Решение № 371 от 24.03.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 371 гр. София, 24.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Камелия Първанова

Членове:

Капка Павлова

Георги Иванов при участието на секретаря Даниела Г. Йорданова като разгледа докладваното от Георги Иванов Въззивно гражданско дело № 20251000501471 по описа за 2025 година

Разгледа в съдебно заседание на 09.02.26г. /с участието на секретаря Йорданова/ въззивно гражданско дело № 1471/25г. и констатира следното:

С решение на СГС 1-10 състав от 04.03.25г. по г.д. № 5756/23г. са уважени /до размера на сумите, конкретизирани в диспозитива на съдебния акт/ искове по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във връзка чл. 280 от ЗЗД във връзка с чл. 284, ал. 2 от ЗЗД във връзка с във връзка с чл. 292 от ЗЗД във връзка и с чл. 36 от ЗЗД на С. М. против Ц. К., Б. К. и Д. К..

Решението на СГС се обжалва - изцяло в осъдителните /негативните за ответниците части/ от Ц. К., Б. К. и Д. К..

Съображенията на страните са изложени по делото /в рамките на производствата пред СГС и САС/.

Ищецът поддържа, че Г. К. /съответно впоследствие и неговите наследници – ответници по делото/ са „задържали“ /в противоречие с постановките по изброените по-горе законови текстове; уточнение в този смисъл е направено и в съдебното заседание пред въззивния съд/ процесната сума /получена продажна цена на недвижим имот/ и с оглед това: С. М. претендира имуществената отговорност на Ц. К., Б. К. и Д. К. да бъде ангажирана до размера на исковата сума.

Жалбата е неоснователна:

Досежно валидността на атакуваното решение:

От една страна:

Диспозитивът на решението на СГС кореспондира пряко с петитума на исковата молба /искът за главница е уважен изцяло – за конкретно претендираната от ищеца сума; искът за мораторна лихва е отхвърлен изцяло/.

От друга страна:

Не е налице процесуална пречка /допустимо е; в тази насока са постановките и на съдебната практика/ предявен при условията на солидарна отговорност иск – да бъде уважен при 1 условията на разделност /именно това е сторил първоинстанционният съдия – в съответствие с правилата по Глава 2-ра от ЗН във връзка с нормата на чл. 121 от ЗЗД/.

Относно съществото на правния спор:

Първоинстанционният съдия е изложил конкретни съображения /в контекста на постановките по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във връзка чл. 280 от ЗЗД във връзка с чл. 284, ал. 2 от ЗЗД във връзка с чл. 292 от ЗЗД във връзка и с чл. 36 от ЗЗД/, с които е обосновал основателността на исковете. Настоящият съдебен състав препраща /при условията на чл. 272 от ГПК/ към доводите на СГС.

В допълнение:

По делото не са представени надлежни доказателства, които да установят /в каквато насока е първоначалната защитна теза на ответниците – заявена в отговора на исковата молба/, че между братята /страни по двете сделки - предварителна и окончателна/ са съществували /в предходен момент/ заемни правоотношения /които именно да „обяснят“ и от правна, и от житейска гледна точка съдържанието на конкретната спорна клауза по т.2.2.1 от предварителния договор/.

В тази връзка:

Писмени доказателства /относно съществуването на заемни правоотношения/ не са представени в процеса /не са заявени и твърдения такива доказателства – документи да са били оформяни между братята/; „събраната“ по делото т. нар „вайбър“ комуникация също не препраща към конкретни заемни уговорки /сделки/ между С. М. и Г. К.; твърденията на ответниците в изследваната /спорна/ насока не се явяват подкрепени и от събраните в процеса свидетелски показания.

В последната връзка /досежно съдържанието на гласният доказателствен материал/:

От една страна:

Показанията на свидетелката Н. К. /разпитана в производството пред въззивния съд/ „препращат“ /от една страна/ към друг вид уговорки между братята /различни от „заемни“/.

Същите показания /от друга страна/ съдържат конкретно и изрично изявление на свидетелката, че на същата „не й е известно Г. К. да е давал приживе някакви пари С. М. - преди да бъдат изповядани процесните сделки“.

Показанията на свидетелката М. А. /разпитана в процеса пред СГС/ също не установяват /от една страна/ наличието на заемни правоотношения /предходни – в смисъла на изложеното по-горе/ между братята. Същите показания /от друга страна/ отново „препращат“ към друг вид уговорки между братята /различни от „заемни“/; в тази им част последните свидетелски показания кореспондират по съдържание с тези на свидетелката Н. К..

Нито една от две свидетелки /посочени по-горе/ не дава показания и по посока на това /каквато защитна теза също е била заявена от страна на ответниците в производство пред СГС/, че между братята е имало уговорка – парите от продажбата да бъдат използвани за „покриване на дължими сметки за имота“.

От друга страна:

Показанията и на двете свидетелки не могат да бъдат съобразени – „зачетени“ /в позитивен за ответниците смисъл/ доколкото: тези показания целят да обосноват защитна теза, която се явява заявена /въведена/ на по-късен етап в процеса /в противоречие със забраните по чл.

133 от ГПК и по чл. 266, ал. 2, т. 1 от ГПК/. Дори това съображение /формално по естеството си/ да не бъде споделено:

Процесните /обсъдени по-горе/ свидетелски показания не се явяват подкрепени от писмени доказателства или дори от самото съдържание /преценено в контекста на постановките по чл. 20 от ЗЗД/ на двете сделки /което не препраща нито пряко, нито косвено към наличие на някакъв друг вид предходни уговорки между страните/.

В последната връзка:

Логично би било /и от правна, и от житейска гледна точка – предвид най-вече обстоятелството, че в основата на процесните правоотношение е бил „заложен“ съществен 2 материален интерес – цената на сделките/ съдържанието на евентуално съществуващи /предходни в смисъла на изложеното по-горе/ уговорки между страните – да бъде „пренесено“ /инкорпорирано/ и в текстовете на сделките - по категоричен начин, който да изключва съмнение, че в полза на Г. К. действително е било учредено право /на практика произтичащо от „дарствен акт“/ да задържи в своя патримониум получената сума. В тази връзка следва да се отбележи и следното: уговорки като процесната /на т.2.2.1 от предварителния договор/ са насочени по правило /по дефиниция/ към правната сфера на другата страна по съответното правоотношение /в случая към купувачите по двете сделки/, т.е. тези уговорки не са предназначени да регламентират финансовите /“вътрешни“/ отношения между двамата продавачи, а целят единствено да създадат безспорност в отношенията с купувачите относно валидността на плащането /т.е. да „валидират“ същото като надлежно и окончателно изпълнение по сделката – без значение в чия полза е сторено/.

Всички изложени обстоятелства /преценени в съвкупност/ позволяват – показанията на свидетелката А. К. да бъдат съобразени в позитивен за ищеца аспект /при условията на чл. 172 от ГПК/ доколкото: тези показания кореспондират /от една страна/ с клаузите на двете сделки /преценени в контекста на правилата по чл. 20 от ЗЗД/; същите показания не се опровергават /от друга страна/ от друг вид доказателства /съобразно изложеното по-горе/.

Горните констатации обосновават извод, че: наследодателят на ответниците Г. К.

/съответно и ответниците като негови правоприемници/ не са придобили право /основание/ да задържат претендираната сума в своя полза – нито по силата на самите два договора /предварителен и окончателен/ нито по силата на друг вид сделка /правоотношение/; в това число „заемно“; в това число „дарствено“. Този факт поражда /в правната сфера на ищеца/ право да иска присъждане на съответната част от продажната цена /която част съответства на квотата му в съсобствеността на имота/. С такъв именно извод е обосновано и атакуваното решение /поради което същото следва да бъде – потвърдено/.

Ищецът не претендира присъждане на съдебни разноски за въззивното производство /съобразно изявлението на процесуалния му представител от съдебното заседание пред САС/.

Съдът,

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА /в обжалваната – осъдителна част/ решение на СГС 1-10 състав от 04.03.25г. по г.д. № 5756/23г.

В частта, с която акцесорният иск по чл. 86 от ЗЗД е отхвърлен – първоинстанционното решение е влязло в сила /като необжалвано от ищеца/.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в 1-месечен срок от съобщаването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3