Решение № 1246 от 21.01.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 1246 гр. София, 21.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 155 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ПЕТЯ П. С. при участието на секретаря АСЯ В. ГЕОРГИЕВА като разгледа докладваното от ПЕТЯ П. С. Гражданско дело №

20231110153214 по описа за 2023 година

РЕШИ:

Р Е Ш Е Н И Е

№

21.01.2026 година

В

И М Е Т О

Н А

СОФИЙСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД състав град София

Н А Р О Д А

IIІ ГО, сто петдесет и пети

На двадесет и първи октомври две хиляди двадесет и пета година в публично заседание в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЯ П.С.

Секретар Ася Георгиева

1

Прокурор като разгледа докладваното от съдия Петя П. С. гражданско дело номер 53214 по описа за 2023 година на СРС, 155 състав, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба на Т. В. С., с ЕГН **********, от гр.

...., против „.....“ АД, с ЕИК ....., със седалище и адрес на управление: гр. ......, представлявано от изпълнителните директори .... и ......, и против „.....“ ЕООД, с ЕИК ......, със седалище и адрес на управление: гр. ......, представлявано от управителя ....., за установяване по отношение на „.....“ АД, че Договор за паричен заем № 4353590 от 21.07.2023 г. е нищожен поради противоречие със закона и заобикаляне на закона, както и за установяване по отношение на „.....“ ЕООД, че Договор за предоставяне на гаранция № 4353590 от 21.07.2023 г. е нищожен поради противоречие със закона и липса на основание, претендира направените по делото разноски.

В исковата молба ищцата твърди, че на 21.07.2023 г. сключила с „.....“ АД договор за паричен заем с погасителен план към него, като на същата дата сключила с „.....“ ЕООД договор за предоставяне на гаранция, били й предоставени стандартен европейски формуляр и декларация съгласие за застраховка. По силата на сключения договор за паричен заем следвало да получи сумата от 1 000 лв., която сума следвало да бъде върната в срок от шест седмици, до 18.01.2024 г., на шест вноски, всяка от които в размер на 184,09 лв., при договорен фиксиран лихвен процент от 35 % и годишен процент на разходите /ГПР/ в размер на 40,94 % и обща дължима сума в размер на 1 104,54 лв. Също така твърди, че в чл.

4 от договора се съдържало задължение за заемателя да предостави на кредитора едно от посочените обезпечения. По силата на чл. 4 от същия договор ищцата сключила с „.....“ ЕООД Договор за предоставяне на гаранция № 4353590, с който да бъде обезпечен договора за заем. Възнаграждението, което следвало да бъде заплатено по договора за поръчителство възлизало на 503,46 лв. Също ката излага съображения, че двете дружества били свързани.

До подаване на исковата молба ищцата заплатила сумата от общо 285 лв. Оспорва договорите за заем и поръчителство като нищожни. Излага твърдения за нищожност на договора за заем поради липса на посочване на разходите, формиращи годишния процент на разходите /ГПР/. В ГПР не бил включен разходът за дължимо възнаграждение за поръчител, което представлявало скрита комисиона за кредитора. Оспорва договора като противоречащ на целта на Директивата. Излага подробни съображения относно нищожността на клаузата за предоставяне на обезпечение, позовава се на съдебна практика. Оспорва договора за заем като нищожен по смисъла на чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Излага подробни съображения относно валидността на и на договора за предоставяне на поръчителство, като твърди, че същият противоречи на закона и за сключването му липсва основание. Ангажира доказателства.

В съдебно заседание ищцата, редовно призована, не се явява, не изпраща 2 представител. По делото е депозирано становище по съществото на спора.

В законоустановения срок е постъпил отговор на исковата молба по смисъла на чл. 131 от ГПК от ответното дружество „.....“ АД, с който исковите претенции се оспорват като недопустими и неоснователни. Не се спори, че между страните е бил сключен Договор за паричен заем № 4353590 от 21.07.2023 г., като твърди, че същият е действителен и не страда от пороци. Позовава се на чл. 19, ал. 5 от ЗПК и практика на СЕС, като твърди, че неравноправния характер на договорни клаузи не се отразява непосредствено на преценката за действителността на сключения договор за кредит. Твърди, че в договора е посочен ГПР и общата дължима сума от потребителя, както и че ГПР е изчислен съобразно с изискванията на чл. 19, ал. 2 и ал. 4 от ЗПК. Оспорва изложените от ищцата твърдения за предоставяне на гаранция като задължително условие за отпускане на кредита, както и относно наличие на заблуждаваща търговска практика. Сочи, че кредитополучателя е имал възможност да избира между три вида обезпечения, както и че преди сключване на договора дружеството е предоставило на ищцата изискуемата информация за вземане на информирано решение, включително в стандартния европейски формуляр, който ищцата е получила преди сключване на договора били описани изискванията към обезпеченията и срока на предоставянето им. Оспорва изложените доводи за недействителност на процесните договори. Излага подробни съображения. Моли съда да прекрати производството по делото поради недопустимост на предявените искови претенции, с оглед липсата на правен интерес от предявяването им, съответно да отхвърли исковете като неоснователни и недоказани, претендира направените по делото разноски, прави възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК.

В съдебно заседание ответникът, редовно призован, не изпраща представител.

В законоустановения срок е постъпил отговор на исковата молба по смисъла на чл. 131 от ГПК от ответното дружество „.....“ ЕООД, с който исковите претенции се оспорват като недопустими и неоснователни. Оспорва исковете като недопустими поради липса на правен интерес, позовава се на съдебна практика. В случай че исковете са допустими, оспорва същите като неоснователни. Не спори сключен между страните договор за предоставяне на гаранция, с който се обезпечавал сключен между ищеца и „.....“ АД договор за потребителски кредит, по силата на който ответното дружество е предоставило услуга, а ищцата е следвало да заплати договореното възнаграждение. Оспорва наведените от ищцата твърдения относно недействителност на сключения между страните договор.

Твърди, че предоставя гаранции по занятие. Излага подробни твърдения относно извършените по сключване на договор за предоставяне на потребителски кредит, както и за предоставяне на поръчителство. Моли съда да прекрати производството по делото поради недопустимост на предявените искови претенции, с оглед липсата на правен интерес от предявяването им, съответно да отхвърли исковете като неоснователни и недоказани, претендира направените по делото разноски, прави възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК.

В съдебно заседание ответникът, редовно призован, не изпраща представител.

Така предявените искови претенции са с правно основание чл. 22 от ЗПК, чл.

21, ал. 1 от ЗПК, и чл. 26, ал. 1, предл. 1 и ал. 2, предл. 3 от ЗЗД. Направени са искания по 3 реда на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК.

Съдът, въз основа на събраните по делото доказателства, преценени съобразно разпоредбата на чл. 12 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

От представения и приет като доказателство заверен препис от Договор за паричен заем № 4353590 от 21.07.2023 г. се установява, че същият е сключен между „.....“ АД и Т. В.

С., по силата на който „.....“ АД е предоставило на ищцата кредит в размер на 1 000 лв. за срок до 18.01.2024 г., при договорен фиксиран лихвен процент от 35 % и годишен процент на разходите от 40,94 %, като договорът е сключен при общи условия, с приложен към договора погасителен план.

От представения и приет като доказателство заверен препис от Договор за предоставяне на гаранция № 4353590 от 21.07.2023 г. се установява, че същият е сключен между „.....“ ЕООД и Т. В. С., по силата на който „.....“ ЕООД в качеството му на гарант се е задължил да издаде гаранция за плащане /за изпълнение на парични задължения/ в полза на „.....“ АД за задълженията на Димитрина С. Иванова по договор за паричен заем за сума, покриваща, както следва: задължение за връщане на заемната сума в размер на 1 000 лв., задължение за плащане на възнаградителна лихва и задължение за плащане на законната лихва за забава в случай на забава на плащането, разходи за събиране на вземането, съдебни разноски, адвокатски хонорари.

При така установената фактическа обстановка за съда се налагат следните изводи:

По предявените искови претенции срещу „.....“ АД съдът намира следното:

По делото е безспорно установено, че между ищцата и „.....“ АД е бил сключен Договор за паричен заем № 4353590 от 21.07.2023 г., който намира правното си основание в чл. 9, ал. 1 от ЗПК, и е сключен при общи условия. Спори се относно валидността на договора, както и на клаузата, предвиждаща предоставяне на обезпечение за кредитора.

По делото се претендира нищожност на сключения между страните договор поради противоречие със закона и заобикаляне на закона.

От представения по делото договор се установява, че същият е сключен при спазване на изискванията на закона, като не се спори относно предоставяне на предварителна информация на ищцата преди сключването му. Не се спори, че екземпляр от договора е бил предоставен на ищцата, както и че договорът е сключен в изискуемата от закона писмена форма.

По отношение на предвиденото в чл. 22 от ЗПК основание неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, съдът намира следното:

В чл. 2, т. 6 от процесния договор страните са договорили фиксиран лихвен процент по заема от 35 %, а в чл. 2, т. 8 – ГПР в размер на 40,94 %. Съдът намира, че в случая не е нарушено изискването на чл. 10, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като в договора е посочен годишният процент на разходите. Ето защо съдът намира предявения иск на посоченото основание за 4 неоснователен.

По отношение на предявеното основание за нищожност на договора, като противоречащ на чл. 19 от ЗПК, съдът намира следното:

Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Съобразно с член единствен, ал. 1 от ПМС № 426/2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, годишният размер на законната лихва за просрочени задължения е в размер на основния лихвен процент на БНБ в сила от първи януари, съответно от първи юли на текущата година плюс десет процентни пункта. За периода на договора от 21.07.2023 г. до 18.01.2024 г. основният лихвен процент на БНБ е, както следва: от 01.07.2023 г. – 3,12 на сто, от 01.08.2023 г. – 3,29 на сто, от 01.09.2023 г. – 3,53 на сто, от 01.10.2023 г. – 3,64 на сто, от 01.11.2023 г. – 3,79 на сто, от 01.12.2023 г. – 3,80 на сто, и от 01.01.2021 г. – 3,79 на сто. Следователно уговореният в договора годишен процент на разходите от 40,94 % към момента на сключване на договора е под предвидения в закона петкратен размер на законната лихва. В чл. 2, т. 7 от договора е посочена и общата сума по договора от 1 104,54 лв., включваща главница и възнаградителна лихва. Ето защо съдът приема, че договореният лихвен процент по договора не противоречи на закона, поради което и договореното между страните възнаграждение е в размер на 104,54 лв. Съдът намира за неоснователна претенцията на предявеното основание, поради което същото следва да бъде отхвърлено.

Сключеният между страните договор е валиден и е породил своето правно действие.

С оглед неоснователността на предявените главни искови претенции, съдът следва да се произнесе по направените от ищеца възражения на заявените от ищеца основания.

С клаузата на чл. 4 от процесния договор е договорено задължението на заемателя в срок от три дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя едно от договорените обезпечения, като в т. 3 е посочено одобрено от заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки.

От приетия като доказателство Договор за предоставяне на гаранция № 4353590 от 21.07.2023 г. се установява, че същият е сключен между „.....“ ЕООД и Т. В. С., по силата на който „.....“ ЕООД в качеството му на гарант се е задължил да издаде гаранция за плащане /за изпълнение на парични задължения/ в полза на „.....“ АД за задълженията на Т. В. С. по договор за паричен заем за сума, покриваща, както следва: задължение за връщане на заемната сума в размер на 1 000 лв., задължение за плащане на възнаградителна лихва и задължение за плащане на законната лихва за забава в случай на забава на плащането, разходи за събиране на вземането, съдебни разноски, адвокатски хонорари. В чл. 3, ал. 1 от последния договор е уговорено възнаграждение за гаранта в размер на 503,46 лв., платимо на разсрочени вноски, всяка от които в размер на 83,91 лв. Събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност налагат извод, че уговореното 5 възнаграждение за предоставена гаранция не е включено в общата дължима сума от потребителя. Уговарянето на възнаграждение за поръчителя, което не е включено в общия разход по кредита за потребителя по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК води до заобикаляне на закона, поради което и клаузата на чл. 4 от процесния договора за паричен заем е нищожна.