Решение № 195 от 26.05.2026, Районен съд - Петрич

РЕШЕНИЕ

№ 195 гр. П., 26.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – П., ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: А. Кобуров при участието на секретаря Вера Сухарова като разгледа докладваното от А. Кобуров Гражданско дело №

20251230100292 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 422 ГПК.

Образувано е по искова молба подадена от „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД, ЕИК:

831919536, със седалище и адрес на управление гр. С., пл. “Света Неделя“ № 7, представлявано от Т. П. и Д.В., чрез Адвокатско дружество „Д. и А.“ гр. С., код по БУЛСТАТ ***, представлявано от адвокат А. А., САК, със съдебен адрес гр. С., ул. „И.“ № 34, ет. 2, срещу „СИАТРАНС“ ЕООД, ЕИК 202717472, със седалище и адрес на управление гр. П., ул.

„***“ № 5, ет. 2 и Т. И., ЛНЧ ***, с адрес гр. П., ул. „Ц.“ бл. ***.

Иска се от съда да постанови решение, с което да осъди ответниците „СИАТРАНС“ ЕООД, ЕИК 202717472, седалище и адрес на управление: гр. П., ул. „***“ № 5, ет. 2 и Т. И., ЛНЧ ***, с адрес: гр. П., ул. „Ц.“ бл. ***, да заплатят свое солидарно задължение към ищцовото дружество „УниКредит Булбанк“ АД с ЕИК 831919536, произтичащо от Договор за банков револвиращ кредит № 4294/677/28032022 от 28.03.2022 г., състоящо се от следните суми: 16503,44 лв. (шестнадесет хиляди петстотин и три лева и четиридесет и четири стотинки) – главница, ведно със законната лихва от 17.09.2024 г. (датата на депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК в съда) до окончателното изплащане на задължението; 148,83 лв. (сто четиридесет и осем лева и осемдесет и три стотинки) – лихва върху редовна главница за периода 20.06.2024 г. - 23.08.2024 г.; 139,48 лв. (сто тридесет и девет лева и четиридесет и осем стотинки) – лихва върху просрочена главница за периода 20.03.2024 г. 16.09.2024 г., както и 238,39 лв. (двеста тридесет и осем лева и тридесет и девет стотинки) – наказателна лихва при просрочие за периода 20.12.2023 г. - 16.09.2024 г.

1

Претендират се сторените разноски по заповедното и настоящото исково производства.

В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответното дружество.

В законоустановения срок е депозиран отговор на исковата молба от особения представител на ответника И., в който се изразява становище за неоснователност на предявените искове, като последните се оспорват по основание и размер. В отговора се сочи, че не може да се установи дали кредитът е бил усвоен, тъй като ищецът не е ангажирал доказателства, от които да се установява, че е отпуснал сумата по кредита като я е превел по посочената в договора сметка. Оспорва се датата на предсрочната изискуемост на кредита, като се релевира, че поканата за доброволно изпълнение не е надлежно връчена на солидарния длъжник Т. И., поради което за същия предсрочната изискуемост не е настъпила.

Навежда се, че И. не е подписал общите условия на договора в качеството на физическо лице - солидарен длъжник, поради което не е обвързан с разпоредбите в тях, както и с тези клаузи от договора, които препращат към общите условия - лихви и комисионни.

Посочва се още в отговора, че солидарния длъжник е физическо лице, поради което, като ответник по делото, може да се ползва от дадената му от ЗЗП по-силна закрила, като в тази връзка се прави възражение за недействителност на договора за кредит, тъй като същият не отговаря на част от изискванията, визирани в ЗПК – не е изготвен на еднакъв по форма и размер на шрифта, не съдържа данни за годишния процент на разходите. Навежда се, че предвидените комисионни за управление - еднократна, годишна и за ангажимент, влизат в колизия с повелителната разпоредба на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, тъй като по своята същност са възнаграждения за управление на кредита, а посредством тези комисионни кредиторът се домогва да набави допълнителни плащания извън предвидените в закона, като не се установява конкретна услуга, която да е предоставена срещу дължимостта на тези комисионни. Предвид изложено, се изразява становище, че посочените уговорки на договора за кредит са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. I от ЗЗД, поради противоречието им с нормата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.

Моли за отхвърляне на исковите претенции, като неоснователни и недоказани, както и възлагане в тежест на ищеца на сторените по делото разноски.

Предвид постъпила молба от ответното дружество, първото проведено съдебно заседание по делото е отложено като е предоставена възможност на страните за доброволно уреждане на спора.

В насроченото съдебно заседание за 13.05.2026 г. е депозирана молба от ответникът физическо лице, лично и в качеството му на управител на ответното дружество, в която признава изцяло депозираната искова претенция.

С молба постъпила по делото процесуалният представител на банката-ищеца преви искане за постановяване на решение при условията на чл. 237 от ГПК, предвид направеното признание на иска от ответниците. Претендира разноски.

2

От страна на особения представител на отв. И. е направено възражение касаещо част от претендираните от ищеца разноски.

Разпоредбата на чл. 237 от ГПК предвижда възможността ищецът да поиска от съда да прекрати съдебното дирене и да поиска постановяването на решение при признание на иска. В този случай съдът постановява решението си, като в мотивите му е достатъчно да се укаже, че същото е постановено при признание на иска.

В конкретния случай са налице предпоставките за произнасяне с решение по чл. 237, ал. 1 от ГПК.

Направено е изрично признание от ответниците на предявените против тях осъдителни искове.

Спазени са и изискванията на чл. 237, ал. 3 ГПК, тъй като признатото право не противоречи на закона или на добрите нрави, а от друга страна е такова, с което страната може да се разпорежда.

С оглед направеното признание на иска, съдът намира предявената претенция, с която се иска да бъдат осъдени ответниците да заплатят солидарно задължение към ищцовото дружество произтичащо от Договор за банков револвиращ кредит сумата от 16503,44 лв., главница, ведно със законната лихва от 17.09.2024 г., 148,83 лв. лихва върху редовна главница за периода 20.06.2024 г. - 23.08.2024 г.; 139,48 лв. лихва върху просрочена главница за периода 20.03.2024 г. - 16.09.2024 г., както и 238,39 лв. наказателна лихва при просрочие за периода 20.12.2023 г. - 16.09.2024 г., за основателна и доказана, поради което и следва да бъде уважена.

Ето защо, съдът постановява настоящото решение при признание на иска, като на основание чл. 237, ал. 2 ГПК не е необходимо да излага мотиви за това.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски се поражда в полза на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

Ищцовото дружество съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК, претендира разноски в исковото производство за заплатена държавна такса в размер на 340,60 лева, доплащане за ДТ – 128,94 лева, ДТ за преписи – 14,40 лева, парична гаранция по обезпечение в размер на 1 703,01 лева, такси по обезпечително ИД – 139,60 лева, такса обявление в ДВ – 30 лева, депозит за особен представител – 1 932,71 лева и адвокатско възнаграждение с ДДС в размер на 1 391,56 лева, както и разноски в заповедното производство за заплатена ДТ 340,60 лева и адвокатско възнаграждение с ДДС в размер на 829,08 лева.

Особения представител на ответника Т. И. прави възражение във връзка с претендираните разноски касаещи заплащането на парична гаранция, разноските по изпълнителното дело, както и тези в проведеното заповедно производство.

По така направеното възражение съдът намира следното:

Не следва да бъде възлагана в тежест на ответниците внесената гаранция от ищцовото дружество по допуснатото обезпечение, тъй като съдът се е произнесъл по искането за допускане на обезпечение след депозиране на ИМ и образуване на настоящето гражданско дело, а не в отделно обезпечително производство, в която връзка са разясненията, дадени с т. 5 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

3

Внесената парична гаранция не се включва в дължимите съдебни разноски, тъй като тя има различна правна функция и представлява обезпечение, което страната внася по сметка на съда. За разлика от гаранция, съдебните разноски покриват направените от страните разходи по самото водене на процеса. След приключване на делото, ако обезпечението е било основателно или не е било уважено искането на ответника за обезщетение, внесената гаранция се освобождава и връща на вносителя.

На следващо място не следва да се присъждат и претендираните такси в изпълнителното производство по изп. д. № 466/2025 г. на ЧСИ Мартин Кацарски, в общ размер от 139,60 лева.

Съгласно формираната съдебна практика на ВКС разноски, понесени в обезпечително производство, са тези по обезпечаване на бъдещи искове или в хода на висящо исково производство, докато в останалата част /по налагане на допуснатите обезпечителни мерки/ това са разноски по изпълнителното дело. Съдебните и деловодните разноски, които се дължат по реда на чл. 78 от ГПК не включват разходите в изпълнителното производство по налагане на допуснатите обезпечителни мерки. В този смисъл е практиката на касационната инстанция, постановена с Определение № 845 от 05.12.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 648/2011 г., I т. о., ТК, Определение № 876 от 02.12.2014 г. на ВКС по ч. т. д. № 3490/2014 г., I т. о.

По отношение на претендираните разноски в заповедното производство.

От разпоредбата на чл. 415, ал. 4, във вр. с ал. 3 във вр. с ал. 1, т. 3 от ГПК може да се направи извод, че и при отказ да бъде издадена заповед за изпълнение за предявяване на иска следва да се довнесе дължимата държавна такса. На практика следва да се внесе държавна такса за осъдителния иск по чл. 415, ал. 1, т. 3 от ГПК, която представлява сбор от внесената такса в хода на заповедното и внесената в исковото производство такса. При цялостната основателност на предявените искове, то съблюдавайки правилото на чл. 78, ал.

1 от ГПК съдът следва да присъди на ищеца и внесената в хода на заповедното производство държавна такса.

Според съда отговорността за разноски следва да се разглежда като специфичен вид деликтна отговорност, при която въпросът за вината не подлежи на изследване и при която размерът на вредите е законово определен, като не се допуска обезщетяването на други вреди, освен посочените в закона. За да е налице такава отговорност е необходимо: 1. противоправно поведение на другата страна, изразяващо се в неоснователно предизвикан правен спор; 2. вреди за страната, в чиято полза е решен правният спор, които са законово определени (в чл. 78, ал. 1 ГПК) и представляват осъществените по делото разноски; 3. причинна връзка - т.е. тези вреди да са причинени във връзка с водене на делото. В случая ч.гр.д. № 1465/2024 г. по описа на РС-П. е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК. С влязло в сила разпореждане от 19.09.2024 г. заявлението е отхвърлено. От разпоредбата на чл. 411, ал. 2 ГПК може да се направи извод, че с акта си по същество в заповедното производство съдът може да издаде заповед за изпълнение или да откаже да издаде такава. Отказът да се издаде такава на практика представлява цялостно отхвърляне на заявеното до съда искане. От друга страна правилата за разпределение на отговорността за разноски изискват уважаване на съответното искане (арг. от чл. 78, ал. 1 ГПК). След като в заповедното производство такова уважаване не е налице, то на този етап правният спор не е решен в полза на заявителя. Ето защо разноските от този етап от производството не следва да му се присъждат. Именно поради отхвърляне на искането му са предявени и осъдителни искове в настоящото производство. Единствената връзка, която тези искове имат с развилото се заповедно производство, е с доплащане на дължимата такса по смисъла на чл. 415, ал. 4 ГПК. След като по заповедното производство не е издадена заповед за изпълнение, то на практика не съществува друга връзка между двете производства, освен така очертаната от законодателя. Ето защо изходът на спора от исковото производство има самостоятелно значение и на присъждане подлежат разноските единствено от този спор.