Решение № 206 от 20.11.2025, Апелативен съд - Варна

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 206 гр. Варна, 20.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Юлия Р. Бажлекова

Членове:

Деспина Г. Георгиева

Росица Сл. Станчева при участието на секретаря Юлия П. Калчева като разгледа докладваното от Юлия Р. Бажлекова Въззивно гражданско дело № 20253000500267 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Настоящото производство е образувано по въззивна жалба, подадена от Т. Б. З., чрез адв. Б. Б. от АК – Варна, срещу Решение № 58/17.03.2025г., постановено по гр. д. № 437/2023г. на ОС – Добрич, с което въззивницата е осъдена да заплати на С. Я. Л., сумата от 118 650 евро, получени без основание, ведно с обезщетение за забавено изпълнение на главното парично задължение в размер на законната лихва върху него, считано от датата на предявяване на исковата молба – 07.04.2023г., до окончателното му погасяване.

Въззивната жалба е основана на оплаквания за недопустимост на обжалваното решение, евентуално за неправилност, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Възпроизведени са твърденията на страните в исковата молба и отговора на исковата молба, както и показанията на свидетелите в първоинстанционното производство. Изложени са доводи, че ОС – Добрич е квалифицирал неправилно предявения от С. Л. иск като такъв по чл. 55 ЗЗД, доколкото в исковата молба се съдържат твърдения за постигнато съгласие между ищеца и ответницата, последната да закупи имот за ищеца, с негови лични спестявания, дала е обещание и е поела задължение да прехвърли имота на негово име след като той се прибере в България. В резултат на дадената 1 погрешна квалификация на страните са били дадени неточни указания за подлежащите на доказване факти, погрешно е разпределена доказателствената тежест и указана необходимостта страните да ангажират съответни доказателства. Доколкото ищецът се е позовал на договорно правоотношение и черпи претендираните си имуществени права от него като твърди, че ответницата е поела задължение да прехвърли на негово име недвижим имот, за който са постигнали съгласие да закупи, то произнасянето на Окръжен съд – Добрич по иск с правно основание чл.55 ЗЗД нарушава принципа на диспозитивното начало и е недопустимо. Евентуално се твърди, че обжалваното решение е неправилно, като се излага, че и за трите състава на неоснователно обогатяване, предвидени в разпоредбата на чл.55 ЗЗД е характерно липсата на основание за разместването на имуществото, т.е. липсата на правоотношение между страните, което да оправдава разместването на благата. Посочва, че в исковата молба са изложени твърдения за наличието на договорно основание- договор за поръчка по чл.

280 и сл. от ЗЗД, като основанието за получените от Т. З. суми е отправено обещание при годежа между страните и извършване на религиозния обред „никях“ за даряване от страна на ищеца на жилище, автомобил и 7 кг. злато, т. нар. „мехир“, който по мюсюлманския обичай представлява откуп на жена.

Оспорва се като неправилен и необоснован изводът на първоинстанционния съд, че от електронната кореспонденция между страните не може да се направи категоричен извод какво точно е обещал ищеца. Като неправилни и необосновани се оспорват и изводите на съда, че от показанията на свидетелите не се установява да е имало договорка за прехвърляне на С. Л. на имота, който Т. З. е щяла да придобие и е придобила. Твърди, че процесната сума е получена на правно основание - получаване на подарък /дар/ с оглед годежа между страните, съобразно мюсюлманския обичай - религиозен обред „никях“, с който се узаконява съюзът между мъж и жена в рамките на ислямската религия. Излага се също, че решението е постановено при неизяснена фактическа обстановка и при необсъждане на всички ангажирани доказателства в тяхната цялост и съвкупност. Решението противоречи и на нормата на чл.55, ал. 2 от ЗЗД, съгласно която не може да иска връщане на даденото онзи, който съзнателно е изпълнил един свой нравствен дълг, какъвто е случая, с оглед мюсюлманското вероизповедание на страните и моралните, нравствени и религиозни задължения, които за тях са изключително важни. Отправеното искане във въззивната жалба е да се отмени обжалваното решение и предявените от С. Л. искове да бъдат отхвърлени.

В отговор на въззивната жалба С. Л. оспорва доводите в нея, като поддържа други, обосноваващи правилност и законосъобразност на решението. Счита за неоснователни оплакванията за неправилно определяне на правната квалификация на предявените искове, както и за неправилно разпределение на доказателствената тежест на страните. С постановеното решение съдът се е произнесъл по направените от ищеца искания, поради 2 което не е налице нарушение на чл. 6, ал. 2 от ГПК. Счита за неоснователно и оплакването за неправилност и необоснованост на изводите на съда, че ответницата е получила без основание паричните средства. Поддържа, че посредством представените по делото доказателства се установява, че Т. з. – Л.а е получила от С. Л. исковата сума без основание. Посочва се, че към 25.11.2021г. ищецът е превел на Т. з. сума в размер на общо 118 650 лв. евро, като към този момент те не са били сключили граждански брак, а извършеният, религиозният обряд няма правно действие и не обвързва страните в съпружески отношения. Посочва също, че съгласно чл. 226, ал. 1 от ЗЗД обещанието за дарение не произвежда действие, а съгласно чл. 226, ал. 2 от ЗЗД дарението, доколкото се отнася до бъдещо имущество /включително имущество, което не съществува в патримониума на обещаващия/, е нищожно.

Оспорва твърденията във въззивната жалба за предубеденост на първоинстанционния състав на съда и счита за неоснователно оплакването, че не е съобразено правилото на чл. 55, ал. 2 от ЗЗД, като излага доводи, че искане в тази насока не е било направено нито с отговора на исковата молба, нито в първото заседание по делото, а съгласно Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК, такова не може да бъде направено за пръв път във въззивната инстанция. Излагат се доводи за неприложимост на нормата на чл. 55, ал. 2 ЗЗД в настоящия случай. Посочва се, че от доказателствата по делото не се установява каквото и да е нравствено задължение, което ищецът е следвало да изпълни. Поради изложеното е отправено искане обжалваното решение да се потвърди.

В съдебно заседание, страните поддържат изразените позиции по спора, доразвиват подробно доводите си, излагат пространни становища по същество на спора, като всяка претендира присъждане на разноски.

При проверка валидността и допустимостта на обжалваното решение, съобразно нормата на чл.269, пр.1 от ГПК, съдът не открива пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Доводите за допуснати съществени процесуални нарушения при първоинстанционното разглеждане на спора, които да обуславят недопустимост на решението са неоснователни.

В чл. 55, ал. 1 ЗЗД са уредени три фактически състава: получено при начална липса на основание; даденото с оглед на бъдещо основание, което не е могло да бъде осъществено; даденото с основание, което е отпаднало с обратна сила.

Трайно установеното съдебна практика приема, че при всички фактически състави става въпрос за един и същи предмет, защитимо право и вид на търсена защита – връщане на направеното имуществено разместване, което обогатява единия субект за сметка на друг без да има воля и основание за това.

В този смисъл при предявен иск по чл.55, ал.1 ЗЗД ищецът следва да докаже даване на престация, а ответника – основанието, на което да я задържи.

Дадената от ищеца квалификация на иска по чл.55, ал.1, пр.2 ЗЗД/ неоснователно обогатяване при неосъществено основание/ не обвързва съда.

Предвид наведените в исковата молба фактически твърдения, предявеният иск е с правно основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД. Окръжен съд – Добрич правилно е 3 разпределил доказателствената тежест на страните, като в тежест на ищеца е да докаже единствено, че е дал процесната сума на ответницата, която да докаже основанието, на което я е получила. В случая ищецът твърди наличието на едно /за което посочва, че е неосъществено/ основание за превеждането на сумите, а ответницата твърди друго основание, като не твърди, че твърдяното от ищеца основание се е осъществило. Страните не спорят, че процесната сума е преведена от ищеца и получена от ответницата, както и че твърдяното то ищеца като неосъществено основание, не се е осъществило. Спорът е относно това дали е налице твърдяното от ответницата дарение в нейна полза от страна на ищеца с посочената сума, поради което и предявеният иск следва да се квалифицира като такъв по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД /чистата хипотеза на неоснователно обогатяване/. Ето защо обжалваното решение е допустимо, а спора следва да се разгледа по същество.

Производството пред ОС Добрич е образувано по повод предявен от С.

Л. срещу Т. Б. з. – Л.а осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.86 ЗЗД за осъждане на ответницата да му заплати сумата от 118 650 евро, като получена без основание ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска до окончателното й заплащане.

Фактическите твърдения, на които се основават исковете са в следния смисъл:

Ищецът от 2007г. живее и работи постоянно в Испания; познавал се с ответницата още преди да замине. Общуването между тях продължило и с контакти през социални мрежи в Интернет; в края на 2020г. отношенията им се задълбочили и двамата имали сериозни намерения да създадат семейство и да се установят да живеят в България. Ищецът изразил намерение да закупи имот на свое име, с лични спестявания, в който да живеят с ответницата, с което последната се съгласила. Съобразно обичаите в района, от който са родом и религиозната им принадлежност, на 03.04.2021г. страните направили в село Слащен религиозния обред „никях“, който за мюсюлманите представлявал годеж. По времето на обреда ответницата се представила с имената Х.Н. з., като било издадено свидетелство № 65/03.04.2021г. от Мюсюлманското настоятелство на село Слащен. Обряда, който се провел в присъствието на родителите и на най-близките родственици на двамата, повишило доверието на ищеца в ответницата и след редовни контакти между тях по мобилните приложения, намерението на С. Л. да закупи недвижим имот в България се затвърдило. На 29.04.2021г. ответницата изпратила на ищеца снимка на обява на апартамент, който е харесала, с продажна цена 85 000 евро, който ищеца да купи. С. Л. поискал да види апартамента, за да го одобри и ако го одобри да попълни необходимите документи за закупуване. На 19.03.2021г. по приложението WhatsApp от собствения си мобилен телефон с номер *** ответницата му изпратила номера на банковата си сметка, на която да й превежда парите за закупуването на апартамента; уверила го, че е харесала апартамента, одобрила го е и разполага с майстори, които да преценят състоянието му и необходимостта от ремонти и довършителни 4 работи. Настоявала да й изпрати по най-бърз начин парите за апартамента, тъй като имало и други купувачи, които щели да го купят преди него. С. Л. се съгласил да преведе сумата по посочената от Т. з. банкова сметка, като изрично подчертал, че сумата от 85 000 евро се превежда, за да се закупи недвижим имот на негово име след като той го види. На 19.04.2021г. превел сумата от 35 000 евро, а на 21.04.2021г. - 50 000 евро. Т. з. не изчакала ищецът да види и одобри апартамента, а на 14.05.2021г. го уведомила по интернет, че на 13.05.2021г. вече е закупила апартамента на свое име. След като ищецът я попитал, защо го е купила без той да го е одобрил и то на свое име, ответницата обяснила, че няма значение на чие име е закупен имота, защото тя ще го прехвърли на името на ищеца, когато той се прибере в България. На 17.05.2021г. ответницата поискала от ищеца да й изпрати допълнителни средства за заплащане на нотариалните такси по придобиването на апартамента в размер на 10 000 лв. и на 18.05.2021г. той превел сумата от 5050 евро. В края на м. май Т. з. уведомила ищеца, че тя трябва да заплати комисионна на брокера, посредничил при закупуването на апартамента в размер на 10 000 евро и той на 01.06.2021г. превел по банковата й сметка сумата от 10 000 евро. Впоследствие ответницата продължила да иска пари за ремонти и обзавеждане на апартамента, като ищецът превел по банковата сметка на ответницата следните суми: на 06.08.2021г. – 7 500 евро; на 03.09.2021г. – 2 500 евро; на 15.09.2021г. – 3 000 евро; на 17.11.2021г. – 4 000 евро; на 25.11.2021г. – 1 600 евро. Така от 19.04.2021г. до 25.11.2021г. ищецът превел по банкова сметка на ответницата общо сумата от 118 650 евро, като във всеки от платежните документи С. Л. изрично посочил, че парите се превеждат с основание за покупка на къща на С. Л.. Страните сключили брак на 10.12.2021г. в Консулството на Република България в гр. Барселона. На 17.12.2021г., ответницата се прибрала в България. След сключването на брака, Т. з. започнала да изразява претенции за по-висок стандарт на живот, високи изисквания към жилище, към облекло и желаела ищеца да й ги осигурява.

Разпечатката съдържа 25 от 73 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/0545543d-0d4d-49e6-a492-44e7d75f4633