Решение № 267 от 27.06.2019, Окръжен съд - Плевен

Р е Ш Е

Н И Е

№ гр. Плевен, 27.06.2019 г.

В И М Е Т

О Н А

Н А Р О Д А

Плевенски окръжен съд, ІІІ - ти състав, гражданска колегия в публично заседание на тринадесети юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЕКАТЕРИНА ПАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: МЕТОДИ

ЗДРАВКОВ

ЖАНЕТА ДИМИТРОВА при секретаря петър петров в присъствието на Прокурора като разгледа докладваното от съдията Ж. Димитрова в.гр.д.

N 339 по описа за 2019 г., на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 360/22.02.2019 г. по гр.д. № 4773/2018 г. Плевенският районен съд е признал за установено на основание чл. 422 ал. 1 от ГПК вр. чл. 415 от ГПК вр. чл. 79 от ЗЗД по отношение на И.В.Г. с посочени ЕГН и адрес ***, че същият дължи на кредитора “ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, гр. София, ЕИК ***, представлявано от О.Б.Ш сумата от 103,53 лв., представляваща потребени и незаплатени далекосъобщителни услуги за периода от 10.02.2016 г. до 09.06.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 01.12.2017 г. до окончателното й изплащане, за която сума има издадена заповед за изпълнение по ч. гр.д. №9061/2017г. по описа на ПлРС.

Със същото решение Плевенският районен съд е отхвърлил като неоснователни и недоказани следните предявените от „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК ***, гр.

София против И.В.Г. искове: иск с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 92 ЗЗД за установяване съществуване вземането на ищеца към ответника за сумата 391,47 лв., представляваща неустойка за неизпълнение за периода от 03.05.2016г. - 09.02.2017 г. на договор за мобилни услуги с абонатен № *********, сключен за мобилен номер *** и иск с правно основание чл. 342 ал. 1 вр. ал. 3 вр. чл. 345 ал. 1 от ТЗ за сумата от 102,24 лв., представляваеща незаплатени лизингови вноски за периода от м.VІІ.2016г. - м. ІХ.2016 г. по договор за лизинг от 06.10.2014 г. за мобилен номер ***, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч. гр.д. № 9061/2017г. по описа на ПлРС.

Със същото решение Плевенският районен съд е осъдил на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК И.В.Г. да заплати на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК ***, гр. София следните парични суми: сумата от 35,53 лв. за направени разноски в заповедното производство по ч.гр.д. № 9061/2018 г. по описа на ПРС и сумата от 104,87 лв. за направени разноски по делото в исковото производство.

Недоволно от така постановеното решение в частта, в която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 342 ал. 1 вр. ал.

3 вр. чл. 345 ал. 1 от ТЗ е останало въззивното дружество „Теленор България“ ЕАД, гр. София, което чрез пълномощника си адвокат В.Г. от САК го обжалва пред въззивния съд в тази му част. В жалбата се твърди, че решението на районния съд е неправилно, незаконосъобразно и необосновано се излагат доводи в тази насока. Според въззивника неправилно ПРС е приел, че не е доказано едностранното прекратяване на договора за мобилни услуги между страните, респ. едностранно прекратяване на договора за лизинг чрез уведомление до лизингополучателя в тази насока, обуславящо предсрочната изискуемост на лизинговите вноски. Според въззивника от представените пред ПРС писмени доказателства се установява, че абонатът е удостоверил, че е запознат, приема и се задължава да спазва Общите условия /ОУ/, неразделна част от договорите в разпоредбата на чл. 12 ал. 1 и ал. 2, в които е уредена възможността на лизингодателя да обяви за предсрочно изискуеми лизинговите вноски в случай на неизпълнение на задълженията по договора от страна на лизингополучателя.

Въззивникът се позовава и на клаузата на чл. 3 ал. 2 от договора за лизинг, съгласно която месечните лизингови вноски се фактурират и заплащат от лизингополучателя съгласно сроковете, условията и начина на плащане на задълженията на лизингополучателя в качеството му на абонат на мобилни услуги, съгласно сключения между страните договор за предоставяне на такива услуги и ОУ на въззивното дружество. Въззивникът поддържа, че след като при сключване на договора за мобилния номер е посочена предпочетена дата за фактуриране 10-то число на месеца, то тази дата представлява и падежа на лизинговите вноски, които се включват в месечните фактури за мобилни услуги. Въззивникът твърди, че в конкретната хипотеза при наличие на неплатени месечни задължения на абоната за м. ІІІ 2016 г., операторът го е уведомил съгласно чл. 31а от ОУ, а след изтичане на срока на плащане по кредитното известие от 10.03.2016 г. при нерегистрирано плащане изходящите обаждания на абоната са ограничени, като операторът му е изплатил смс – напомняне за незаплатената фактура. Твърди се, че след изтичане на срока за плащане, указан във фактурата за м. ІV 2016 г. при липса на плащане са ограничени и входящите обаждания на абоната, като номерът е двустранно спрян и операторът неколкократно е изпращал смс – напомняне за незаплатената фактура.

Твърди се, че за следващия отчетен период е издадено кредитно известие от 10.05.2016 г., с което са приспаднати авансово платените такси от абоната и му е дадена възможност да плати задълженията си преди издаване на последната фактура с начислена неустойка за предсрочно прекратяване на абонамента. Според въззивника законът не изисква форма за валидност на прекратяването на договора и същото е настъпило по силата на договора поради неизпълнение на задължението на абоната да плати цената на предоставените му услуги. Въззивникът се позовава алтернативно, че са настъпили условията на чл. 12 ал. 1 от ОУ към договора за лизинг, тъй като съгласно чл. 1 ал. 2 от договора за лизинг страните са уговорили право на лизингополучателя да придобие собствеността върху предоставеното му мобилно устройство като подпише договор за изкупуване с лизингодателя най - малко 10 дни преди изтичане на договора за лизинг и при заплащане на допълнителна сума в размер на 25,56 лв.. Въззивникът се позовава на декларацията, подписана от лизингополучателя, съгласно която същият е получил лизинговата вещ, при условията уговорени от страните по договора.

Според въззивника при неупражнено право на изкупуване от лизингополучателя, но невърното мобилно устройство в срок от 1 – месец от изтичане на договора за лизинг, лизингополучателят дължи наред с неплатените лизингови вноски и допълнителната такса в размер на 25,56 лв.. Въззивникът поддържа, че по делото липсват твърдения и доказателства лизингополучателят да е върнал мобилното устройство, предмет на договора за лизинг, както и да е заплатил дължимите лизингови вноски в сроковете по договора за лизинг, поради което за дружеството към датата на подаване на заявлението, респ. към датата на подаване на установителния иск са налице изискуеми вземания към въззиваемия в претендираните размери. Иска се от въззивния съд да отмени решението на първоинстанционния съд в обжалваната част, да уважи предявения иск за установяване на парично вземане в размер на 102,24 лв., представляващо неплатени лизингови вноски, както и да присъди в полза на въззивното дружество направените по делото разноски. С въззивната жалба се представят пълномощни и договор за правна помощ. Прави се алтернативно възражение за прекомерност на заплатеното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение.

В срока за отговор по чл. 263 ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемия И.В.Г. чрез назначения му особен представител адвокат Л.П. от ПАК, в който се оспорва изцяло основателността на въззивната жалба. Развиват се подробни доводи за необходимостта от писмено разваляне на сключения между страните договор за финансов лизинг с предмет мобилно устройство при условията на чл. 87 ал. 2 от ЗЗД, като се поддържа, че по делото не са представени доказателства за предсрочно прекратяване на договора за финансов лизинг между страните чрез изпращане и връчване на уведомление на лизингополучателя. В заключение се иска от съда да отхвърли въззивната жалба като неоснователна и да потвърди решението на първоинстанционния съд в обжалваната част.

Решението на ПРС като необжалвано е влязло в законна сила в частта, в която е уважен предявения от „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ”

ЕАД, гр. София против И.В.Г. иск с правно основание чл. 422 от ГПК за сумата от 103,53 лв., представляваща потребени и незаплатени далекосъобщителни услуги за периода от 10.02.2016 г. до 09.06.2016 г. и са присъдени разноски в полза на ищеца, както и в частта, в която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 92 ЗЗД за установяване съществуване вземането на ищеца към ответника за сумата 391,47 лв., представляваща неустойка за неизпълнение за периода от 03.05.2016г. - 09.02.2017 г. на договор за мобилни услуги с абонатен № *********, сключен за мобилен номер ***.

Окръжният съд, като обсъди оплакванията, изложени в жалбата, взе предвид направените доводи, прецени събраните пред първата инстанция доказателства в тяхната съвкупност и по отделно и съобрази изискванията на закона, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 от ГПК, допустима е и следва да бъде разгледана по същество.

Производството по делото пред

Плевенския районен съд е образувано по предявени искове с правно основание чл.

422 ал. 1 ГПК за установяване съществуването на вземанията на „Теленор България“ ЕАД, гр. София към длъжника И.В.Г., за които е издадена заповед по чл. 410 ГПК № 5914/04.12.2017 г. по ч.гр.д. № 9061/2017 г. по описа на РС – Плевен, едно от които е за сумата от 102,24 лв., представляваеща незаплатени лизингови вноски за периода от м.VІІ.2016г. - м. ІХ.2016 г. по договор за лизинг от 06.10.2014 г. за мобилен номер ***, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на заявлението – 01.12.2017 г. до окончателното й заплащане.

В исковата молба ищецът „Теленор България“ ЕАД, гр. София твърди, че вземането му за неплатените лизингови вноски произтича от договор за финансов лизинг на конкретно посочено мобилно устройство, като ответникът, в качеството на лизингополучател не е заплатил дължимите лизингови вноски за периода от м. VІІ до м. ІХ вкл. 2016 г., които според ищеца са дължими предсрочно при прекратяване на договора за лизинг и договора за мобилни услуги между страните поради неизпълнение на ответника по двата договора за заплащане на дължимите месечни вноски. В исковата молба се твърди също, че ответникът не е заплатил в срок стойността на ползваните мобилни услуги за периода от м. ІІІ до м. V 2016 г. вкл. съгласно издадените фактури, поради което ищецът е упражнил правото си да прекрати предсрочно договорите за мобилни услуги и за финансов лизинг между страните.

По делото в първата инстанция е депозиран писмен отговор по реда на чл. 131 ГПК от назначения на ответника особен представител адвокат Л.П., в който се оспорват изцяло предявените искове и се излагат подробни възражения, едно от които е липсата на доказателства за отправено от мобилния оператор уведомление за разваляне на договора и предсрочна изискуемост на лизинговите вноски.

За да отхвърли предявения иск за признаване съществуване на вземането на въззивното дружество за неплатени лизингови вноски, Плевенският районен съд е приел, че по делото не се установява по безспорен начин факта на едностранното прекратяване на договора за мобилни услуги, което от своя страна да е предпоставка за едностранно прекратяване на договора за лизинг. ПРС е приел, че по делото липсват доказателства от страна на доставчика да е изпратено уведомление до лизингополучателя, с което същият да е уведомен за прекратяване на договора между страните. ПРС е приел, че изрично в договорите за лизинг е посочено, че договорът се разваля с едностранно писмено волеизлявление до насрещната страна, като по арг. ал. 2 на чл. 1 от ОУ лизингодателят следва да даде 10 - дневен срок за изпълнение, след което за него възниква правото да развали договора поради неизпълнение на самият договор за лизинг или на договора за мобилни услуги. ПРС е извел извод, че след като факта на настъпване на прекратяване на договора за лизинг и факта на предсрочна изискуемост на задълженията по него се обуславя от факта на предсрочно прекратяване на договора за мобилни услуги при липса на изрично писмено изявление до потребителя тези факти не са доказани по делото от страна на ищеца, поради което предявеният иск за сумата 102,24 лв., представляваща предсрочно изискуем остатък от лизинговите вноски за мобилно устройство HUAWEI модел ASCEND P7 black следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.