Решение № 3583 от 09.06.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3583 гр. София, 09.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Г. като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20231100513172 по описа за 2023 година

Решение № 14420 от 27.08.2023 г., постановено по гр. д. № 29732/2021 г. по описа на СРС, 52-ри състав, са уважени предявените от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД срещу В. И. Г. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 240 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, за установяване съществуването на вземания на ищеца спрямо ответницата, както следва: за сумата от 5131,76 лв., представляваща главница по Договор за потребителски кредит № 7000122920/22.04.2016 г., ведно със законната лихва от датата на заявлението – 26.09.2019 г. до окончателното изплащане, за сумата от 1532,73 лв., представляваща договорна лихва за периода от 25.05.2017 г. до 25.04.2019 г. и за сумата от 1048,10 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 25.05.2017 г. до 16.09.2019 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч. гр. д. № 54520/2019 г. по описа на СРС, 52-ри с-в.

Със същото решение ответницата е осъдена да заплати на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, сумата от 1717,26 лв., представляваща разноски за производството пред СРС.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответницата В. И.

Г., чрез пълномощника си – адв. Н. И., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите.

Поддържа, че целият договор за потребителски кредит е недействителен/нищожен, като първоинстанционният съд не е не е разгледал подробно всички наведени възражения в тази посока. Счита, че елементите на договора не са изготвени с еднакъв по вид и размер шрифт, чийто размер да е поне 12, съгласно изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК. Твърди, че договорът не е изготвен по ясен и разбираем за потребителя начин, тъй като от цялостния му текст не става ясно как точно е формиран ГПР, посочен само като цифрова стойност от 42,14% и 1 какви точно разходи са включени в ГПР. Твърди още, че в посочената величина като глобален израз на всичко дължимо по кредита следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Изтъква, че е посочен лихвен процент по заема 27,09%, (който е фиксиран), но не се изяснява как тези стойности се съотнасят към ГПР по договора. Счита също така, че ГПР не включва и всички разходи, водещи до оскъпяване на кредита, които са били известни на кредитора към момента на сключване на договора.

Твърди, че ищецът по никакъв начин не е доказал, че застраховката е включена в ГПР, тъй като ако беше включена, то ГПР щеше да е с размер, различен от посочения в ДПК и щеше да надвиши петкратния размер на законната лихва. Счита, че в този случай неточното посочване на ГПР следва да се приравни на липса на посочване на такъв процент, като това следва от изискването клаузите на договорите с потребители да се формират ясно и всяка неточност да се тълкува във вреда на търговеца – чл. 147 ЗЗП, вр. чл. 24 ЗПК. Изтъква, че в договора се предвижда ГПР в по-нисък размер от реалния размер на ГПР, тъй като в този размер не са включени размерът на еднократната такса за оценка на риска от допълнителни 732,14 лв., които се удържат още при сключване на договора от главницата, както и застрахователните премии, които са задължително условие за сключване на договора при посочените останали параметри в него. Посочва, че като е пропуснал посочване на присъединяването към застраховката като задължително условие по този кредит, доставчикът на услугата е осуетил и възможността потребителя да се запознае с действителната икономическа тежест, която поема и тъй като допълнителното плащане на премията не е отразено като разход при формиране на оповестения ГПР, въпреки че е включен в общия дълг и месечните вноски, този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал.1 ЗПК. Счита, че макар формално договорът за кредит да покрива изискуеми реквизити по чл.11 ал.1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемо съдържане по т. 10 (годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя) и т. 11 (погасителен план, с указание как вноската се разпределя за различните видове разходи), като тази част от съдържанието на сделката е особено съществена за интересите на потребителите. Твърди, че клаузата, предвиждаща такса „оценка на риска” в размер на 732,14 лв. е нищожна. Счита, че при задължаване на потребителя да заплати допълнително такса „оценка на риска” е налице противоречие на цитираната разпоредба с разпоредбата на чл. 143, т. 19 ЗЗП във вр. с чл. 10а, ал. 2 ЗПК, като съгласно разпоредбата на чл. 10а от ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Поддържа, че по силата на чл. 16 ЗПК, не кредитополучателят, а кредиторът – банка следва да се ангажира с проверката на кредитоспособността на потребителя. Счита, че не е налице настъпила предсрочна изискуемост, поради което установителните искове са изцяло неоснователни, тъй като не са настъпили в условия на кумулативност и двете предпоставки – обективната (непогасяване на три месечни вноски) и субективната (ответницата да е била уведомена за обявяване на предсрочната изискуемост преди подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, с което е образувано ЧГД №54520/2019 г. по описа на СРС, обуславящо настоящото производство). Поддържа възражението за нищожност на клаузата за договорна лихва поради противоречието й с добрите нрави.

Твърди, че целият договор за кредит е нищожен поради общите разпоредби на ЗЗД и при установена недействителност на договора за кредит, предявеният иск следва да бъде отхвърлен изцяло, в това число и за претендираната главница. Моли съда да отмени обжалваното решение. Претендира съдебни разноски.

Въззиваемият ищец „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, чрез пълномощника си – адв. А. Б., с надлежно учредена власт по делото, в законоустановения срок е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложените съображения. Моли съда да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

2

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за частично основателна по следните съображения:

Между страните по делото не съществува спор, а и от представените по делото писмени доказателства се установява наличието на сключен договор за кредит № 000122920/22.04.2016 г., между „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, като кредитодател и В. И. Г. – кредитополучател, по силата, на който кредитодателят е отпуснал на кредитополучателят сума в размер на 5350,00 лв. Съгласно инкорпорираният в чл. 11.2. от договора погасителен план, кредитополучателят се е задължил да върне кредита на 36 равни месечни погасителни вноски, в размер на 279,29 лв. всяка. Падежът на първата погасителна вноска е 25.05.2016 г., а падежът на последната погасителна вноска е 25.04.2019 г., при фиксиран годишен лихвен процент (ГЛП) – 27,09%, лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора – 0,08% и годишен процент на разходите (ГПР) – 42,14%. В чл. 7 от договора са посочени общият размер на кредита и условията за усвояването му – съгласно чл. 7.1. общият размер на кредита възлиза на 6833,28 лв. и включва застрахователна премия по застраховка „Bank живот агент“ от 751,14 лв., както и еднократна такса за оценка на риска в размер на 732,14 лв., дължима в деня на подписване на кредита, която се финансирала от кредитора и се възстановявала от потребителя с дължимите месечни вноски съгласно погасителния план.

Съгласно чл. 7.2.2 от договора, в случаите, когато потребителят е пожелал сключване на застраховка, частта от средствата по кредита, представляваща дължимата за конкретната застраховка застрахователна премия, се превежда от кредитора директно по банковата сметка на съответния застрахователен посредник

В настоящия случай, тъй като кредита е предоставен на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а именно на физическо лице, без да са налице данни същото да е действало в рамките на своя търговска или професионална дейност, то процесният договор попада в приложното поле на ЗПК и ЗЗП. Съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК, съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, а доколкото разпоредбите на ЗПК са повелителни, то съобразно дадените разрешения в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако неиното нарушение не е въведено като основание за обжалване, т.е. тои може служебно да се произнесе по деиствителността на клаузи в договор за потребителски кредит, когато са налице за това правни или фактически обстоятелства.

В настоящия случай, са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7, 9, 11, 12 и 20 ЗПК. Процесният договор е сключен в писмена форма и е представен с еднакъв шрифт, който е с достатъчно голям размер, позволяващ нормалното му разчитане. Изготвен е и погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Предвид, че процесният договор е сключен при фиксиран, а не при променлив лихвен процент, в случая не е необходимо да се разграничава каква част от месечна погасителната вноска е предназначена да погаси главницата и каква част – лихвата и другите разходи (в този смисъл Решение № 50131 от 6.08.2024 г. на ВКС по 3 т. д. № 1248/2022 г., I т. о., ТК, Решение № 106 от 3.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3253/2021 г., III г. о., ГК). Ето защо разпоредбите на чл.11, ал. 1, т. 11 и т. 12 от ЗПК не са нарушени.

Спазена е и нормата на чл.11, ал. 1, т. 20 от закона, тъй като е предвидено право на отказ на потребителя от договора, като са посочени условията, при които се упражнява това право.

Също така, с оглед наведеното във въззивната жалба оплакване, касаещо размерът на договорената възнаградителна лихва, следва да се отбележи, че към датата на сключване на договора за потребителски кредит, размерът на законната лихва е 10%, при основен лихвен процент, определен от БНБ, 0% плюс десет пункта отгоре. В тази връзка уговорката, касаеща размера на възнаградителната лихва не е нищожна. Съобразно практиката на ВКС, обективирана в Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва (чл. 240, ал. 2 ЗЗД) над размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД. По действащото българско право максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или компенсаторна) е ограничен единствено от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Следователно не е налице ограничение в размера на възнаградителната лихва, която страните могат да уговорят в полза на кредитора, поради което не е налице и противоречие с добрите нрави, досежно възнаградителна лихва в размер на 27,09%.