 06.01.1993 г. на РС-Варна, скица от 29.06.1992 г., Решение № 20 от 09.04.1996 г.

1 по дело № 780/1995 г. на ВКС - 5 членен състав, Определение № 39 от 22.07.1994 г. по дело № 1034/1993 г. на ВКС, Решение № 436 от 02.08.1994 г. по дело № 1034/1993 г. на ВКС, ІVто г.о., заключение на вещо лице К. И., жалба и докладна записка от 23.09.2002 г. В преписи са Решение от 11.03.1993 г. на ОС-Варна по дело № 102/1993 г., писмо от 07.01.2005 г.

Съгласно тези документи дело № 2126/1992 г. е архивирано през 1995 г., и след изтичане на срока му за съхранение е унищожено през януари 2001 г., но са запазени документи по него – посочените по-горе. По това дело на 29.09.2017 г. е подадена молба по чл. 192, ал. 2 от отменения ГПК (отм.) и книжа след това се съхраняват във вида в който са представени. С Решение от 06.01.1993 г. по дело № 2126/1992 г. на РС-Варна, запазено в оригинал Районна дирекция „Български спортен тотализатор”, гр. Варна е осъдено на основание на чл. 108 ЗС да предаде на Ж. И. Д., И. Ж. И., Д. В. И. и М. И. Ж. собствения им магазин с площ от 22,41 кв.м. заедно със сервизните му помещения, намиращ се на партерния етаж на [улица] [населено място] – имот пл.№ *, кв. 60 по плана на 8-ми подрайон на [населено място], както и да им заплати направените съдебни разноски от 2 694 лв. В мотивите на решението е посочено, че И. и Д. И. са били собственици на триетажна сграда в имот пл.№ *,* на [улица], че са учредили право на строеж на Ж. и М. И., че ответникът притежавал магазинфурна с площ от 37 кв.м., че съществуващата триетажна сграда е съборена, че по разрешение за строеж от 1983 г. е изградена нова сграда, договорът за групов строеж от 22.08.1984 г. и за доброволна делба от 16.02.1989 г. не установявали право на собственост на ответника върху имота, нотариалният акт на ответника от 1978 г. бил за вече несъществуващ обект. На скицата от 29.06.1992 г. е показан имота по плана от 1978 г. и на него имот пл.№ * е показан с лице към [улица]. С Решение от 11.03.1993 г. на ОС-Варна по дело № 102/1993 г., запазено в незаверен препис, е оставено в сила решението на РС-Варна по дело № 2126/1992 г. С Определение № 39 от 22.07.1994 г. по дело № 1034/1993 г. на ВКС, запазено в оригинал, е оставено без уважение искането на Районна дирекция „Български спортен тотализатор” за спиране на изпълнението на решението на РС-Варна по дело № 2126/1992 г., срещу което е подадена молба за преглед. С Решение № 436 от 02.08.1994 г. по гр.д.№ 2034/1993 г. на ВКС, ІV-то г.о., запазено в оригинал, ВКС е отменил по реда на чл. 225 от отменения ГПК по молба за преглед по реда на надзора влезлите в сила решение от 11.03.1993 г. на ОСВарна по дело № 102/1993 г. и решение от 06.01.1993 г. по дело № 2126/1992 г. на РС-Варна.

Вместо това е постановил: „Отхвърля иска на Ж. И. Д., И. Ж. И., Д. В. И. и М. И. Ж. срещу Районна дирекция „Български спортен тотализатор” - гр. Варна за собственост върху магазин с площ от 22,41 кв.м. заедно със сервизните му помещения, намиращ се на партерния етаж на [улица] [населено място] – имот пл.№ *, кв. 60 по плана на [населено място]”. В мотивите е посочено, че необосновано било прието, че на ответника не било отстъпено или учредено право на строеж и че не била възникнала съсобственост между страните, че нотариалния акт от 1978 г. сочел права върху вече несъществуващ обект.

Посочено е, че с нотариалния акт № 73/1975 г. Д. и И. И. придобили собствеността върху триетажна сграда в гр. варна, [улица] 83 кв.м. ид.ч. от дворното място - цялото от 229 кв.м., а с нотариален акт № 18/1978 г. РД „Български спортен тотализатор” придобил собствеността върху магазин с фурна с площ от 37 кв.м. на партерния етаж на тази сграда.

2

Така възникнала етажна собственост между страните върху тази сграда. Посочването в нотариалния акт от 1978 г., че магазина се придобива без дворно място противоречи на разпоредбата на чл. 38 ЗС и не поражда правни последици за останалите етажни собственици, поради което РД „Български спортен тотализатор” е придобил дял в общите части, съразмерен на съотношение между стойности на имотите и не било необходимо учредяване на право на строеж в негова полза. Извършеният групов строеж и последвалата го доброволна делба породили правни последици за разпределение на жилищата и магазина след построяването на сградата, като ответникът придобил процесния магазин на основание на продажбата от 1978 г. и последвалите го договор за групов строеж и договор за доброволна делба. С Решение № 20 от 09.04.1996 г. по дело № 780/1995 г. на ВКС – 5членен състав, запазено в оригинал, е отхвърлена молба по чл. 231 ГПК /отм./ за отмяна на влязло в сила Решение № 436 от 02.08.1994 г. по гр.д.№ 2034/1993 г. на ВКС, ІV-то г.о. С Определение № 213 от 25.11.2010 г. по дело № 1407/2010 г. на ВКС е оставена без разглеждане молба на Д. и И. И. за отмяна на влезли в сила Решение по дело № 2126/1992 г. на РС-Варна; Решение по дело № 102/1993 г. на ОС-Варна и Решение № 436 от 02.08.1994 г. на ВКС, Решение № 20 от 09.04.1996 г. на ВКС по дело № 780/1995 г.; това определение е потвърдено с Определение № 145 от 15.04.2011 г. по дело № 117/2011 г. на ВКС. С Решение от 16.02.2018 г. по дело № 2126/1992 г. на РС-Варна е оставена без уважение молба по чл.

192, ал. 2 ГПК /отм/ за поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното Решение от 06.01.1993 г. по дело № 2126/1992 г. на РС-Варна, като вместо [улица] да се чете [улица] [улица], защото имот е индивидуализиран по плана от 1978 г. и няма несъответствие между формирана и изявена воля С Решение № 115 от 01.02.2019 г. по дело № 1267/2018 г. на ОСВарна е потвърдено Решение от 16.02.2018 г. по дело № 2126/1992 г. на РС-Варна, като същото не е допуснато до касационно обжалване с Определение № 511 от 16.12.2019 г. по гр.д.№ 2165/2019 г. на ВКС. Въззивният съд е анализирал и събраните в първоинстанционното производство писмени доказателства, както и заключение по съдебно-техническа експертиза.

От правна страна е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 270, ал. 2 ГПК, идентичен с разпоредбата на чл. 209, ал. 3 ГПК (1952 г., отм.) нищожността на съдебния акт може да се предяви безсрочно по исков ред или чрез възражение. Нищожният съдебен акт не е правно нищо. Той обаче не е годен да породи правните последици, присъщи на съдебния акт.

Нищожността на съдебния акт може да бъде прогласена по повод на обжалване на същия или да се въведе като предмет на друго дело инцидентно. Нищожността на съдебния акт може да се обяви и по исков ред. Разпоредбите на чл. 270, ал. 2 ГПК и чл. 209 ГПК (отм.) не посочват конкретни пороци, водещи до нищожност на съдебно решение, но трайната съдебна практика е утвърдила съдържанието на това понятие въз основа на разпоредбите на чл. 236 ГПК и чл. 189 ГПК (отм.), определящи задължителните изисквания към съдебното решение, както и на абсолютните процесуални предпоставки за допустимост на съдебното производство, касаещи компетентността на съда. Нищожно е само онова решение, което не отговаря на изискванията за валидност на съдебния акт, тоест което не е постановено от надлежен орган, или този орган не е функционирал в надлежен състав, или не е действал в 3 пределите на правораздавателната власт на съда, или не е изготвено в писмена форма или решението е неразбираемо и неговият смисъл не може да се извлече дори при тълкуване.

Нищожно е и онова съдебно решение /съдебен акт, което не е подписано от съдиите, образуващи мнозинство от членовете на съдебния състав, като неподписването се дължи на отказ на съдиите да го подпишат. Пропускът да се подпише решението не води до неговата нищожност – такова решение е само незавършено, защото подпис може да се положи винаги, дори и когато решението е обжалвано и то на това основание, но само при условие, че лицето има съдийска правоспособност. Нищожният съдебен акт страда от найсъществените пороци, които не позволяват същият да бъде припознат като валиден съдебен акт поради липса на надлежно изявление. Посочено е, че преценката дали изложените в мотивите на решението фактически констатации и правни изводи са обосновани, правилни и взети в съответствие с процесуални правила, е ирелевантна по отношение на валидността на решението.

С Решение № 436 от 02.08.1994 г. на ВКС, чиято нищожност се търси, е разгледан иск по чл.

108 ЗС, като искът е отхвърлен. Въззивният съд е приел, че така постановеното Решение № 436 от 02.08.1994 г. на ВКС е валидно. Същото е постановено от надлежен състав, в писмена форма, подписано от членовете на съдебния състав, като за изводите на съда са изложени и конкретни мотиви – ищецът не е собственик на имота, собственик на имота е ответникът, придобил го на основание на договора по нотариален акт № 18 от 1978 г., договора за групов строеж от 22.08.1984 г. и договора за доброволна делба от 18.02.1989 г., които са породили своите правни последици след построяването на сградата съгласно договора между етажните собственици. Като неоснователни са определени доводите на Ж. И. Д., че не ставало ясно за коя сграда било прието с Решение № 436 от 02.08.1994 г. на ВКС, че имало етажна собственост. В мотивите си ВКС изрично е посочил, че с нотариалния акт от 1978 г. ответникът е придобил магазин-фурна в сграда, придобита от И. и Д. И. по нотариалния акт от 1975 г. и така между тях е възникнала етажна съсобственост върху тази съществуваща към този момент сграда, описана и в двата нотариални акта като такава в имот пл.№ *,*, независимо, че в нотариалния акт от 1978 г. се сочело, че не се придобива дворно място; чл.

38 ЗС изрично уреждал възникване на съсобственост върху земята, върху която е построена сградата. ВКС е посочил в мотивите си, че не е било нужно да се учредява право на строеж на Български спортен тотализатор, защото той по силата на закона е имал идеални части от общите части и така след извършения в последствие групов строеж по чл. 192 ЗТСУ и последвалия го договор за доброволна делба „Български спортен тотализатор” – Варна придобил след построяването на сградата процесния имот. Ясно и последователно в мотивите на оспореното Решение № 436 от 02.08.1994 г. на ВКС е посочено, че процесният имот се намира в нопостроена сграда, посочена в договора за групов строеж и в договора за доброволна делба, в които тя е описана че се намира в [населено място], на [улица], а не се намира в триетажната сграда, описана в нотариалните актове от 1975 г. и от 1978 г.