Решение № 382 от 30.11.2023, Окръжен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 382 гр. С.З., 29.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – С.З., I ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Димитър М. Христов

Членове:

Румяна Ат. Танева

Анна Т. Трифонова при участието на секретаря Даниела М. Калчева като разгледа докладваното от Анна Т. Трифонова Въззивно търговско дело № 20235501000292 по описа за 2023 година

Обжалвано е решение № 46/16.05.2023г., постановено по гр.д. № 22/2023г. по описа на Районен съд – Р., с което е признат за нищожен договор за предоставяне на потребителски кредит № 1091678 от 27.11.2021 г., сключен между А. Г. М. и „Ф.Б.“ ЕООД, поради противоречие със закона, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК, чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и „Ф.Б.“ ЕООД е осъден да заплати направените разноски.

Въззивникът „Ф.Б.“ ЕООД излага съображения за неправилност и необоснованост на решението с искане да бъде отменено и да бъде отхвърлен предявения иск. Няма искания за събиране на доказателства.

Постъпил е отговор от въззиваемия А. Г. М., с който взема становище по направените оплаквания. Счита, че решението е правилно и законосъобразно и моли да бъде потвърдено. Също не прави искания за събиране на доказателства.

Окръжен съд – гр. С.З., в настоящият състав, след като обсъди данните по първоинстанционното и въззивното производства, намира за 1 установено следното:

Пред първоинстанционния съд са предявени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК, чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК и чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК.

Ищецът А. Г. М. моли съда да постанови решение, с което да установи нищожност на договор за потребителски кредит № 1091678/27.11.2021 г. поради противоречие с добрите нрави, неравноправност и заобикаляне на закона, евентуално на клаузата на чл. 5 от договора като противоречаща на добрите нрави и неравноправна. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „Ф.Б.“ ЕООД, в който взема становище за допустимост на исковете, но поддържа тяхната неоснователност.

По делото не е спорно, че А. Г. М. е сключил с „Ф.Б.“ ЕООД договор за потребителски кредит № 1091678/27.11.2021 г., с който ответникът се задължил да му даде кредит в размер на 3000 лв., а ищецът се задължил да върне на ответника сумата от 4050 лв. на 18 вноски по погасителен план /непредставен по делото/ и при падеж на първа вноска 27.11.2021 г. Уговорен е лихвен процент в размер на 35%. В чл. 4 на договора е посочено, че годишният процент на разходите по кредита е 0, което съдът намира за нелогично, тъй като в ГПР се включва ОЛП, който в случая е 35%, тоест ГПР не може да бъде по-малко от 35% в случая. В чл. 5 от договора е уговорено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от Multitude bank.

Съгласно договора за гаранция (поръчителство) , същият е сключен между „Фератум банк“ p.l.c. и ищеца А. М. за обезпечаване на задълженията по договора за кредит, като гарантът се е задължил да обезпечи изпълнение на задълженията по кредита, за което е договорена такса, в размер на 2970 лв., разсрочена заедно с месечните вноски по кредита – 18 броя, дата на първо плащане 27.12.2021 г., краен срок – 21.05.2023 г.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на ЗПК.

2

Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1 , чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност, като в този случай заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и следва да съдържа годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

В процесния договор за потребителски заем е посочен размерът на ГПР – 0 %. При липсата на данни за наличие на други разходи по кредита, освен лихва в размер на 1 050 лв., при лихвен процент от 35%, не става ясно как е формиран ГПР от 0 %. Поради това следва да се приеме, че това се приравнява на липса на посочен ГПР, който в случая не може да бъде помалък от 35%. Посочването на размера на ГПР в договора за потребителски кредит е необходимо, защото дава на потребителя ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и му позволява да прецени икономическите последици от сключване на договора.

Отделно от това, в договора за заем е посочено, че кредитополучателят дължи по договора сумата от общо 4 050 лв., а в договора за гаранция/поръчителство/ е посочено, че таксата за предоставяне на гаранцията е в размер на 2 970 лв. Последната сума на практика оскъпява 3 кредита, а двата договора, този за кредит и този за поръчителство са свързани, тъй като договорът за поръчителство няма самостоятелен характер. Така на практика в договора за кредит има вписана уговорка за обезпечаване на кредита и такса за допълнителна услуга, която макар и формално да е дължима (да произтича) от друг договор, се явява част от договора за кредит, като включена в съдържанието на същия. Аргумент в полза на този извод е и факта, че в съдържанието на самия договор за кредит е предвидено, че одобряването на обезпечението се извършва посредством одобряването на заема и от този момент уговорката свързана с обезпечението не може да се отмени нито от заемателя, нито от лицето, предоставило обезпечението.

Поради това, съдът намира, че с уговорката за заплащане на допълнителна услуга – обезпечение се нарушава и императивната норма на чл. 10а от ЗПК.

Макар в договора за кредит да не е вписана такса за действия, свързани с усвояване или управление на кредита, тази допълнителна услуга по своето естество представлява заплащане на разходи, свързани с отпускането и управлението на кредита. Договорът за поръчителство в този случай няма самостоятелно значение, доколкото заплащането на таксата поръчител е предвидена в договора за кредит, от който произтича и задължението за обезпечаване на кредита. Ето защо следва да се приеме, че таксата от 2 970 лв. съставлява разход по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК , като по този начин ще се стигне до надвишаване на ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК /годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута/.

Ето защо въззивният съд намира, че е нарушена императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което води до недействителност на договора съгласно чл. 22 от ЗПК.

Предвид гореизложеното въззивният съд намира, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.

По отговорността за разноски.

Съгласно нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатът, оказващ безплатно адвокатска помощ, има право на адвокатско възнаграждение, ако се касае за случай по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА и ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по Закона за адвокатурата и 4 осъжда другата страна да го заплати. Изявленията за наличие на конкретно основание за оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 от ЗА обвързват съда и той не дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза.

В настоящия случай договорът за правна защита и съдействие между А.

Г. М. и адв. М. М. е сключен на 11.07.2023 г. /лист 38 от въззивното производство/, поради което приложение следва да намери Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за процесуално представителство, защита и съдействие след изменението с ДВ бр.88 от 4.11.2022 г. Разпоредбите на Наредба № 1/2004 г. имат материалноправен характер, поради което приложима е тази редакция на наредбата, която е в сила към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие за съответната инстанция, доколкото на изменението на подзаконовия нормативен акт изрично не е предадено обратното действие/ в този смисъл определение № 782/12.12.2014 г. по ч. т. д. № 3545/2014 г. на II ТО на ВКС, определение № 189/29.05.2014 г. по гр. д. № 1024/2014 г. на IV ГО на ВКС и определение № 270/24.07.2014 г. по гр. д. № 7159/2013 г. на IV ГО на ВКС, Определение № 534 от 8.12.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 1135/2016 г., I т. о., ТК/.

Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата № 1, за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с определен интерес, възнагражденията са следните: при интерес от 1 000 до 10 000 – 400 лв. +10 % за горницата над 1 000 лв. При спазване на посочените правила в настоящия случай минималният размер на адвокатското възнаграждение е 705 лв.

Съгласно разпоредбата на § 2а от ДР на Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения на ВАС, за регистрираните адвокати по ЗДДС, дължимият данък върху добавената стойност се начислява върху възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, което се дължи съобразно разпоредбите на Закона за данъка върху добавената стойност . В настоящия случай адвокат Десислав М. е регистриран по ЗДДС и адвокатското възнаграждение се претендира с ДДС. Следователно при спазване на посочените правила дължимото адвокатско възнаграждение на адвокат М. М. за осъществената безплатна адвокатска помощ на ищеца е 846 лв. с ДДС /705 5 х20% = 846/.

С оглед изхода на делото "Ф.Б." ЕООД следва да заплати на адв. М. М. адвокатско възнаграждение за осъществената безплатна адвокатска помощ на А. Г. М. в размер на 846 лв. с ДДС.

Водим от горните мотиви, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 46/16.05.2023г., постановено по гр.д. № 22/2023г. по описа на Районен съд – Р..

ОСЪЖДА "Ф.Б." ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.С.** да заплати на адв. М. В. М. - АК П. с адрес на кантора гр. П., ***, адвокатско възнаграждение за осъществената безплатна адвокатска помощ на А. Г. М. във въззивното производство в размер на 846 лв. с ДДС.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6