Решение № 48 от 14.01.2022, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 7017/2021
- Вид
- Решение № 48
- Подписан
- 14.01.2022
- Състав
- Анелия Маркова, ИВЕЛИНА МАРИНОВА СИМЕОНОВА, Нели Савчева Маринова
Цитирани разпоредби
- чл.140 · Граждански процесуален кодекс
- чл.172 · Граждански процесуален кодекс
- чл.259, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280, ал.1 и ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280, ал.1 и ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.407 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.8 · Граждански процесуален кодекс
- чл.80 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 286 · Закон за задълженията и договорите
- чл.286, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.84, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.86, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.221, т.5 · Търговски закон
- чл. 244, ал.7 · Търговски закон
- чл. 286 · Търговски закон
РЕШЕНИЕ
№ 48 гр. София, 14.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател: Анелия Маркова
Членове:
Нели С. Маринова
Ивелина Симеонова при участието на секретаря Стефка Ив. Александрова като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20211100507017 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и следв.ГПК.
С решение № 16056 от 18.01.2020 г. по гр.д.№ 52238 по описа за 2012 г.
СРС, Трето ГО, 113-ти състав:
ПРЕКРАТЯВА ПРОИЗВОДСТВОТО по гр.дело № 52238/2012 г. по описа на Софийския районен съд, ІІІ Гражданско отделение, 113 състав, в частта по искането на В. Ц.Г., за осъждане на „П.О.Д.-Б.“ АД, да внесе в НАП дължимите осигуровки на ищеца за процесния период, за който те са били дължими, и ВРЪЩА искова молба вх. № 20452/02.11.2012 г. с приложенията в горепосочената част;
ОСЪЖДА „П.О.Д.-Б.“ АД, да заплати на В. Ц.Г. на основание чл.79, ал.1, вр. чл. 286 вр. чл. 244, ал.7 ТЗ сумата от 11 600.00 лв., представляваща неизплатено възнаграждение за периода от м.10.2009 г. – м.02.2010 г., дължимо по силата на сключения Договор за възлагане на управлението на „П.О.Д.-Б.“ АД от 10.10.2008 г., ведно със законната лихва от 05.11.2012 г. до окончателното изплащане на сумата, и на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата от 3 390.02 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 06.11.2009 г.
1 до 02.11.2012 г.; в тежест на ответника са възложени разноските.
Постъпила е въззивна жалба от ответника пред СРС-„П.О.Д.-Б.“ АД.
Във въззивната жалба се излагат доводи за нередовното връчване на съдебното решение, по които доводи е налице произнасяне от СРС с определение четено в публично съдебно заседание, състояло се на
12.05.2021г., което определение видно от отбелязването на СРС, е влязло в сила на 20.05.2021г.
С въззивната жалба са изложени и доводи по съществото на спора, като се твърди, че изводите на съда били неправилни, както и не се споделя анализа направен от СРС на събраните по делото доказателства.
Сочи, че от КФН били съставени срещу дружеството наказателни постановления /НП/ поради липсата на подпис на ищеца Г. като член на Съвета на директорите /СД/ върху протоколи от проведени неприсъствени заседания за периода за който същият претендира заплащане на възнаграждение, а именно НП № Р-10-431 от 22.11.2010 г., НП № Р-10-432 от 22.10.2010 г. и НП № Р-10-426 от 22.11.2010 г. Ищецът отказвал без причина да участва в заседанията на СД, а когато били провеждане неприсъствени такива, отказвал да подпише протоколите. По такъв начин се възпрепятствала оперативната дейност на дружеството с оглед действащия тогава Устав на дружеството – чл.60, ал.1, че всички решения на СД следва да бъдат взети единодушно. Представените от ищеца протоколи му били изпратени за подпис през съответния месец, но Г. освен, че не ги бил подписал, задържал и самите оригинали. Това довело до съставяне на гореописаните НП като глобата по всяко едно от НП възлизала на по 10 000 лв. С оглед на тези действия, акционерите на дружеството решили да не се изплаща възнаграждение на Г.. Твърди, че представените от ищеца протоколи били подписани впоследствие, т.е. за целите на гражданското дело като по този начин ищецът умишлено въвеждал съда в заблуждение. Фактът на съставяне на НП бил потвърден от свидетелските показания на Т.С. и на актосъставителя А.И., както и от приложените съдебни решения във връзка с обжалването на НП. СРС изобщо не бил анализирал тези съдебни решения вместо което посочил, че същите са отменени и затова нямали значение за делото. Ако ги бил разгледал, СРС щял да констатира, че нито едно от НП не 2 е било отменено поради оборване на факта на неподписване на протоколите от страна на ищеца. Счита, че факта за неподписване на протоколите от страна на Г. бил доказан по безспорен начин. Това се установявало и от факта, че взетите решения по неподписаните от ищеца протоколи, били прегласувани от новия СД. По този начин било доказано и неправомерното поведение на ищеца. Доказването на факта на неподписването на протоколите, доказвало и неизпълнението на задълженията на ищеца. Чрез действията си ищецът бил нанесъл имуществени и неимуществени вреди /като бил уронил репутацията на дружеството/. Следвало да се има предвид, че ответното дружество осъществява изключително отговорна дейност по управление на осигурителните вноски на осигурените лица. Неправилно СРС не бил кредитирал показанията на свидетелката Т.С. като се позовал на чл.172 ГПК, тъй като свидетелката била бивш служител на дружеството за периода 2003 -2011 г. Сочи, че свидетелката била разпитана в о.с.з. на 25.03.2015 г., т.е. по време, когато не е в трудово правоотношение с ответното дружество /въззивник/. Свидетелката била единствения юрисконсулт по това време в дружеството и имала преки наблюдения какво точно се е случило в процесния период. Казаното от свидетелката доказвало неизпълнението на задълженията на ищеца като член на СД. Сочи, че при обсъждането на показанията на другия свидетел – актосъставителя А.И., мотивите на СРС били противоречиви, а изводите – несъответни на съдържаните на свидетелските показания. Не ставало ясно защо СРС с обжалваното решение толерирал неправомерното поведение на ищеца при положение, че всички състави в СРС и касационни такива в АССГ били отчели това неправомерно поведение по отношение на дейността на дружеството.
Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което претенциите да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани. Претендират се разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ищеца /пред СРС/ -В. Ц.Г., в който отговор се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното от СРС решение, с отговора е представена съдебна практика, вероятно за сведение на съда. Съгласно тази практика и по силата на чл.221, т.5 от ТЗ възнаграждение на член на СД се дължало без да е свързано с насрещна престация или постигане на някакъв конкретен резултат от дейността му. Сочи, че договора за възлагане на 3 управление по своята правна природа представлявал договор за поръчка с продължително изпълнение. Законът давал право на доверителя да оттегли поръчката, ако довереникът е загубил доверието му, и да прекрати предсрочно мандатното правоотношение, но дори и оттеглянето на поръчката не било основание да се приеме, че възнаграждението не се дължи като се аргументира с ч.288 ЗЗД. Претендират се разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
С оглед определението от 03.08.2020 г. на СГС, ГО, Втори А въззивен състав, постановено по ч.гр.д.№ 6303 по описа за 2020 г. в производство по чл.407 ГПК, както и влязлото в сила на 20.05.2021 г. определението от 12.05.2021 г. на СРС в производство по чл.64 и следв. ГПК, възивната жалба е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Тъй като въззивникът е ответник в производството пред СРС и предявените искове по чл.286, ал.1 ЗЗД вр. с чл.244, ал.7 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД са уважени изцяло, то следователно въззивната жалба се явява допустима.
В частта, в която производството е прекратено, първоинстанционното решение има характер на определение; същото не е обжалвано и следва да се счита за влязло в сила.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че страните са били обвързани от договор по силата на който ищецът бил поел задължението да упражнява правата и изпълнява задълженията на член на СД, а ответникът поел задължение да му заплаща възнаграждение в размер на 2 320 лв., платимо до 5-то число на съответния месец. С този договор били уговорени и основанията за неговото прекратяване сред които и оттеглянето на овластяването преди изтичането на срока, за който е сключен договора.
Страните не спорели, а и се установявало по делото, че договора е предсрочно 4 прекратен с решение на извънредно ОС на акционерите на дружеството, проведено на 26.02.2010 г., което решение било вписано в ТР на АВ на 29.03.2010 г. Според СРС твърденията на ответното дружество за пълно неизпълнение на задълженията от страна на ищеца, останали недоказани.
Това било така, защото от ответника не било доказано кога и по какъв начин описаните в отговора по исковата молба, подаден от дружеството, протоколи били доведени до знанието на ищеца, нито се установил изричен отказ от страна на ищеца да подпише съответните протоколи. Тези обстоятелства не били установени от показанията на свидетелката Т.С.. Последната посочила, че не е участвала в процедурата по предаване на протоколите на ищеца, но знаела, че те били носени на адреса на който живее ищеца, като му се били обаждали и по телефона. СРС не е кредитирал показанията на тази свидетелка, тъй като тя възпроизвеждала факти, които й били станали известни от други служители на ответното дружество. Освен това свидетелката се намирала в ТПО с ответното дружество за периода 2003-2011 г. като се е позовал на чл.172 от ГПК. В показанията си свидетелят А.И. сочел, че той като служител на КФН бил участвал при извършването на проверката в ответното дружество, при която проверка било констатира неподписани протоколи от заседанията на СД. Един от неподписалите протоколите бил ищецът, но имало и други членове на СД, които не ги били подписали. Макар и протоколите да били неподписани, решенията по тях били изпълнени. СРС е счел за необходимо да отбележи, че НП с които на ответното дружество били наложени административни наказания, били отменени от съда. Действително, налице били проблеми по вземане на решенията в ответното дружество, но не се доказало това да е поради поведението на ищеца. След като не се доказало неизпълнение на задълженията от страна на ищеца, то нему се следвало възнаграждение.
Ответникът не ангажирал доказателства, а и не твърдял да е заплатил това възнаграждение, поради което претенцията на ищеца е приета за основателна и като такава-уважена. Претенцията по чл.86, ал.1 ЗЗД също е приета за основателна като относно изпадането в забава на ответника, е приложено правилото на чл.84, ал.1 ЗЗД; касаело се до срочни задължения.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, приема следното:
Ищецът претендира заплащане на възнаграждение по договор от 5
10.10.2008 г. по силата на който му се възлага да упражнява правата и изпълнява задълженията на член на СД на ответното дружество, за периода м.10.2009 г. до м.02.2010 г. в размер на по 2320 лв. всеки месец.
Претендира се и лихва за забава върху всяко едно от месечните възнаграждения.
Не се спори по делото, а и от събраните доказателства се установява, че облигационното връзка между страните е преустановена на основание чл.26, б.“д“ – оттегляне на правомощията от възложителя. Видно от протокола от 26.02.2010 г. , т.2 от дневния ред, ищецът е освободен като член на СД и на негово място е избран М.И. Г. /л.11 по делото пред СРС/.
Спорно по делото е дали ищецът е изпълнил задълженията си по договора и от тук следва ли му се претендираното от него, възнаграждение.
Договорите за управление като такива, съдържащи елементи на договор за поръчка по принцип са възмездни; органът, който е избрал лицето за член или му е възложил управлението определя неговото възнаграждение. В случая установи се, че страните са договорили възнаграждение. Задължение на доверителя при договора за поръчка е да заплати на довереника уговореното възнаграждение.
Противно на соченото от въззиваемия, обаче, настоящата инстанция счита, че възнаграждение се полага срещу изпълнение на задълженията по договора, а не само от факта, че му е възложено да бъде член на СД на ответното дружество, т.е. за получаването на възнаграждение е необходимо извършване на насрещна престация. Това е така, поради обстоятелството, че законодателят борави с понятието "възнаграждение", а такова се дължи за извършена работа.
Разпечатката съдържа 41 от 85 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/053ca904-1221-4f44-980c-d42b701d2f3d