Решение № 194 от 12.01.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 194 гр. София, 12.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Здравка И.

Членове:

Цветомира П. Кордоловска

Дачева

Десислава Ст. Чернева при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Десислава Ст. Чернева Въззивно гражданско дело № 20211100511069 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 20111182 от 10.05.2021 г. Софийският районен съд , първо гражданско отделение, 42 състав, осъжда „У.Б.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление гр. София, пл. „*******, представлявано от Т.П. и Е.М. да заплати на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД на К. П. Г., ЕГН **********, с адрес гр.

Силистра, Ул. „*******“ ******* сумата от 2570,24 евро (две хиляди петстотин и седемдесет евро двадесет и четири евроцента), представляваща надплатена договорна лихва по договор за ипотечен кредит от 20.12.2007 г. за периода 20.09.2016 г. до 20.09.2019 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска - 21.10.2019 г. до окончателното изплащане на вземането.

Ответникът „У.Б.“ “АД е осъден на основание чл. 81 от ГПК във връзка с чл. 78, ал. 1 от ГПК да заплати на К. П. Г. сумата от 1101,08 (хиляда сто и един лева и осем стотинки) лева за съдебноделоводни разноски и адвокатски хонорар.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба вх. № 25100579/14.06.2021 г., от ответника по първоинстанционното производство „У.Б.“ АД, ЕИК *******, чрез адв. И. Б. срещу Решение № 20111182 от 10.05.2021 г., постановено по гр. д. 24740/2020 по описа на Софийският районен съд, 42-ри състав, с което е уважен предявения от ищцата К. П. Г. срещу ответното дружество, осъдителен 1 иск. В жалбата се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на постановеното решение, доколкото страните не са се споразумели процесният лихвен процент по възнаградителна лихва да бъде променлив. Страната навежда доводи, че в чл. 4а от процесния договор е регламентирана индивидуална уговорока, съобразно която лихвеният процент от 6.35% ще бъде приложим за целия срок на договора, като е посочено, че действието на лихвения процент е от датата на усвояване на кредита до 20.01.2033 г. Сочи се, че вещото лице е потвърдило, че през исковия период банката не е събирала лихва в увеличен размер, тоест над договорения размер от 6.35%. На следващо място се твърди, че в акта на СРС неправилно е прието, че клаузата на чл.

11.1.3 от Условията за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договора /УУО/, е недействителна. Навежда се твърдението, че едностранното увеличение на лихвения процент, установено в т. 4.1.а от договора, е строго ограничено, като банката поема риска от това да не извършва увеличаване на лихвата при състояние на пазарните условия, налагащи необходимостта от увеличение на същата до нива под един пункт. Добавя се, че по силата на чл. 11.1.3 от УУО, страните са се споразумели и относно техническото извършване на тази промяна.

Въззивникът моли първоинстанционното решение да бъде отменено, като постанови отхвърляне на предявените от ищеца обективно съединени осъдителни искове.

Претендират се разноски за двете инстанции, съобразно изхода от производството.

Въззиваемият ищец, с подадения в срок отговор на въззивната жалба оспорва същата като неоснователна. Излага доводи за правилност и законосъобразност на обжалвания съдебен акт. Въззиваемата страна възразява, че в процесния договор за кредит е установен фиксиран размер на лихвата. Обобщава, че банковият кредит е предоставен при променлив годишен лихвен процент, като е закрепен автоматизъм за промяната му. Отбелязва, че през 2009 г. банката е взела решение за замразяване на 1 М Euribor – и ако пазарният индекс е бил фиксиран, то нямало да се налага банката да взима такова решение. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение и да бъде потвърдено първоинстанционното решение по изложените подробно съображения.

Претендират се разноски за въззивното производство.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакуваното съдебно решение, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани 2 изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбите.

Настоящият съдебен състав намира обжалваното решението за валидно, допустимо и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

Ищците се позовават на изначална липса на основание на банката да получи описаната сума, която е специфичен белег на фактическия състав на неоснователното обогатяване, установен в чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Фактическият състав на посочената норма изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото получаване, липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго (типичен случай е получаването на нещо въз основа на нищожен акт). Освен това основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото.

В разглеждания случай е установено по делото, а и не се спори, че между страните е бил сключен договор за банков кредит, чиято регламентация се съдържа в разпоредбите на чл. 430 – чл. 432 от ТЗ. Спазено е изискването на чл. 430, ал. 3 ТЗ за сключването на договора в писмена форма за действителност. За банката – кредитор няма друго задължение освен да отпусне уговорената парична сума, като срещу това задължение кредитополучателите имат няколко насрещни задължения, а именно: да върнат главницата, заедно с уговорената лихва по кредита; да използват кредита по предназначение; да дадат на банката необходимите сведения във връзка със сключването и изпълнението на договора и да дадат обезпечение.

По отношение на спорния между страните въпрос свързан с валидността на оспорената клауза , на първо място, настоящият съдебен състав приема, че кредитополучателят К. Г. е физическо лице, на което с процесния договор е предоставен кредит, който не е предназначен за извършването на търговска или професионална дейност. С оглед на това ищц ата има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно банката е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП.

Според настоящия съдебен състав клаузата от ОУ, по отношение на които ищците твърдят неравноправност, а именно – чл. 11.1. 3, не се явяват индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, тъй като са част от стандартни, изготвени предварително и типови договори за кредит на банката и кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Отделно от това следва да се посочи, че по делото липсват данни включването на спорните клаузи в договора да е в резултат на изричното им предварително обсъждане и съгласие на потребителя по отношение на 3 тяхното съдържание, а доказателствената тежест в тази насока е била на банката с оглед правилото на чл. 146, ал. 4 ЗЗП. Поради това настоящият съдебен състав намира, че ищците могат да се ползват от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, който в частта, касаеща регламентацията на неравноправните клаузи в потребителските договори, въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

Кредитополучателят (потребителят) е в положението на по-слаба страна в отношенията си с банката, както от гледна точка на позицията му в преговорите, така и на степента на информираност – положение, което го принуждава да се съгласява с установените предварително от банката условия, без да може да повлияе на съдържанието им. Клаузите на договорите за банкови (ипотечни) кредити не следва да нарушават основни принципи, в т. ч. и този на равнопоставеност, на който се основават отношенията между банката и потребителя, както и императивни разпоредби на закона.

Законът за кредитните институции (ЗКИ), при действието на който е сключен процесният договор, въвежда редица задължения на кредитните институции в процеса на отпускане на банкови кредити с оглед защита правата и задълженията на длъжниците. Съгласно нормата на чл. 58 ЗКИ, при отпускане на кредити банката задължително предоставя безплатно и в писмена форма на клиентите си своите условия по кредите, които съдържат най-малко данни за общите разходи по кредита (такси, комисионни и други разходи, пряко свързани с договора за кредит) и за обективните критерии, въз основа на които тези разходи могат да се изменят; лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита; допълнителните задължения, свързани с разплащанията и условията и разходите при предсрочно погасяване на кредита.

Освен че при осъществяване на банкова дейност ответникът трябва да полага дължимата грижа на добрия търговец, за да гарантира надеждна и сигурна банкова система и защита на интересите на клиентите си, по силата на чл. 147, ал. 1 ЗЗП клаузите на договорите, предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин, като при неизпълнение на това задължение, следва да намери приложение императивната норма на чл. 147, ал. 2 ЗЗП, която предписва, че при съмнение относно смисъла на определено условие то се тълкува по благоприятен за потребителя начин.

В задължителното за националните юрисдикции Решение на СЕС, постановено по преюдициално запитване по дело С-472/10, е прието, че "националната юрисдикция следва да прецени с оглед на чл. 3, параграфи 1 и 3 от Директивата неравноправния характер на клауза, съдържаща се в Общите условия на договора с потребители, с която продавач или доставчик едностранно предвижда промяна в свързаните с 4 предоставяната услуга разходи, без обаче да описва ясно начина на определяне на тези разходи или да посочва основателно съображение за тази промяна. В рамките на тази преценка посочената юрисдикция трябва по-специално да провери дали, предвид съдържащите се в ОУД с потребителски клаузи, сред които е и спорната, както и предвид националното законодателство, уреждащо правата и задълженията, които биха могли да допълват предвидените в разглежданите ОУД, съображенията или начинът на промяна на свързаните с предоставяната услуга разходи са уточнени по ясен и разбираем начин и евентуално дали потребителите имат право да прекратят договора".

"Основателно съображение" по смисъла на горепосоченото решение представлява всяко обективно обстоятелство, извън волята и контрола на страните по договора, което е било уговорено или установено преди сключване на потребителския договор и което обективно води до увеличаване на цената на стоката или услугата.

В частност в процесния случай не се съдържат условията на кредита, регламентиращи методиката, по която банката може едностранно да променя лихвата до пълното погасяване на задължението, т. е. не са инкорпорирани условията – вътрешните правила на банката, изисквани от чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ, който е приложимият по спора закон, тъй като Законът за потребителския кредит и Законът за кредитите за недвижими имоти на потребители – обн., ДВ, бр. 59 от 29.07.2016 г., които дават специална закрила на потребителите на кредитни услуги и уреждат правилата за прозрачност и яснота при предоставяне на кредити на потребителите и задължение за предоставяне на преддоговорна информация, са приети след сключването на процесния договор за кредит. Следователно клауз ата на чл. 11.1.3, която въвежда правото на кредитора едностранно да променя размера на възнаградителната лихва, т. е. цената на кредита, която е съществен елемент от договора, чрез изменение на единия от компонентите й – БЛП, е неравноправна. Не предвижда ясен механизъм как се извършва едностранното увеличаване на годишния лихвен процент и в този смисъл на потребителя не е предоставена предварително достатъчно ясна и конкретна информация за методологията на увеличението.