Решение № 944 от 20.07.2026, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 944 гр. П., 20.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – П., XXX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Асен В. Велев при участието на секретаря Лора Анг. Герова като разгледа докладваното от Асен В. Велев Гражданско дело № 20265220100303 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Делото е образувано по искова молба и уточнението към нея от Д. П. П., ЕГН ********** и Г. К. К., ЕГН **********, двете с адрес: с. С., общ. С., ул.

*********, чрез пълномощника им адвокат Л. К., със съдебен адрес: гр. П., ул.

****, офис 13, срещу „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК 131001375, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. *********.

В исковата молба ищците твърдят, че срещу тях било заведено и понастоящем прекратено изп. дело № 650/2011 г. по описа на ЧСИ Д.М., с рег.

№ **** на Камарата на ЧСИ и район на действие ОС – Пловдив, за заплащане на парично задължение съгласно изпълнителен лист, издаден през 2011 г. по ч.гр.д. № 1317/2011 г. на РС – П., за следните суми: 7 144,16 лева, представляваща просрочена главница по договор за кредит за текущо потребление, 1 377,87 лева – представляваща мораторна лихва, 50,00 лева – представляваща сторени съдебно-деловодни разноски в полза на първоначалния кредитор „Банка ДСК“ АД, ЕИК 121830616. Сочат, че впоследствие вземането било цедирано на взискателя – цесионер „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК 131001375. Твърдят, че след приключване на съдебното дирене в производството по което е издадено изпълнителното основание, било настъпило нововъзникнало обстоятелство, а именно изтичане на предвидената в чл. 110 от ЗЗД петгодишна давност по отношение вземането на ответното дружество. Сочат, че по реда на ГПК заповедите за изпълнение се ползвали със стабилитет, тъй като влизали в сила, макар и в заповедно производство да не се провеждало съдебно дирене. Излагат, че са осъдени солидарно да заплатят в полза на кредитора „Банка ДСК“ АД посочените погоре суми, включително и сумата от 7 144,16 лева, представляваща неизплатена главница по договор за кредит. Сочат, че от удостоверение изх. № 2881/05.02.2025 г., издадено от ЧСИ М., се установявало, че изп. дело № 1

650/2011 г. по нейния опис било образувано по издаден изпълнителен лист в полза на „Банка ДСК“ АД срещу длъжниците И.П. И., ЕГН **********, И. П.

И.а, ЕГН **********, П.Д.П., ЕГН **********, Г. К. К., ЕГН ********** и Д.

П. П., ЕГН **********. По делото нямало и не били предприемани никакви валидни изпълнителни действия, годни да прекъснат давността. Поради това и на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК на 25.02.2016 г. изпълнителното производство било прекратено. Твърди се, че с Договор за цесия от 14.12.2021 г., сключен между ответното дружество като цесионер и „ОТП Факторинг“ ЕАД като цедент, вземането по договор за текущо потребление от 28.07.2008 г., сключен между кредитополучателя И.П. И. и „Банка ДСК“ АД, както и Договор за поръчителство към него от 16.11.2009 г., било прехвърлено на ответното дружество, ведно с всички привилегии и обезпечения, считано от 14.12.2021 г. Излагат, че от писма с изх. № 00276/28.01.2025 г. и с изх. № 01029/08.05.2024 г., изпратени от ответника до ищцата Д. П. и ищцата Г. К., се установявал, че ответното дружество не считало факта за погасяване на задълженията им за безспорен, тъй като считал, че липсвало съдебно признание на погасяването на задължението по давност, поради което не приел и че е налице хипотезата на чл. 17, пар. 11, б. „а“ от ОРЗД. Сочи се, че с отрицателния установителен иск за недължимост на суми по изпълнителен лист се целяло установяване на несъществуването на изпълняемо право, като при уважаването му, изпълнителният процес следвало да се прекрати. По време на висящността на изпълнителния процес, длъжникът имал правен интерес да установи твърдяното несъществуване на изпълняемото право, чрез предявяване на отрицателен установителен иск, като така на кредитора се отнемала възможността да иска принудително осъществяване на своето право. Излага се, че според нормата на чл. 120 от ГПК давността не се прилагала служебно, поради което след изтичане на срока на погасителната давност, длъжникът следвало да направи волеизявление, че иска да се ползва от давността. Само когато принудително изпълнение било приключило и взискателят бил изцяло удовлетворен, за длъжника липсвал правен интерес от предявяване на иска по чл. 439 от ГПК, с който се оспорвало изпълнението.

Сочи се съдебна практика, според която длъжникът има правен интерес от установяване, че не дължи изпълнение на погасено по давност вземане, за което е налице изпълнително основание, въз основа на което е издаден изпълнителен лист и при прекратено изпълнително производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, доколкото перемпцията на изключва възможността кредиторът да поиска извършването на нов изпълнителен способ, който съдебният изпълнител не може да откаже да извърши, тъй като дължи подчинение на представения и намиращ се у него изпълнителен лист.

Правната сфера на длъжника се накърнявала и само въз основа на съществуващия в полза на кредитора изпълнителен титул, материализиращ изпълняемо право, доколкото при уважаване на установителния иск по чл. 439 от ГПК за съдебният изпълнител възниквало задължение да прекрати изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 7 от ГПК, като в тази хипотеза взискателят няма право да инициира ново изпълнително производство, поради което и ищците имали правен интерес от предявяването на настоящите искови претенции. Сочи се съдебна практика, според която предприемането на изпълнително действие по отношение един от солидарните длъжници по изпълнителното дело, не водел до прекъсване на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК по отношение останалите солидарни длъжници. Цитира се поставената тълкувателна практика от ВКС, като се 2 сочи, че съществено за спора по делото било, че давността по чл. 116, б. „в“ от ЗЗД се прекъсвала от предприемането на изпълнително действие, посочени примерно в тълкувателната практика на ВКС. Намират, че в случая давността е била прекъсната за първи път през 2011 г., с образуването на изп. дело № 650/2011 г. по описа на ЧСИ М., предвид приетото в ППВС № 3/18.11.1980 г., което имало действие до 26.06.2015 г., когато било възприето противоположното становище в тълкувателната практика на ВКС. Твърдят, че след датата 26.06.2015 г. не били поискани, не били осъществявани, респективно нямало извършени валидни изпълнителни действия, изграждащи конкретен изпълнителен способ, годни да прекъснат погасителната давност за процесното вземане. Вземането по делото произтичало от договор за кредит, поради което била приложима разпоредбата на чл. 110 от ЗЗД и общата 5годишна давност за главницата, съответно кратката 3-годишна давност за лихвата. Намират, че давността за вземането започнала да тече от 26.06.2015 г., поради което същата изтекла на 26.06.2020 г. Излагат, че веднъж изтекла, давността не можело да бъде прекъсвана, а противното би означавало взискателя да удължи давностите срокове безконечно, което противоречало на императивната правна норма. Вземанията за разноски също били погасени по силата на чл. 119 от ЗЗД, според която с погасяване на главното вземане, се погасявали и произтичащите от него допълнителни вземания.

Отправено е искане съдът да постанови решение, с което да признае за установено по отношение ответника „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, че всяка една от ищците Д. П. П. и Г. К. К. не дължат вземане в размер на 7 144,16 лева, представляваща неизплатена главница по Договор за кредит за текущо потребление от 28.07.2008 г., за която сума е издаден изпълнителен лист от 2011 г. по ч.гр.д. № 1317/2011 г. по описа на Районен съд – П., въз основа на който е образувано изп. дело № 650/2011 г. по описа на ЧСИ Д.М., с рег. № **** на Камарата на ЧСИ и район на действие ОС – Пловдив, като погасено по давност, ведно с присъждане на сторените по делото разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът „ЕОС МАТРИКС“ ЕАД, ЕИК 208597211, правоприемник на дружеството „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК 131001375, чрез пълномощника му юрисконсулт М.М., депозира отговор на исковата молба, с който не оспорва качество си кредитор по отношение процесните вземания. Изразява становище за недопустимост и неоснователност на исковата претенция.

Възразява срещу допустимостта на предявения иск, тъй като липсвал правен интерес от предявяването му от страна на ищците, като абсолютна процесуална предпоставка, доколкото изпълнителното производство срещу тях било прекратено. Сочи, че не са предприемани действия по принудително изпълнение, както и доброволно такова след 25.02.2016 г., когато изпълнителното дело било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК.

Уточнява, че по делото дружеството подало единствено молба за конституирането му като взискател с оглед сключения договор за цесия от 14.12.2021 г. Сочи, че правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска и ако в хода на делото, твърденията за наличие на такъв не се установят, то съдът следвало да прекрати производството, без да се произнася по основателността на иска. В подкрепа на становището си сочи съдебна практика според която, ако не са предприемани съдебни мерки за процесните вземания, макар и да било налице неотписване на вземането от информационната система на кредитора, 3 това не обуславяло необходимост длъжникът да се защитава чрез предявяване на отрицателния установителен иск за недължимост на вземането, поради което липсвал правен интерес от предявяването му и същият бил недопустим.

Във връзка с основателността на исковите претенции сочи, че от негова страна не били предприемани действия, накърняващи правната сфера на ищците чрез принудително изпълнение или извънсъдебни действия. Сочи, че според съдебната практика и правната теория погасителната давност не водела до погасяване на вземането, а на възможността да бъде принудително изпълнено.

Вземането продължавало да съществува като естествено и длъжникът продължавал да дължи, но възможността да бъде изпълнено била ограничена само до доброволното му изпълнение - чл. 118 от ЗЗД. Давността не погасявала самото вземане, тъй като с изтичането на определения период от време законодателят свързвал друга правна последица, а именно невъзможността едно вземане да бъде осъществено от кредитора по принудителен ред спрямо длъжника. Възражението за изтекла погасителна давност следователно не сезирала съда с искане за произнасяне по въпроса за съществуването на вземането. Счита, че искът за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответното дружество процесните суми, т.е. че не съществува вземане за сумите бил неоснователен, тъй като вземането продължавало да съществува, но било придобило едно ново качество естествено вземане. Излага, че ако след отправяне на извънсъдебно възражение за давност, ответникът предприеме действия по принудително изпълнение, същият ще се яви причина за предявяване на отрицателния установителен иск, съответно ще трябва да понесе отговорността за разноските по воденето му. Ако след изтичане на давността кредиторът не извършва активни действия по реализиране на правата си, то не можели да му се възложат разноските на ищеца, избрал без да е необходимо да се защити направо по съдебен ред. В този смисъл излага, че доколкото изпълнителното дело е прекратено поради настъпила претенция, то ответното дружество с процесуалното си поведение не е дало повод за завеждане на делото. В случая кредиторът показал чрез процесуалното си поведение, че се е дезинтересирал от последващи действия за удовлетворяване на вземането. Същият имал право да отразява счетоводно задълженията, да ги сочи в справки и извлечения и да кани длъжника да му заплати, предвид действителността на доброволното плащане по погасено по давност вземане. Поради това счита, че не дължи разноски по делото.

Поради изложеното, намира предявения иск за недопустим и моли за прекратяване на производството, поради липса на правен интерес, а при условията на евентуалност, моли искът да се отхвърли като неоснователен.