Решение № 14110 от 14.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 14110 гр. София, 14.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 143 СЪСТАВ, в публично заседание на първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ПЛАМЕНА С. ТРЕНЧЕВА при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. В.ОВА като разгледа докладваното от ПЛАМЕНА С. ТРЕНЧЕВА Гражданско дело № 20251110131194 по описа за 2025 година

Производството е по реда на ГПК, част ІІ "Общ исков процес", дял І "Производство пред първата инстанция".

Образувано е по искова молба на В. П. Д., ЕГН: **********, чрез адв. Ф. – САК, срещу “Изи Финанс” ЕООД, ЕИК 201196810, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.

„Балша“ 17, партер, представлявано от управителя ..........., с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД с искане ответното дружество да плати на ищеца сумата в размер на 294.64 лв., платена без правно основание въз основа на нищожен договор за потребителски кредит № ............г., ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното й плащане.

Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № ............г. по силата на който ищецът усвоил заемен ресурс в размер на 900 лв. Сочи, че заемът бил изцяло изплатен и ищецът нямал финансови задължения към ответното дружество. Единственият документ, който съхранявал ищецът относно извършваните от него плащания, бил разписка от Easy pay за престираната от него сума в размер на 294.64 лв.

Твърди, че процесният договор е нищожен на основание чл. 22 ЗПК, тъй като ГПР бил посочен погрешно, а действителният бил в по-висок размер, доколкото неустойката трябвало да бъде включена в него. Изтъква, че е налице заблуждаваща търговска практика.

Не било ясно и кои точно разходи са включени в ГПР. Счита, че договорът е нищожен съгласно чл. 22 ЗПК и са налице платени без основание суми. Моли ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 300,00 лв. платена без основание, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане. След указания от съда, ищецът е уточнил петитума на исковата молба и претендира ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 294.64 лв., платена без правно основание въз основа на нищожен договор за потребителски кредит № ............г., ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното й плащане.

Ответникът е подал отговор на исковата молба в законоустановения срок. Признава, че между страните е сключен описания договор за кредит, но отрича същият да е недействителен. Посочва, че същият отговаря на всички изисквания по ЗПК, като отрича и 1 оспорваните клаузи да са нищожни. Излага допълнителни съображения за неоснователност.

Съобразно изложеното, моли за отхвърляне на предявените искове.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

С проекта на доклад, обективиран в определение № 4429 / 31.01.2026 и обявен за окончателен в проведеното открито съдебно заседание, съдът е отделил, на основание чл.

146, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК, като безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: че между ищеца и ответника е сключен договор за паричен заем № ............г.

С определението за насрочване на делото № 4429 / 31.01.2026 г. съдът е задължил на основание чл. 190 ГПК ответника в едноседмичен срок от получаване на съобщението да представи копие от процесния Договор за паричен заем № ............г., ведно с погасителен план, Общи условия и СЕФ, като му е указал, че при неизпълнение на указанията в срок съдът може да приложи последиците на чл. 161 ГПК – да приеме за доказано сключването на процесния договор с посоченото в исковата молба съдържание, включително на оспорените клаузи. Въпреки дадените указания, ответникът не е представил екземпляр от договора за паричен заем. Същевременно, както с исковата молба, така и с уточняваща молба, ищцата изрично е заявила, че не съхранява екземпляр от същия, ведно със съпътстващите го документи. Едно от процесуалните задължения на страните в гражданския процес е задължението да представят намиращи се у тях доказателства, имащи значение за спора и ползващи противната страна, както и да не пречат за събирането на доказателства - арг. чл.

190, ал. 1 ГПК и чл. 161 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 190, ал. 1 ГПК всяка страна може да иска от съда да задължи другата страна да представи намиращ се у нея документ, като обясни значението му за спора, като непредставянето на документа се преценява съгласно чл. 161 ГПК - арг. ал. 2 от законовия текст. В тази хипотеза съдът разпорежда другата страна да представи намиращия се у нея документ, имащ значение за спора, като следва да я уведоми за последиците от поведението й, ако тази страна създава пречки за събиране на съответното доказателство - кои факти, имащи значение за спорното право ще приеме за доказани. В разпоредбата на чл. 161 ГПК е прието, че с оглед на обстоятелствата по делото съдът може да приеме за доказани фактите, относно които страната е създала пречки за събиране на допуснати доказателства. Процесуалното поведение на страната има доказателствено значение при условията на чл. 161 ГПК, като съдът може да приеме за доказани неизгодни за страната факти, за които същата страна е създала пречки за събиране на допуснати от съда доказателства. Разпоредбата на чл. 161 ГПК предвижда санкция за страна по спора, когато е постановено задължението за представяне на документ. Само след изричното й уведомяване в случай, че страната без основателни причини създаде пречки за събиране и проверка на доказателства съдът може да приеме за доказани фактите, относно които страната е създала пречки за събиране на доказателства - така решение № 23/26.04.2017 г. по гр. д. № 2732/2016 г. по описа на ВКС, IV г. о.

В настоящия случай след съобразяване на становищата на двете страни, предмета на делото и разпределената доказателствена тежест в процеса, съдът е уважил доказателственото искане на ищцата и на основание чл. 190, ал. 1 ГПК е задължил ответника да представи в едноседмичен срок от съобщението копие от процесния Договор за паричен заем, ведно с погасителен план, Общи условия и СЕФ, като по делото не са представени изисканите документи, поради което съдът при решаване на делото по същество може да приложи правните последици на чл. 190, ал. 2 ГПК, вр. чл. 161 ГПК.

С отговора на исковата молба ответникът не е оспорил сключването на Договора за паричен заем, но е оспорил неговото съдържание. Същевременно следва да се съобрази, че на основание чл. 190 ГПК ответникът е бил задължен да представи по делото договора за 2 заем, сключен между страните, като същевременно е бил предупреден за последиците на чл.

161 ГПК от възпрепятстване събирането на допуснати доказателства. По делото не се твърди и не се установява неизпълнението на това процесуално задължение да е вследствие от обективни причини, в частност ответникът да не разполага с документите и конкретно с договора за паричен заем. На следващо място, на настоящия съдебен състав е и служебно известно, че се касае за типови договори, при Общи условия, които включват подобни клаузи за неустойка при непредоставяне на обезпечение чрез поръчители или банкова гаранция, при завишени изисквания, които условия са на практика неизпълними от потребителите; че тази неустойка се начислява автоматично и се заплаща разсрочено съобразно погасителен план, като не е включена в размера на ГПР. Предвид поведението на ответника, а именно възпрепятстване на възможността за събиране на допуснати доказателства, и съгласно чл. 161 ГПК, съдът приема за доказано, че договорът за паричен заем е нищожен съгласно чл. 22 ЗПК и кредитополучателят дължи само чистата стойност на кредита.

При установеното от фактическа страна, от правна страна следва да се приеме следното:

Разпоредбата на чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД предвижда връщане на даденото, когато към момента на даването основанието не съществува. Според изложеното тълкуване от ВС, в Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г ., Пленум на ВС, „когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт, а в случаите на унищожаемост - когато предаването е станало след прогласяването на унищожаемостта. Възможно е също предаването да е станало и без наличието на някакво правоотношение.”

При предявен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, в тежест на ищеца е да докаже единствено факта на имущественото разместване, докато доказването на основанието за него е в тежест на ответника. Дори когато ищецът признава, че сумите са дадени по силата на договорно правоотношение, което обаче е правно невалидно поради изложените от ищеца пороци, доказването на валидно основание за получаване на плащането е в тежест на ответника /Решение № 29 от 28.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1144/2010 г., IV г. о., ГК/.

В конкретния случай ищецът е представил разписка от Easy pay за престираната от него сума в размер на 294.64 лв. Задължението да докаже, че е налице правно основание за даването или плащането е на ответника, тъй като именно наличието на това основание му дава възможност да задържи полученото и предявения срещу него иск да бъде отхвърлен.

/Решение № 148 от 10.09.2019 г. по гр. д. № 2183 / 2018 г. на Върховен касационен съд, 4-то ГО/

В рамките на процеса ответникът н е доказа основание да задържи сумата, ето защо искът следва да бъде уважен изцяло.

По разноските:

При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК право на разноски се поражда в полза на ищеца. На ищеца следва да се присъдят разноски за държавна такса в размер на 50,00 лева /25,56 евро/.

По делото е представен договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено предоставяне на безплатна защита на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Съгласно съдебната практика на ВКС (Определение № 43 от 10.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2611/2021 г., IV г. о.; Определение № 141 от 15.03.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 1005/2020 г., II т. о.) за присъждане на адвокатско възнаграждение е необходимо да бъде представен договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено, че адвокатът представлява страната на някое от основанията по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., без да е необходимо да се доказват 3 предпоставките за оказване на безплатна адвокатска помощ. В тези случаи възнаграждението на адвоката се определя от съда /чл. 38, ал. 2, изр. 2 ЗАдв./.

Съдът е задължен да определи размера на задължението с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото, като съгласно възприетото с решение от 24.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС виждане чл.101, §1 ДФЕС във вр. с чл.4, §3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения чл.101, §1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От изложеното следва, че съдът не е обвързан от размерите, разписани в Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а следва да определи дължимото адвокатско възнаграждение за всеки отделен случай след извършване на преценка относно правната и фактическа сложност на производството и извършените от процесуалния представител действия.

В случая повдигнатият спор не се отличава с правна или фактическа сложност, която да е обусловена от събирани в производството гласни доказателствени средства или експертни заключения, като производството е приключило с провеждането на едно открито съдебно заседание, в които процесуалният представител на ищеца не се е явил.