Решение № 242 от 22.12.2021, Окръжен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 242 гр. Сливен, 22.12.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН в публично заседание на седми декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Ваня Анг. Маркова при участието на секретаря Соня В. Петкова като разгледа докладваното от Ваня Анг. Маркова Гражданско дело № 20212200100370 по описа за 2021 година

Предявени са искове са положителни установителни искове с правно основание чл.

422 ал.1 ГПК, вр. чл. 415 ал.1 т.1 ГПК .

В исковата молба се твърди, че на 10.12.2010г е сключен договор за кредит между банката и кредитополучателя КР. СТ. КР., по силата на който банката му предоставила банков кредит в размер на 13 700 евро за погасяване на съществуващи задължения по договор за кредитна карта. Кредитът бил усвоен на 11.12.2010г и следвало да се погасява в срок до 10.12.2020г, на 120 равни месечни погасителни вноски, всяка с падеж и размери, посочени в погасителен план.

Твърди, че съгласно раздел втори, т.4 от договора, кредитополучателят се задължил да плаща годишна лихва в размер на БЛП на банката за евро, увеличен с надбавка от 8.01%, като към датата на сключване на договора, БЛП на банката в евро бил 7.99%, който не бил променян до датата на подаване на исковата молба.

Твърди, че съгласно раздел втори, т.10 от договора, плащания, дължими, но неизвършени в срок поради недостиг на авоар по разплащателната сметка, се отнасят в просрочие и олихвяват с договорения в раздел втори, т.4 лихвен процент, плюс наказателна надбавка в размер на законната лихва, считано от деня, следващ датата на падежа на съответната вноска, независимо от това дали падежът е в неработен ден.

Допълва, че с договора за поръчителство, сключени на 10.12.2010г, ответниците В. КР.

КР., Г. ИВ. ИВ., СТ. КР. КР. и ЯН. Т. М., се задължили да отговарят солидарно за задълженията на кредитополучателя по договора.

Кредитът бил погасяван частично, като главницата била обслужвана на дати 28.01.2011г и 23.02.2011г, като погасените суми били съответно: 48.71 евро и 43.30 евро, а 1 погасяването на лихвата било за периода 28.01.2011г - 01.02.2016г, в размерите, посочени в исковата молба.

Кредитът бил в просрочие, считано от 10.03.2011г. Били просрочени 118 вноски по главницата, дължими за периода 10.03.2011г - 10.12.2020г, в общ размер на 13 607.99 евро и 36 вноски за лихва, дължими за периода 10.01.2018г - 10.12.2020, в общ размер на 1687.68 евро.

Твърди се, че крайният срок за издължаване на кредита настъпил на 10.12.2020г, но въпреки това, поетите с договора задължения не били изпълнение нито от кредитополучателя, нито от поръчителите. Затова, по ч.гр.дело № 45/2021 на СлРС, банката се снабдила със заповед за незабавно изпълнителен и изпълнителен лист, за следните суми: непогасена главница -13607.99 евро; непогасена възнаградителна лихва, съгласно раздел втори, т.4 от договора, за периода 10.09.2011г - 01.12.2020г - 12460.35 евро; обезщетение за забава за просрочени плащания съгласно раздел втори, т.10 от договора, за периода 10.03.2011г - 12.03.2020г - 8351.10 евро; договорна лихва съгласно раздел втори, т.4 от договора, за периода 13.03.2020г - 13.05.2020г - 325.20 евро и обезщетение за забава за просрочени плащания съгласно раздел втори, т.10 от договора, за периода 14.05.2020г 06.01.2021г - 2 205.59 евро., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 07.01.2021г до окончателното изплащане и 1495.37лв - разноски.

Твърди се, че въз основа на издадения изп. лист било образувано изп.дело № 667/2021г на ЧСИ Павел Георгиев с рег. № 837 на КЧСИ.

На 13.07.2021г банката била уведомена от заповедния съд, че срещу издадената по ч.гр.дело №45/2021 на СлРС заповед, са подадени възражения от ответниците, като й било указано в 1-месечен срок от съобщаването, да предяви иск срещу тях за установяване на вземането си.

Моли за постановяване на решение, с което се признае за установено, че петимата ответници - кредитополучателят КР. СТ. КР. и поръчителите В. КР. КР., Г. ИВ. ИВ., СТ. КР.

КР. и ЯН. Т. М., дължат солидарно на “ПИБ” АД, общата сума 21991.06 евро, от която:

13 607.99 евро – просрочена главница по Договор за банков кредит № 044 LD-R-000504 от 10.12.2010г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 07.01.2021г. до окончателното изплащане; 1 566.12 евро- просрочена възнаградителна лихва за периода 07.01.2018г - 12.03.2020г; 5286.16 евро - обезщетение за забава на просрочени плащания за периода 07.01.2018г - 12.03.2020г; 325.20 евро. – договорна лихва за периода 13.03.2020г13.05.2020г и 2205.59 евро- обезщетение за забава на просрочени плащания за периода 14.05.2020г - 06.01.2021г, за които суми по ч.гр.дело № 45/2021на СлРС е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 т.2 ГПК и изпълнителен лист.

Претендира се разноските по делото, вкл. заповедното производство.

Първият ответник - кредитополучателят КР. СТ. КР. е подал отговор на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК, с който оспорва исковете изцяло. Тъй като последното плащане по главницата било от 23.02.2011г, а за лихвите от 01.02.2016г, прави възражение 2 за изтекла погасителна давност по отношение на главницата за периода до 07.01.2016г, а по отношение на лихвите - до 07.01.2018г.

Твърди, че действието, което прекъсва давността е подаване на заявлението за издаване на заповед по чл. 417 ГПК, което било на 07.01.2021г. Затова, прави възражение за изтекла погасителна давност на главницата за периода 10.03.2011г - 07.01.2021г, в размер на сумата 4234.26 евро, за 59 погасителни вноски.

Твърди, че договорът съдържа неравноправни клаузи, водещи до тяхната нищожност, поради което не дължи възнаградителна лихва в размер на 12460.35 евро за периода 10.09.2011г - 01.12.2020г, нито дължи претендираната с исковата молба възнаградителна лихва от 1566.12 евро, за периода 07.01.2018г-12.03.2020г.

Счита, че договорът за потребителски кредит е недействителен поради неспазване на императивните изисквания, залегнали в чл.11 ал.1, т.9а ЗПК-за посочване на методиката за изчисляване на референтния лихвен процент съгласно чл.33а.

Позовава се на съдебна практика на ВКС, според която, максималния размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната лихва, а по обезпечени договори за заем -двукратния размер.

В случая уговорената възнаградителна лихва надвишавала трикратния размер на законната лихва, поради което уговорката била нищожна на основание чл. 26 ал.1 , предл.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави.

Счита, че кредитното правоотношение между страните е недействително и на основание чл.22, вр. с чл. 11 ал.1 т.10 ЗПК и като такова не поражда правни последици.

Позовава се на разпоредбата на чл. 23 ЗПК, съгласно която, при недействителност на договора за кредит, длъжникът следва да възстанови на кредитора чистата стойност на предоставения финансов ресурс.

Твърди, че в раздел четири, т.4.2 от ОУ на банката за предоставяне на кредити на физически лица е посочено, че размерът на лихвените плащания по погасителния план е изчислен върху главницата на основа референтен лихвен процент на валутата на кредита, валиден към датата на сключване на договора. Тази разпоредба от ОУ не отразявала точния размер на дължимата лихва за всеки отделен лихвен период, а имала ориентировъчен характер. Това означавало, че погасителния план не отразява точната дължимост на лихвите и банката можела по всяко време едностранно да ги променя, което било потвърдено от т.4.4. от ОУ.

Счита, че противоречат на добрите нрави уговорки, с които се цели постигане на неприсъщ резултат на конкретния вид сделка, при който едната страна се обогатява неоснователно за сметка на другата, използвайки икономически по-силната си позиция.

Освен това, не се установявало нито от договора, нито от погасителния план, какъв е размера на годишния процент на разходите /ГПР/, а разпоредбата на чл. 19 ал.4 ЗПК предвиждала максимален праг на размера на ГПР, а именно пет пъти законната лихва, поради което следвало да се провери дали е изчислен съобразно това правило ГПР. Ако се 3 установяло, че ГПР надвишава размера по чл. 19 ал.4 ЗПК, клауза от договора, надвишаваща определените по ал.4 размери, била нищожна.

Нарушение на правилото на чл. 19 ал.4 ЗПР щяло да е налице, когато ГПР е даден в диапазони, а не в точен процент, когато е посочен процент, но не са посочени основните данни, послужили за неговото изчисляване, а когато е посочен ГПР в размер, по-нисък от реалния по договор, била налице заблуждаваща търговска практика.

Счита, че неправилно изчисляване на ГПР е самостоятелно основание за недействителност на договора на основание чл. 21 ал.1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договора на потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на този закон, е нищожна.

Твърди, че чрез заобикаляне на правилото за изчисляване размера на ГПР, като част от общите разходи по кредита, се включва неправилно в сумата на кредита, което автоматично води до представяне на по-нисък от реалния ГПР. Включването на допълнителна възнаградителна лихва целяло именно това, тя да е отделна и да не се включва в общия размер на ГПР, което било нарушение на чл. 10 ал.1 т.10 ЗПК и водело до недействителност на договора.

Останалите четирима ответници -всички поръчители по процесния договор за кредит, са подали общ отговор на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК. Оспорват предявените искове като неоснователни и недоказани.

Твърдят, че съгласно раздел четири, т.4.2 от ОУ, погасителния план не отразява точната дължимост на лихвите и банката може по всяко време едностранно да ги променя, което било потвърдено от т.4.4. от ОУ, което е неравноправна клауза, противоречаща на добрите нрави.

Считат, че противоречат на добрите нрави уговорки, с които се цели постигане на неприсъщ резултат на конкретния вид сделка, при който едната страна се обогатява неоснователно за сметка на другата, използвайки икономически по-силната си позиция и подготвеност за участие в оборота.

Твърдят, че от падежа на всяка една вноска започва да тече 6-месечния срок по чл. 147 ал.1 ЗЗД, който е преклузивен и за него съдът следи служебно.Ако кредиторът бездействал и не предявял иск срещу главния длъжник в рамките на този срок, с изтичането му се прекратявало задължението на поръчителя за плащането на същата вноска, т.е. прекрудирала се отговорността му за съответната част от задължението.

Твърдят, че не е необходимо да е настъпил падежа и на последната погасителна вноска по кредита и не е необходимо целия кредит да е станал предсрочно изискуем, за да започне да тече 6-месечния срок по чл. 147 ал.1 ЗЗД по отношение на предходните вноски, чиито падежи вече са настъпили.

Считат иска за дължимост на главница от 13607.99 евро, като частично погасен поради изтичане на 6-месечния преклузивен срок по чл. 147 ал.1 ЗЗД, като се дължат само последните 6 вноски по погасителния план и от посочените в ИМ суми в табличен вид, т.е 4 четиримата поръчители дължали солидарно сумата 1325.75 евро, представляваща сбор от 6 вноски от просрочени главници за периода 07.07.2020г- 07.12.2020г, като иска до пълния размер подлежи на отхвърляне.

Оспорват иска за признаване дължимост на договорна лихва в размер на 1566.12 евро за периода 07.01.2018г - 12.03.2020г, тъй като разпоредбата на раздел втори, т.4 от ОУ на банката съдържала неравноправна клауза, накърняваща добрите нрави и целяща постигане на неприсъщ резултат.

Тъй като лихвите имали акцесорен характер, погасяването на главното задължение, водело до погасяване на акцесорното.

В условията на евентуалност, е направено възражение, че ако съдът прецени, че са дължими лихви, то на основание чл. 147 ал.1 ЗЗД, са частично погасени и се дължат само за последните 6 вноски по погасителния план, посочени в табличен вид в ИМ, т.е. поръчителите дължали солидарно на банката сумата 63.69 евро, представляваща сбор от последните 6 вноски за лихви, за периода 07.07.2020г-07.12.2020г. , като иска до първия му размер следва да се отхвърли.

Оспорват и иск за дължимост на сумата 5286.16 евро, представляваща обезщетение за забава на просрочени плащания за периода 07.01.2018г -12.03.2020г, като неоснователен.