Решение № 2657 от 28.05.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2657 гр. Пловдив, 28.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария М. Дългичева при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Мария М. Дългичева Гражданско дело № 20255330106131 по описа за 2025 година

С исковата молба ищецът И. В. И. е предявил против „Кредисимо“ ЕАД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за заплащане на сумата от общо 623, 61 евро представляваща платена без основание сума, за периода 16.10.2024 г. - 23.12.2024 г., ведно със законна мораторна лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 01.04.2025 г., до окончателното изплащане на задължението./С протоколно определение, на основание чл. 214 ГПК, е допуснато изменение на предявения срещу „Кредисимо“ ЕАД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД чрез увеличаване на неговия размер от 10 лева на 623, 61 евро/.

Ищецът обосновава искането си с твърдения за недължимост поради липса на съществуващ договор за кредит между него и ответника, а в хода на производството признава факта на получаване на заемна сума от ответника в размер на 3 564, 93 лв., като релевира и довод за пълна недействителност на договора за кредит, сочейки нарушения на чл. 10 и чл. 18 от ЗПФУР и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, с който твърди, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № ****** г. В хода на производството признава извършените плащания от ищеца в общ размер на 4 784, 60 лв., като сочи, че дължимите суми по договора са изцяло погасени и няма претенции към ищеца.

Твърди, че договорът за кредит изцяло отговаря на ЗПК, поради което оспорва иска като неоснователен.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от 1 фактическа и правна страна:

От събраните по делото доказателства се установява, че между ищеца и „Кредисимо“ ЕАД е сключен договор за потребителски кредит № ****** г., по силата на който на ищеца била предоставена сумата в размер на 3 564, 93 лева, при лихвен процент в размер на 40 % и ГПР в размер на 48, 21 %, както и че на същата дата бил сключен и договор за поръчителство с „Ай Тръст“ ЕООД, по силата на който било уговорено възнаграждение за предоставено обезпечение в размер на 2 979, 10 лева. В чл. 4, ал. 1 от договора за кредит било уговорено, че ищецът следва да представи обезпечение по кредита /в случай, че в заявлението за отпускане на кредит е посочил това/, като на същия бил предоставен избор от две възможности: 1) банкова гаранция или 2) одобрено от заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки. В случай на непредставяне на някое от посочените обезпечения, в ал.2 на чл. 4 било посочено, че кредитодателят ще счете заявлението за отпускане на кредит за неподадено и договора не поражда действие.

С оглед възникване на посоченото задължение за ищеца, същият сключил Договор за предоставяне на поръчителство от ****** г. с „Ай Тръст“ ЕООД.

Страните не спорят, а и от представените писмени доказателства се установява, че извършените от ищеца плащания по процесния договор за кредит са в общ размер на 4 784, 60 лв.

Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл първо ЗЗД и в тази връзка следва да се акцентира върху обстоятелството, че съдът не е обвързан от доводите на ищеца за недължимост на сумите, посочени в исковата молба. В този смисъл съгласно трайната практика на ВКС, за разлика от правомощията на съда по предявен нарочен установителен иск за нищожност на договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания, когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания.

Това е така в следните хипотези: 1) при нарушение на добрите нрави - така изрично т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о., Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о, Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.; 2) при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – така изрично Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о. и 3) при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - така изрично Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о. и Решение № 384 от 02.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Съобразно гореизложеното, съдът намира, че макар с исковата молба и в последващи 2 молби ищецът да не е релевирал определени основания за недействителност на договора, а да е сторил това в последното по делото заседание, ведно с представяне на доказателства, то доколкото съдът следи служебно за недействителността през цялото време, процесуалните преклузии не се прилагат. Съгласно практиката на Съда на Европейския съюз по Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО (както и съобразената с тях практика на ВКС), националният съд е длъжен служебно да преценява наличността на неравноправни клаузи и съответствието на договора с императивните изисквания на ЗПК (например чл. 11, чл. 22 и чл. 23 от ЗПК относно ГПР и съдържанието на договора).СЕС изрично подчертава, че националните процесуални правила за преклузия не могат да служат като пречка за разкрИ.е на обективната недействителност на потребителски договори, тъй като това би нарушило принципа на ефективност на правото на ЕС.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

Настоящият съдебен състав намира, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Нарушена е разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, според която договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, като неспазването на това изискване е скрепено с недействителност на договора за кредит. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразявa общите разходи, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В случая потребителят е поел задължение за заплащане на възнаграждение за гаранция, което съществено е оскъпило ползвания от него паричен ресурс. Същото по своето естество представлява скрита възнаградителна лихва, водеща до неоправдано от гледище на закона обогатяване за заемодателя. Потребителят е поставен в неравностойно положение с оглед невъзможността да влияе на клаузите на договора. Предвидените в него допълнителни плащания заобикалят изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максималния размер на годишния процент на разходите. Преследваната от законодателя цел е потребителят да не бъде поставен в положение, при което договорът се явява свръх обременителен за него, като разпоредбата е императивна, в защита на обществен интерес.

Въведеното законодателно ограничение е базирано на това, че потребителят е икономически 3 по-слабата страна, която не може да влияе на съдържанието и клаузите от договора. Ето защо и спрямо потребител не може да бъде договорена клауза, която предвижда, че разходите по кредита, включващи търговската печалба плюс всички останали разходи ще надвишат 50 процента на годишна от база от стойността на кредита. Следва да се изтъкне, че дори и годишният процент на разходите да е съобразен с изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, след като в ГПР не фигурира разход, който е следвало да бъде включен, е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК. В случая действителният размер на ГПР надхвърля в пъти посочения в договора. При това положение е налице недействителност на договора.

Съгласно чл. 23 ЗПК когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. От събраните по делото доказателства се установи, че в изпълнение на задълженията си по кредитното правоотношение, ищецът е заплатил на ответното дружество „Кредисимо“ ЕАД по процесния договор за паричен заем сумата общо 4 784, 60 лв. Чистата стойност на кредита е в размер на 3 564, 97 лв. Оттук следва, че иска за връщане на недължимо платената сума над тази за главница в размер на 623, 61 евро /1 219, 67 лв./следва да бъде уважен.

По отношение на отговорността за разноските:

При този изход на правния спор в полза на ищеца следва на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да бъдат присъдени сторените в производството по делото разноски за заплатена държавна такса от 50 лв. /25, 56 евро/.

В производството по делото ищецът е защитаван на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение.

В този смисъл с Определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, І т. о., е извършена преценка на съответствието на нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., която 4 препраща към Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения и задължава съда да определи адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в нея в случаите, когато адвокатът е осъществил безплатно адвокатска помощ на материално затруднено лице, с правото на ЕС съгласно Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд. Прието е, че решението на Висшия адвокатски съвет за приемане на Наредба за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения представлява съгласуване на цените от всички участници на пазара на адвокатски услуги и преследваните цели, дори и същите да са легитимни за този сектор, не могат да се постигат чрез възлагане на задължение на съда при безплатно процесуално представителство възнаграждението да бъде в посочения в наредбата минимален размер. Въведеното с чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС. По тези съображения нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв., препращаща към Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е счетена за несъответстваща на правото на ЕС, поради което не е приложена. Изложени са съображения, че посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда при определяне цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.