Решение № 138 от 29.02.2024, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 138 гр. София, 28.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично заседание на осми декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теодора Кръстева

Членове:

Светлин Михайлов

Снежана Бакалова при участието на секретаря Невена Б. Георгиева като разгледа докладваното от Теодора Кръстева Въззивно търговско дело № 20231001000586 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 258 от ГПК.

С решение № 506/18.04.2023 г. по т. д. № 1357/2022 г., СГС, ТО, 18 състав е осъдил ответника „Снабдяване и търговия – МО“ ЕООД, ЕИК 129004631 да заплати на ищеца „Уотър стоун“ ЕООД, ЕИК 203899427 на основание чл. 55, ал.1 предл. 3 от ЗЗД сумата от 539 900 лв., представляваща внесен депозит по развален договор за покупко-продажба №37/09/2018 от 10.09.2018г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на исковата молба – 21.07.2022г. до окончателното й изплащане, както и на основание чл.

86 от ЗЗД да заплати сумата от 8 958, 34 лв. представляваща лихва за забава върху сумата от 50 000 лв., претендирана с частичен иск по т.д. №406/2019г. по описа на СГС, ТО, 21 състав, за периода от 21.07.2019г. до 26.04.2021г., като е отхвърлил този иск за разликата до пълния предявен размер от 10 263 лв., както и е отхвърлил предявения от същия ищец иск с правно основание чл. 86 от ЗЗД, за сумата от 177 117 лв., претендирана като законна лихва върху исковата сума от 539 900 лева, за периода от 19.04.2019г. до 12.07.2022г.

Недоволни от решението са останали и двете страни, които го обжалват 1 с доводи за неправилност и необоснованост, както следва:

Въззивникът – ответник „Снабдяване и търговия – МО“ ЕООД, обжалва решението в частта, в която са уважени предявените от „Уотър стоун“ ЕООД искове:

С жалбата се твърди, че неправилно съдът се е позовал изцяло на силата на присъдено нещо на влязлото в сила решение № 10 298/05.04.2021 г. по т.д.

№ 1533/2020 г. по описа на САС, ТО, 3 състав, тъй като според разбирането на страната, нищожността на неустоичната клауза е прогласена в мотивите на решението, а не в диспозитива, поради което и не се ползва със сила на присъдено нещо и съдът е бил длъжен да изложи собствени мотиви по въпроса, нищожна ли е клаузата на т.2.6 от договора. По тази причина в жалбата са развити съображения, защо процесната клауза не противоречи на добрите нрави и не е нищожна.

Изложени са доводи, че за вземането от 539 900 лв. е приложима кратката тригодишна погасителна давност по чл. 111, б.“б“ ЗЗД. Според страната, до този извод се стига от обстоятелството, че и двете съдебни инстанции пред които е воден частичния иск са разглеждали процесното вземане като неустойка при неизпълнение и това обстоятелство не било оспорено от ищеца.

Ответникът по жалбата „Уотър стоун“ ЕООД я оспорва и моли решението в тази част да бъде потвърдено.

Намира, че съобразно даденото с ТР № 3 от 22.04.2019 г. по т. д. № 3/ 2016 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на присъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане, за разликата до пълния предявен размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. Като предявен за неоснователно обогатяване, всички правопораждащи факти за вземането, предмет на иска, били обсъдени при произнасянето на съда по частичния иск и били обхванати от силата на присъдено нещо, поради което и не следвало да бъдат преразглеждани.

Оспорва възражението, че иска по чл. 55, ал.1, предл. 3 ЗЗД е погасен по давност с доводите, че на какво основание е получена сумата няма никакво правно значение, след като основанието е отпаднало с обратна сила. Заявява, 2 че в закона не е предвидена специална погасителна давност за вземанията за неоснователно обогатяване, поради което и приложение намира правилото за общата пет годишна погасителна давност, която към датата на предявяване на иска не е изтекла.

Въззивникът – ищец „Уотър стоун“ ЕООД обжалва решението в частта, в която е отхвърлен предявения иск за обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главницата от 539 900 лв., за периода от 19.04.2019 г. до 12.07.2022 г., до сумата от 164 369, 54 лв. В останалата част до пълния предявен размер от 177 117 лв. за лихва върху главницата, както и в частта, в която е отхвърлен иска по чл. 86 ЗЗД за заплащане на лихва за забава върху сумата от 50 000 лв. /претендирана с частичния иск по т.д. № 406/2019 г./ за периода от 21.07.2019 г. до 26.04.2021 г., за сумата над 8 958,34 лв., по пълния предявен размер от 10 263 лв., решението не се обжалва и е влязло в сила.

Ищецът застъпва тезата, че предявяването на частичен иск за вземането, имало за последици съобщаване на длъжника на действителния обем на вземането и поставяла ответника в забава за цялото вземане, а не само за предявената част.

Ответникът по жалбата „Снабдяване и търговия – МО“ ЕООД я оспорва и моли решението да бъде потвърдено. Излага становище, че поканата за изпълнение на част от задължението поставя длъжника в частична забава, само до размера на претендираната с частичния иск сума. Твърдението, че вземането на ищеца съществува в по – голяма размер не поставяло ответника в забава по отношение на разликата, защото не била налице покана за плащане на непредявената част, по смисъла на чл. 84, ал. 2 ЗЗД.

Въззивните жалби са подадени срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, от легитимирани да обжалват лица и в установения от закона срок, поради което са допустими и следва да бъдат разгледани по същество.

Обжалваното решение е валидно и допустимо, а по същество правилно.

Първоинстанционният съд е обсъдил всички релевантни за изхода на спора доказателства, съвкупно с поддържаните от страните доводи, въз основа на което е формирал изводи за установено от фактическа и правна страна, които САС споделя и към които препраща, съобразно дадената му за това възможност по чл. 272 ГПК.

3

По правилността на решението, съдът е обвързан от поддържаните с жалбата възражения, а те са неоснователни.

Съобразно изложените мотиви в ТР № 3/ 2016 от 22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС, при уважаване на частичен иск, обективните предели на силата на присъдено нещо обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти /юридическите факти, от които правоотношението произтича/, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право. В случая, уважения частичен иск, предявен от „Уотър стоун“ ЕООД като насрещен по т.д. №406/2019г. е с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и белезите, които индивидуализират предмета на делото, са идентични с юридическите факти, от които произтича спорното материално право по настоящото дело. Това е факта на извършеното от ищеца плащане на сумата от 589 900 лв. съобразно чл. 2.4 от сключения между страните договор за покупко – продажба № 37/ 09/ 2018 г., развалянето на договора на основание чл. 2.6, изр. второ и липсата на подлежащо на удоволетворяване вземане за „Снабдяване и търговия – МО“ ЕООД от сумата в размер на 589 900 лв., поради което тя подлежи на връщане на отпаднало основание, по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД. Последното, липсата на подлежащо на удоволетворяване вземане на кредитора е установено по частичния иск, с оглед погасяване правото на същия, след развалянето на договора да претендира обезщетение за забавено изпълнение на паричното задължение на купувача по т. 2.1 от договора и с оглед нищожността на неустоичната клауза по т. 2.6, изр. второ, която съизмерява вредите от развалянето на договора със заплатената преди сключването му сума от 589 900 лв.

От изложеното е видно, че предмета на влязлото в сила решение по т. д.

№ 406/2019 г. съвпада с предмета на настоящото дело. Формираната сила на присъдено нещо, че липсва подлежащо на удоволетворяване вземане на „Снабдяване и търговия – МО“ ЕООД от сумата в размер 589 900 лв. налага забраната, да бъде пререшаван спорът, дали тази сума подлежи на връщането на „Уотър стоун“ ЕООД, като дадена на отпаднало основание съгласно чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД. Този въпрос, за връщането на сумата по т. 2.4 е такъв, който съобразно посоченото по – горе е част от предмета на делото, а не е свързан с преюдициални, спрямо спорното право въпроси обсъдени в 4 мотивите, и които по други дела между същите страни могат отново да бъдат предмет на доказване и на установяване. Затова, при пълно покриване между правото, предмет на силата на присъдено нещо по т. д. № 406/ 2019 г. и предмета на настоящото дело, с оглед белезите които индивидуализират това право /правопораждащ факт, съдържание и субекти/ е недопустимо спорът да бъде пререшаван, поради което и излагането на собствени мотиви от първоинстанционния съд, дали процесната клауза е нищожна, т. е. дали е налице подлежащо на удоволетворяване вземане с тази сума, ще представлява опит за подновяване на вече разрешен спор. Ето защо, като е зачел формираната по частичния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД по т. д. № 406/2019 г. силата на присъдено нещо и е уважил предявения иск, първоинстанционният съд е действал правилно. С оглед факта, че предмет на делото е вземане за неоснователно обогатяване, а не за неустойка, приложима е общата пет годишна давност по чл. 110 ЗЗД, която започва да тече от датата на разваляне на договора. Възражението за погасяване на иска по давност е неоснователно и решението в тази част, в която, иска по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за сумата от 539 900 лв. е уважен, следва да бъде потвърдено.

По правилото на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава след като бъде поканен от кредитора.

Длъжникът се смята в забава и без покана, само при задължение за непозволено увреждане, каквато хипотеза не е налице. По делото не са въведени твърдения, нито са представени доказателства, че ищецът е поканил ответника да му заплати процесната сума, дължима по реда на чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Предявяването на исковата молба за парично притезание обаче е също покана за изпълнение на същото, поради което от момента на подаването й се поражда задължение на ответника да заплати законната лихва върху спорното парично вземане за бъдещ период – от предявяването на иска до окончателното изплащане на главницата.

В случая, началната дата от която се претендира заплащането на законна лихва върху главницата от 539 900 лв. е датата 19.04.2019 г., тъй като на тази дата е предявен частичния иск за сумата от 50 000 лв. по т. д. № 406/2019 г. С предявения частичния иск, предмета на спора е ограничен само до притезанието въведеното с исковата молба и това е вземането за сумата от 50 000 лв. Затова ирелевантно за забавата на длъжника е какъв е размера на 5 вземането в пълния му размер /независимо, че е посочен в исковата молба/, след като останалата част остава непредявена. От значение при частичния иск е само предявения размер, да е част от спорното субективно материално право. Ето защо, разбирането на ищеца, че с предявяването на частичен иск, ответникът е в забава за целия размер на вземането е неправилно. Съобразно изложените в решение № 60 141 от 25.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 2022/2020 г. мотиви, при увеличаване на размера на частично предявен иск, по отношение на въведената разлика, последиците от това, каквото е начисляването на законната лихва се проявяват от датата на въвеждането й като предмет на спора. По аргумент на по – силното основание, след като в тази хипотеза, законната лихва следва увеличението на иска, а не датата на предявяването му за първоначалната сума, то несъстоятелно е да се твърди, че за частта от вземането, която изобщо не е била предмет на иска, законната лихва е дължима от датата на исковата молба по частичния иск.

По изложените съображения, обжалваното решението в отхвърлителна част на иска по чл. 86 ЗЗД до обжалвания размер за сумата от 164 369, 54 лв. е правилно и следва да бъде потвърдено.

Видим от горното, Софийският апелативен съд,

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 506/18.04.2023 г. по т. д. № 1357/2022 г., СГС, ТО, 18 състав, в обжалваната му част.