Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 3920 от 20.06.2025, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 1947/2025
Вид
Решение № 3920
Подписан
20.06.2025
В сила
20.06.2025
Състав
Калина Анастасова, Темислав Малинов Димитров, Ина Бранимирова Маринова

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 3920 гр. София, 20.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Ина Бр. Маринова при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело № 20251100501947 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 19802 от 04.11.2024 г. по гр.д. № 34823/2024 г. по описа на СРС, 180 с-в, е признато за установено, по искове с правно основание чл. 124, ал. 1, вр. чл.

415, ал. 1 ГПК, предявени от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.”Ястребец” № 23Б, против В. С. Г., ЕГН **********, че В. С. Г. дължи на „Топлофикация София” ЕАД, сумата от 484.55лв. – цена на доставена, но незаплатена топлинна енергия за периода м.05.2021г. м.04.2023г. до обект с абонатен № 74390, представляващ ап. 55, находящ се в гр.

София, ж.к. ****, ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението по чл.

410 ГПК - 12.02.2024 год. до окончателно изплащане на сумата, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 8217/2024 г., по описа на СРС, 180-ти състав, като е отхвърлен иска в частта за сумата от 50.86лв. и за периода м.05.2020г. - м.06.2020г., една част като погасен чрез плащане, друга част като погасен по давност.

Решението е поставено при участието на третото лице помагач на страната на ищеца Техем сървисис “ ЕООД.

Решението, в частта на уважаване на исковете, е обжалвано от ответника В. С.

Г., с изложени доводи, че е неправилно, поради нарушение на процесуалния закон и неправилно приложение на материалния закон, както и поради необоснованост.

1

Поддържа, че в проведеното производство ищецът не е доказал основанието и размера на посочените като дължими суми; не е доказал количеството на потребената в имота ТЕ, поради което неправилно съдът е уважил претенциите в една част.

Поддържа, че първата инстанция е допуснала нарушения на чл.122, ал.1 от Конституцията на РБългария вр. чл.142, ал.2 ГПК, което е довело до лишаването й от участие в процеса. Прави възражение, че не е била редовно призована за производството, както и за проведеното открито съдебно заседание, лишена е от право на участие в производството, както и от право да изрази становище по приетата в производството пред СРС съдебно-счетоводна експертиза. Поддържа, че при постановяване на решението си СРС не е съобразил направените от нея възражения поради лишаването й от право на участие в процеса.

Поддържа, че в случая приложение намира задължителната практика на ВАС, формирана с решение по адм. дело № 13721/2017 г. и решение по адм. дело № 14350/2019 г., с които се отменят от чл. 61 до чл. 71 от Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването, считайки, че за висящи производства приложима се явява разпоредбата на чл. 192а от АПК. Счита, че методиката е в противоречие с чл. 155, ал.2 от ЗА, ПЕС, както и на действащите обективни закони, като в случай на противоречие между законова и подзаконова разпоредба последната е неприложима, на основание чл. 15, ал. 3 ЗНА. Сочи, че съдът неправилно е кредитирал доказателствата на ищеца за начислените и потребени в имота количества ТЕ, чийто изводи се основават на незаконосъобразна методика, противоречаща на нормативен акт от по-висока степен, както и произнасяйки се по правни въпроси, които са в компетентност на съдебния състав. Поддържа, че неправилно е кредитирано и заключението по съдебно-счетоводната експертиза. Оспорва наличието на облигационно правоотношение с ищеца, тъй като не е налице сключен писмен договор, както и да е потребила количеството топлинна енергия, равняващо се на претендираната стойност. В тази връзка се посочва, че уредената в чл. 153, ал. 1, вр. чл. 150, ал. 2 ЗЕ конструкция е в противоречие с Директива 2011/82/ЕС, както и с възприетото с решение от 05.12.2019 г. по обединени дела С-708/2017 г. и С-725/2017 г. на СЕС. Поддържа още, че поради липсата на инсталирани радиатори въобще не е възможно присъединяване към отоплителната инсталация на сградата, респ. да възникне качеството на клиент на топлинна енергия. Навеждат се доводи за неправилно отчитане на уредите за индивидуално измерване, както и неправилно определяне на технологичните разходи. Счита, че се касае за непоискана услуга, излагайки подробни съображения за допуснато нарушение на чл. 62 ЗЗП и Директива 2011/83/ЕС. Намира, че претендираната такса за дялово разпределение се дължи на трето лице, а лихвата за забава следва да се начислява едва след издаване на общата фактура за конкретния отоплителен период. Навежда довод за неравноправност в клаузите на общите условия. Оспорва доказателствената стойност на част от 2 писмените доказателства по делото - договор между етажната собственост и ФДР, както и ОС на ЕС да разполага с правомощията да го сключи. Позовава се на нарушение на КРБ, Наредба № 16¬334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването, ЗЗК и Директива ЕС/32/2006 г. Оспорва доказателствената стойност на представените съобщения към фактури. Счита за нищожна разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ОУ, предвиждаща възможност за начисляването на лихви по прогнозни сметки.

Жалбоподателят отправя искане за отмяна на решението в частта на уважаване на исковете, като моли за отхвърляне на исковете в цялост, като неоснователни.

Претендира разноски.

В срока по чл.263, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, в който е изразено становище за нейната неоснователност. Отправя искане за потвърждаване на решението в обжалваната част, като правилно. Претендира разноски.

Подпомагащата страна в производството „Техем Сървисис“ЕООД не изразява становище по жалбата.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, съдът намира същата за неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Съдът приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Постановеното от СРС решение е и правилно в обжалваната част. На основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба за неправилност на постановеното решение е необходимо да се добави и следното:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че процесния имот е топлоснабден; че ответника, като собственик на топлоснабдения имот, представляващ ап. 55, находящ се в гр. София, жк. ****, за който е отреден абонатен № 74390 е битов клиент по смисъла на §1, т. 2а от ДР на ЗЕ, за процесните период и имот, за който са доставяни количества ТЕ; че между страните е съществувало 3 валидно облигационно правоотношение с предмет договор за продажба на топлинна енергия; че в качеството си на потребител на ТЕ в имота – жилищен обект ответникът дължи разходи за заплащане на цена на потребена топлинна енергия, чиято стойност е определена въз основа на представените по делото документи за измереното, отчетено и разпределено количество ТЕ, както и констатациите на приетата по делото ССчЕ след приспадане погасените по давност вземания и погасените чрез заплащане от потребителя суми.

Решението е правилно.

Както правилно е отбелязал в своето решение СРС, по предявените искове с правно основание чл.422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД във вр. чл.149 и чл.

150 и сл. ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД, ищецът следва да докаже, че спорното главно право е възникнало, в случая това са обстоятелствата, свързани със съществуването на договорни отношения ответника и ищеца за доставката на топлинна енергия, обема на реално доставената на ответника топлинна енергия за процесния период, както и че нейната стойност възлиза именно на спорната сума – за потребена ТЕ и по исковете за законната лихва за забава - че главните парични задължения са възникнали, че е настъпила тяхната изискуемост, както и че размерът на законната лихва възлиза именно на спорната сума.

При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че е погасил претендираните задължения.

В случая, ответникът е подал писмен отговор на исковата молба в срока по чл.131 ГПК на 12.07.2024 г. /л.107/.

Освен това в посочения срок ответникът е подал молба на 25.06.2024 г., в която е изложил твърдения, че претендираните от ищеца суми са заплатени, като са приложени доказателства в подкрепа на това становище. Съответно, в срока по чл. 414 ГПК ответникът е навел доводи, че част от вземанията на ищеца са погасени по давност.

Противно на изложените от въззивника доводи, настоящия състав намира че в проведеното пред първата инстанция производство ответникът не е бил лишен от участие поради допуснати от съда съществени процесуални нарушения. Съобщението от 25.06.2024 г. /л.49 по делото/, с което на ответника е бил връчен препис от исковата молба с приложенията за подаване на отговор в срока по чл.131 ГПК е било връчено редовно /лично на адресата в сградата на съда/ при спазване указанията на чл.43, ал.1 ГПК. Идентичен извод се налага и за връчването на съобщението за проведеното открито съдебно заседание на 25.10.2024 г. /Разпореждане от 04.10.2024 г.-л.102 от делото/ при спазване указанията на чл.41 ГПК.

Чрез представените пред първата инстанция писмени доказателства е установено и страните не спорят, че ответникът е собственик на имота в рамките на 4 процесния период - от м.05.2020 г. до м.06.2020 г. и от м.05.2021 г. до м.04.2023 г. С оглед това, настоящият състав намира че ответникът се явява битов клиент на ТЕ за процесния период за този апартамент и доводите в обратен смисъл изложени във въззивната жалба са неоснователни.

Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /приложима редакция след 17.07.2012 г. / потребител, респ. битов клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, действаща след 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

Съгласно чл.150, ал.1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР (писмена форма на договора не е предвидена). Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 от закона). В този см. са и разясненията, дадени в Решение № 35/21.02.2014 г. по гр. д. № 3184/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК, което настоящия състав възприема.