Решение № 459 от 23.10.2026, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 459 гр. София, 23.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова в присъствието на прокурора Н. Ем. Н. като разгледа докладваното от Ирина Р. Славчева Въззивно гражданско дело № 20261800500646 по описа за 2026 година

С решение рег. № 18 от 27.01.2026 год. по гр.д. № 22/2025 год. РС-Елин Пелин е отхвърлил предявения иск от Т. Н. Д. от гр. София срещу ответниците Софийски районен съд и Софийски градски съд с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ за осъждането им да заплатят солидарно на ищеца сумата 10 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди от нарушено право на разглеждане и решаване на гр.д. № 68438/2014 год. по описа на СРС и в.гр.д. № 15399/2018 год. по описа на СГС в разумен срок, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.01.2020 год. до окончателното изплащане, като неоснователен. С решението съдът е прекратил производството по предявения иск от Т. Н. Д. срещу Софийски районен съд и Софийски градски съд с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ за осъждане на ответниците да заплатят солидарно на ищеца сумата 10 000 – обезщетение за неимуществени вреди от нарушено право на разглеждане и решаване на ч.гр.д. № 17019/2013 год. по описа на СРС и в.ч.гр.д. № 19623/2014 год. по описа на СГС в разумен срок, ведно със законната лихва, считано от 29.01.2020 год. до окончателното изплащане, поради недопустимост на исковете. Съдът е прекратил производството и в частта по предявения иск от Т. Д. срещу СРС и СГС за заплащане на сумата 3 601,45 лева – обезщетение за имуществени вреди от нарушено право на разглеждане и решаване в разумен срок на ч.гр.д. № 17019/2013 год. по описа на СРС, в.ч.гр.д. № 19623/2014 год. по описа на СГС, гр.д. № 68438/2014 год. по описа на СРС и в.гр.д. № 15399/2018 год. по описа на СГС, 1 ведно със законната лихва, считано от 29.01.2020 год. до окончателното изплащане, поради недопустимост на исковете.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца с доводи, че същото противоречи на материалния и процесуалния закон и на събраните по делото доказателства. Моли съда да го отмени в прекратителната част и да върне делото на районния съд за постановяване на решение по съществото на спора, а в останалата част моли съда да го отмени и да постанови решение, с което да уважи предявените искове.

Ответниците оспорват въззивната жалба.

Представителят на СОП взема становище за неоснователност на въззивната жалба.

След преценка на събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните, съдът намира за установено от фактическа страна следното:

На 17.04.2013 г. „Първа инвестиционна банка" АД е подала в СРС срещу ищеца и две други лица заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК въз основа на извлечение от счетоводни книги за заплащане на сума в размер на 8128.49 лева - главница, ведно със законна лихва от 17.04.2013 г. до изплащане на вземането; сума в размер на 155.32 лева - просрочена договорна лихва за период 25.02.2013 г. - 12.04,2013 г.; сума в размер на 263.21 лева - наказателна лихва за период 25.05.2012 г. - 17.04.2013 г. По заявлението е образувано ч.гр.д. № 17019/2013 г. по описа на СРС, 53 гр. състав, като на 12.07.2013 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение за претендираните суми и направените разноски. Въз основа на разпореждането на съда е издаден изпълнителен лист и е образувано изпълнително дело № 2212/2014 г. на ЧСИ Биляна Богданова, като „Първа инвестиционна банка" АД е предприела принудително изпълнение чрез налагане на запори и възбрани върху имущества на ищеца. След получаване на поканата за доброволно изпълнение на 07.10.2014 г. ищецът е подал в срок възражение срещу заповедта за изпълнение /на 09.10.2014 г./ и частна жалба срещу разпореждането за незабавно изпълнение. Съдът е дал указания до заявителя за предявяване на установителен иск относно вземанията. По подадената частна жалба срещу разпореждането за незабавно изпълнение на 08.12.2014 г. е образувано въззивно ч.гр.д. 19623/2014 г. по описа на СГС, по което с определение от 20.06.2016 г. обжалваното разпореждане е отменено, а издаденият изпълнителен лист е обезсилен. Въз основа на това определение изпълнителното производство е било прекратено.

На 10.12.2014 г. срещу ищеца е подадена искова молба от „Първа инвестиционна банка" АД за признаване за установено, че ищецът дължи описаните суми, предмет на издадената заповед за незабавно изпълнение, като въз основа на нея е образувано е гр.д. № 68438/2014 г. на СРС, 53 състав. С решение от 27.08.2018 год. съдът е уважил изцяло предявените искове. На 02.10.2018 год. ответникът е подал въззивна жалба срещу решението на СРС, въз основа на която образувано в.гр.д. № 15399/2018 г. С окончателно решение от 29.01.2020 г. съставът на СГС е потвърдил изцяло първоинстанционното решение. Междувременно спорното вземане е цедирано от „Първа инвестиционна банка" 2

АД на „С.Г.Груп" ЕАД. През януари 2021 г. с влязлата в сила заповед за изпълнение и издаден изпълнителен лист срещу ищеца е образувано ново изпълнително производство при ЧСИ Мариян Петков - от страна на „С.Г.Груп" ЕАД. Ищецът е заплатил изцяло всички суми по това принудително изпълнение, възлизащи на общо 17433.61 лева, подробно описани по пера в удостоверение № 21168/15.04.2021 г. на ЧСИ Мариян Петков.

На 01.09.2020 г. Т. Д. е инициирал административната процедура пред Инспектората към ВСС за констатиране на нарушаване правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок. Същата е завършила с отговор от 21.12.2020 г., според който заявителят няма право да получи обезщетение по административния ред във връзка с твърдялото забавяне при разглеждане и решаване на делото.

При така установената фактическа обстановка съдът направи следните изводи от правна страна:

По решението в прекратителната част по исковете за заплащане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди от нарушено право на разглеждане и решаване в разумен срок на ч.гр.д. № 17019/2013 год. по описа на СРС и в.ч.гр.д. № 19623/2014 год. по описа на СГС, съдът намира следното:

Разпоредбата на чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ установява особена абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на иска по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, за наличието на която съдът следи служебно, а именно – искът е допустим, само когато е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на гл. III-а от ЗСВ, по която няма постигнато споразумение.

В разглежданата хипотеза са налице две процесуално свързани фази: заповедно производство, последвано от исково производство по чл. 422 ГПК. Връзката между тях произтича от предмета на иска по чл. 422 ГПК, който има за цел да установи съществуването на вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение. Тази връзка обаче не освобождава заявителя от задължението да посочи в административното заявление всички производства и периоди, за които претендира обезщетение.

В заявлението на ищеца до Инспектората на ВСС се твърди и се претендира обезщетение единствено за забавяне на съдопроизводствените действия по гр.д. № 68438/2014 год. по описа на СРС и по въззивно гр.д. № 15399/2018 год. по описа на СГС, като и в обстоятелствената част на заявлението е обхванат единствено периода от датата след образуване на исковото производство по реда на чл. 422 от ГПК, а именно - 10.12.2014 год. Ищецът не се позовава на допуснато забавяне от страна на съда при извършване на съдопроизводствените действия в хода на предшестващото заповедно производство по ч.гр.д № 17019/2013 год. на СРС и ч.гр.д. № 19623/2014 год. на СГС, респ. не е претендирал обезщетение за този период в рамките на специалната административна процедура.

Настоящият състав намира, че след като до Инспектората е подадено заявление само за забавеното исково производство по чл. 422 ГПК, но не и за предхождащото заповедно производство, административната процедура не е изчерпана относно вредите, които се 3 твърдят именно от заповедното производство. Следователно, иск по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ за забавянето в заповедната фаза ще е недопустим. Това е така, тъй като по чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ изчерпването на административната процедура трябва да предхожда предявяването на иска за конкретното приключило производство, от което се претендира настъпването на вредите, като не е достатъчно да е било подадено заявление за друго, макар и свързано, производство. Действително, както сочи и въззивникът в подадената въззивна жалба, налице е връзка между заповедното и исковото производство по чл. 422 ГПК - искът по чл. 422, ал.

1 ГПК се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, ако е спазен срокът по чл. 415, ал. 4 ГПК, като при преценката за разумен срок съдът взема предвид „общата продължителност“ на производството по чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ, но само ако заявлението е обхванало и заповедното производство като част от общата продължителност на спора. Само тогава може да се поддържа, че предпоставката по чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ е изпълнена и за него. Затова, ако подаденото до Инспектората заявление по съдържание обхващаше целия спор — от подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, през възражението и до приключването на иска по чл.

422 ГПК, то тогава би могло да се приеме, че забавянето на заповедното производство фактически е било предмет на административната процедура. Но ако в заявлението изрично е посочено, че се претендира само обезщетение за вредите от забавяне на исковото производство по чл. 422 ГПК, без да се иска обезщетение и за предходната заповедна фаза, както е в настоящия случай, то тогава не може да се приеме, че е изчерпана административната процедура за вредите от евентуално забавяне на заповедното производство.

За целите на обезщетението от значение е конкретният обхват на твърдяното нарушение: началният и крайният момент на забавянето, отделните процесуални действия или бездействия, продължителността на всяко производство и поведението на компетентните органи. При исковете за обезщетение от забавено правораздаване предметът на претенцията следва да бъде индивидуализиран чрез конкретните производства, техния предмет, началото и края на периодите, както и твърдените забавяния. Именно тези обстоятелства подлежат на преценка в административната процедура и впоследствие от съда. Критериите за тази преценка са посочени в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ и са разгледани в Решение № 87/08.02.2024 г. по гр.д. № 1088/2023 г. на ВКС, III г.о. и др. Тези критерии не могат да бъдат приложени абстрактно към неограничена съвкупност от свързани процесуални действия. Необходимо е да се установи за кое производство се твърди нарушение. Едно заповедно производство и едно исково производство по чл. 422 ГПК могат да бъдат свързани по предмет, но всяко от тях има собствена продължителност, дължими процесуални действия и евентуално забавяне. Следователно непосочването на заповедното производство в заявлението не може да се преодолее с общо твърдение, че то е част от същия спор или че е предпоставка за последвалото исково производство. Нужно е то да е било изрично включено в обхвата на административното заявление или поне от съдържанието му несъмнено да следва, че се претендира обезщетение и за този етап. Тъй като в случая заявлението до Инспектората е обхванало само исковото производство по чл.

4

422 ГПК, административният орган е проверил единствено неговата продължителност, сложност, поведението на страните и органите в тази фаза. Той не е разгледал продължителността и действията по предхождащото заповедно производство. За последното няма изчерпана административна процедура. Следователно, искът е процесуално недопустим поради липса на абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му.

Тъй като в тази част изводите на настоящата инстанция съвпадат с тези на районния съд, решението в прекратителната част по иска за заплащане на обезщетение за вреди от забавяне на заповедното производство, следва да бъде потвърдено.