Решение № 363 от 14.07.2023, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 363 гр. Велико Търново, 14.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Теодорина Димитрова

Членове:

Любка Милкова

Явор ДА.илов при участието на секретаря АЛБЕНА П. ШИШМАНОВА като разгледа докладваното от Любка Милкова Въззивно гражданско дело № 20224100500267 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С решение №163/08.02.2022г., постановено по Гр. д.№2290/2021г. по описа на РС – Велико Търново, са уважени предявените от „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, с ЕИК 200644029, против А. М. А., с ЕГН **********, по реда на чл.422 ал.1 ГПК – изцяло иск с правно основание чл.79 ал.1 пр.1 ЗЗД за сумата от 729,16лв. – главница по цедиран с договор от 21.03.2016г. Договор за потребителски кредит №592552819/04.03.2015г., ведно с акцесорната претенция за законна лихва върху главницата от 17.03.2021г. до изплащане на вземането, и частично иск с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД за сумата от 136,09лв., представляваща обезщетение за забава за периода 16.03.2018г. – 12.03.2021г., за които е издадена заповед по чл.410 ГПК по Ч.гр.д.№1228/2021г. по описа на ВТРС, като предявеният по реда на чл.422 ал.1 ГПК иск по чл.86 ал.1 ЗЗД е отхвърлен за разликата от 20,94лв. до пълния претендиран размер от 157,03лв. и за периода от 15.03. до 16.03.2018г., като неоснователен, осъдена е ответницата да заплати на ищеца сумата от 327,08лв. – направени в исковото производство съдебни разноски, както и сумата от 55,95лв. – направените в заповедното производство разноски, както и е осъден ищеца на основание чл.38 ал.2 ЗА да заплати на адв.А. К. – ВТАК сумата от общо 46,50лв. адвокатско възнаграждение, присъдено за заповедното и исковото производства.

В срока по чл.259 ал.1 ГПК е постъпила въззивна жалба от ответника по делото А. М.

А., чрез пълномощника й адв.А. К. – ВТАК, против първоинстанционното решение в установителната му част, с която са уважени предявените по реда на чл.422 ал.1 вр. чл.415 ал.4 ГПК – изцяло иск по чл.79 ал.1 пр.1 ЗЗД за сумата от 729,16лв. главница и частично иск по чл.86 ал.1 ЗЗД за сумата от 136,09лв., ведно с акцесорната претенция за законна лихва върху главницата от 17.03.2021г. до изплащане на вземането. Развити са оплаквания, че първоинстанционното решение в обжалвА.та му установителна част, с която е прието, че е налице изискуемо задължение, и са отхвърлени наведените от ответницата /въззивник/ доводи за изтекла погасителна давност на вземанията, е неправилно, поради нарушение на материалния закон – чл.110 - чл.116 ЗЗД, и по въпроса относно началният момент, от който тече погасителната давност за отделните вноски с разсрочен падеж, е постановено в 1 противоречие с практиката на ВКС, според която началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит, е моментът на изискуемостта на съответната вноска. Твърди се, че неправилно първоинстанционният съд се е позовал на ТР 5/19 на ОСГТК, постановено по т.д.№5/2019г. на ВКС. Моли съда, да постанови съдебно решение, с което да отмени първоинстанционното такова в обжалвА.та установителна част, вместо което постанови друго, с което отхвърли изцяло предявените искове.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от насрещната стрА. – ищеца „ФРОНТЕКС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ“ ЕАД със седалище гр.София, чрез пълномощника му ЮК Р. М., с който оспорва въззивната жалба изцяло като неоснователна и моли да бъде отхвърлена, респ. обжалваното първоинстанционно решение потвърдено, като валидно, допустимо, правилно и обосновано. Твърди, че ТР №8/2017г. по т.д.№8/2017г. на ВКС, на което се позовава въззивника, е неприложимо в случая, т.к. процесното вземане не е обявявано за предсрочно изискуемо, а е стА.ло изискуемо с настъпване на крайният срок за изпълнение на договора на 27.04.2016г. Излага правни аргументи за правилност и в съответствие с практиката на ВКС на обжалваното първоинстанционно решение, с което е прието, че давността започва да тече от крайният срок за изпълнение на договора, а не от настъпването на всяка вноска поотделно.

Претендира разноски за въззивното производство за ЮК възнаграждение.

В СЗ въззивникът, чрез пълномощника си адв.А. К. – ВТАК, поддържа въззивната жалба и моли да бъде уважена изцяло, като в подкрепа на тезата си, развита във въззивната жалба, че началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит, е моментът на изискуемостта на съответната вноска, се позовава на практика на ВКС, обективирА. в съдебно решение №63/01.06.2022г. по т.д.№2140/2018г. на ВКС, I т.о., и в Определение №446/26.05.2022г., постановено по гр.д.№701/2022г. по описа на ВКС, III г.о.

В СЗ адв. А. К. сезира съда с искане по чл.38 ал.2 ЗА за присъждане на адвокатско възнаграждение за безплатно оказА. адвокатска помощ на А. М. А. за всички инстанции.

В СЗ въззиваемата стрА. „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД със седалище гр.София, с писмена молба от 18.10.2022г., чрез пълномощника си ЮК А., поддържа писмения отговор на въззивната жалба и моли жалбата да бъде отхвърлена като неоснователна. Претендира съдебни разноски за въззивното производство, съгласно инкорпориран в молбата от 18.10.2022г. списък по чл.80 ГПК, в размер на 100лв. ЮК възнаграждение.

Великотърновски окръжен съд, като съобрази становищата на страните и развитите от тях доводи, и след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, от активно процесуално легитимирА. стрА., срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

При извършената проверка по реда на чл.269 изр.1 от ГПК въззивният съд констатира, че обжалваното първоинстанционно съдебно решение е валидно и допустимо в обжалвА.та му установителна част.

При проверка за неговата правилност по реда на чл.269 изр.2 от ГПК в предметните предели, очертани с въззивната жалба, съдът счита, че подадената въззивна жалба, разгледА. по същество, е неоснователна и недоказА., а първоинстанционното решение в обжалвА.та му установителна част е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Фактическата обстановка не е спорна между страните и е изяснена правилно от първоинстанционният съд, след съвкупен А.лиз на всички събрани по делото писмени доказателства и изслушА. ССчЕ. Въззивният съд изцяло възприема фактическите констатации на първостепенният съд и препраща към тях на основание чл.272 ГПК.

Във въззивното производство не са събрани доказателства.

2

Предмет на разглеждане пред РС – Велико Търново са били предявени от ищеца „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД със седалище гр.София, чрез пълномощника му ЮК Цвяткова, против ответника А. М. А. по реда на чл.422 ал.1 вр. чл.415 ал.4 ГПК иск с правно основание чл.79 ал.1 пр.1 ЗЗД за сумата от 729,16 лв., представляваща непогасена главница по Договор за потребителски кредит №592552819/04.03.2015г., сключен между „Провидент Файненшъл България“ ООД и А. М. А., вземането по който е цедирано от цедента „Провидент Файненшъл България“ ООД в полза на ищеца по делото по силата на Договор за прехвърляне на вземания /цесия/ от 21.03.2016г., и иск с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД за сумата от 157,03лв. – лихва за забава, от която: 147,87лв. за периода от 15.03.2018г. до 13.03.2021г. и 9,16лв., начислени за периода от 14.07.2020г. до 12.03.2021г., ведно с акцесорна претенция за законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда /17.03.2021г./ до окончателното изплащане на задължението, които вземания са предмет на издадена заповед по чл.410 ГПК по ч.гр.д.

№1228/2021г. по описа на РС – Велико Търново. В ИМ са изложени твърдения, че ответницата – длъжник по процесния ДПК е преустановила плащанията, като падежът на първа неплатена вноска е настъпил на 23.03.2015г., а крайният срок за изпълнение на договора е настъпил на 27.04.2016г., с което е стА.л изискуем целият неизплатен остатък от главното задължение – главницата от 729,16лв., която е дължима, ведно със законната лихва за забава /чл.86 ЗЗД/.

С подадения в срока по чл.131 ал.1 ГПК писмен отговор на ИМ ответникът А. М. А., чрез пълномощника си адв.А. К. – ВТАК, е оспорила изцяло предявените установителни искове като неоснователни. Изложила е твърдения, че по силата на процесният ДПК ответницата се е задължила да върне отпуснатият й кредит на 60 седмични вноски, платими всяка седмица, в ден сряда, с падеж на първото плащане - 11.03.2015г. Релевирала е възражение, че ищцовите претенции са погасени по давност, т.к. е изтекла петгодишната давност по чл.110 ЗЗД за цялата главница по кредита, с начален момент – датата на падежа на вноските по кредита, и за лихвата за забава – на основание чл.119 ЗЗД. Позовала се е, че доколкото кредитът по процесния ДПК не е обявяван за предсрочно изискуем, падежът на всяка от 60 вноски е настъпил отделно, съгласно уговореното в договора, и от дадения момент ищецът - кредитор е имал право да търси вземането си, вкл. по съдебен ред, бездействал е повече от 5 години, считано от настъпването на изискуемостта, което е довело до погасяване на претенциите му по давност. Изложила е твърдения, че давностният срок е започнал да тече за първата вноска от 11.03.2015г., а за всяка следваща вноска – от всяка следваща сряда, съгласно договора. Оспорила е двукратно начисляване на лихва, извършено едностранно от ищеца за периода 14.07.2020г. – 12.03.2021г.

Първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен частично предявеният по реда на чл.422 ал.1 ГПК иск по чл.86 ал.1 ЗЗД за разликата от 20,94лв. над уважения до пълния предявен размер от 157,03лв. не е обжалвано от страните, поради което и на основание чл.296 т.2 ГПК в тази си част е влязло в законна сила.

За да уважи изцяло установителният иск за главница в размер на 729,16лв. и частично установителният иск за мораторна лихва за забава в размер на 136,09лв., ведно с акцесорната претенция за законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 17.03.2021г. до окончателното изплащане, първоинстанционният съд по спорния между страните по делото въпрос относно началният момент на течение на 5 – годишния давностен срок за главница по ДПК, по който е уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, релевантен за изхода му, е приел, че в случая задължението по ДПК е едно и крайният срок на неговото погасяване е падежът на последната дължима вноска, доколкото не е обявена преди това предсрочна изискуемост на кредита и от крайният падеж започва да тече установената от закона обща петгодишна давност за главното задължение.

3

Правните изводи на първостепенният съд за уважаване изцяло на установителният иск за главница, ведно с акцесорната претенция за законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда до окончателното изплащане, и частично на установителният иск за мораторна лихва за забава са правилни и законосъобразни, в съответствие с материалния закон, които въззивният съд възприема изцяло и към които препраща на основание чл.272 ГПК.

По оплакванията във въззивната жалба въззивният съд излага следното:

Предявените по реда на чл.422 ал.1 ГПК иск по чл.79 ал.1 пр.1 ЗЗД и иск по чл.86 ал.1 ЗЗД, ведно с акцесорна претенция за законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда до окончателното изплащане, са процесуално допустими, доколкото са предявени в рамките на преклузивният едномесечен срок по чл.415 ал.4 ГПК и след подадено от длъжника в срок възражение по чл.414 ал.1 ГПК, което обуславя правният интерес у ищеца от предявяването им.

Безспорно по делото е установено възникването на облигационно правоотношение между „Провидент Файненшъл България“ ООД - кредитор и ответника А. М. А. - клиент от сключен между тях на 04.03.2015г. Договор за потребителски кредит №592552819 при действието на ЗПК /обн., ДВ, бр.18/05.03.2010г./, за който са приложими и разпоредбите на ЗЗП, по силата на който кредиторът е предоставил на ответницата – клиент кредит в размер на 750лв., при фиксирА. договорна/възнаградителна/ лихва от 31,82% годишно, и при 48% ГПР, който е под прага по чл.19 ал.4 ЗПК, който кредит е следвало да бъде погасен на 60 броя седмични вноски, при ден от седмицата, в който се дължат плащанията – сряда и при падеж на първа седмична вноска – 11.03.2015г. и падеж на последна седмична вноска – 27.04.2016г., който краен падеж е настъпил преди датата на подаване от ищеца /заявител/ в съда на заявлението по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№1228/2021г. по описа на ВТРС. Кредиторът е изправна по ДПК стрА., изпълнила задължението си да предостави на ответницата – кредитополучател отпуснатият паричен кредит в размер на 750лв., с оглед разпоредбата на чл.27 от ДПК, според която клиента потвърждава, че е получил от кредитора пълния размер на отпуснатия кредит. От писменото заключение на ВЛ по изслушА.та в първоинстанционното производство ССчЕ се установява, че ответницата – кредитполучател е извършила две плащания по ДПК на 11.03.2015г. и на 23.03.2015г. общо в размер на 50,88лв., като е изпаднала в забава на 25.03.2015г. Безспорно установено по делото е и че вземането по процесния ДПК, ведно със всички привилегии, начислени лихви и други принадлежности, е прехвърлено по силата на сключен на 21.03.2016г. Договор за цесия между „Провидент Файненшъл България“ ООД като цедент в полза на ищеца по делото – цесионер, индивидуализирано в Приложение №1, неразделна част от договора за цесия от 21.03.2016г. Налице е потвърждение на цесията от предишния кредитор по смисъла на чл.99 ал.3 ЗЗД, както и прехвърлянето на вземането по процесния ДПК е породило действие спрямо ответницата – длъжник от деня на съобщаването й от предишния кредитор, чрез цесионера, изрично упълномощен, по реда на чл.99 ал.4 ЗЗД с връчване на уведомлението за цесия до длъжника, ведно с преписа от ИМ в хода на процеса, който новонастъпил факт съдът съобразява на основание чл.235 ал.3 ГПК. Кредитът по процесния ДПК не е обявяван за предсрочно изискуем и е с настъпил краен падеж на 27.04.2016г., т.е. преди датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда, поради което вземането на ищеца срещу ответницата – кредитополучател по процесния ДПК за непогасения размер главница в доказан размер от 729,16лв., след приспадане на извършеното от длъжника частично плащане по главница в размер от 20,85лв., установено от ССчЕ, съвпадащ с исковия, е ликвидно и изискуемо. За допуснатата забава ответницата – длъжник дължи на ищеца и обезщетение за забава в размер на законната лихва в доказан общ размер от 196,63лв., от които: 147,62лв. за исковия период от 16.03.2018г. до 12.03.2020г. и 49,01лв. за исковия период от 14.07.2020г. до 12.03.2021г., съобразен с чл.6 ЗМДВИП, определен от въззивният съд по реда на чл.162 пр.1 ГПК по своя преценка с помощта на онлайн калкулатор за 4 изчисляване на законна лихва, но с оглед диспозитивното начало в процеса и недопустимостта от произнасяне със свърхпетитум вземането на ищеца против ответницата за лихва за забава възлиза в исковия размер от 157,03лв. Клаузите на процесния ДПК, с които са уговорени такса за оценка на досие в размер на 37,50лв. и такса за услугата кредит у дома в размер на 587,23лв., т.е. за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, са нищожни по смисъла на чл.26 ал.1 предл.1 ЗЗД, поради противоречие на закона, а именно на разпоредбата на чл.10а ал.2 ЗПК, според която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, поради което не пораждат правно действие в отношенията между страните и заплатените от ответницата – кредитополучател, според ССчЕ, сума от 19,70лв. – такса услуга „Кредит у дома“ и 1,24лв. такса за оценка на досие, общо в размер на 20,94лв., се явяват платени без основание и следва да се приспаднат от вземането на ищеца за законна лихва в размер на 157,03лв., с оглед уговорения в чл.9 ДПК ред за разпределение на плащанията, които не са достатъчни да покрият непогасените задължения, поради което и предявеният по реда на чл.422 ал.1 ГПК иск по чл.86 ал.1 ЗЗД е основателен и доказан в размер на 136,09лв.