Решение № 205 от 25.10.2024, Районен съд - Мадан

РЕШЕНИЕ

№ 205 гр. гр.Мадан, 25.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – МАДАН в публично заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: СЛАВЧО АС. ДИМИТРОВ при участието на секретаря Елка Ст. Алендарова като разгледа докладваното от СЛАВЧО АС. ДИМИТРОВ Гражданско дело № 20245430100265 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба от Р. Ш. М. против Сити Кеш ООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 498,00 лева, представляваща недължимо платени суми по Договор за потребителски кредит № ** от 2023г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане.

В исковата молба се твърди, че през 2023 г. ищцата сключила с ответника договор за кредит № **, по силата на който ответникът й предоставил заем в размер на 600 лева. Отношенията между страните попадали под правната регламентация на Закона за потребителски кредит, в това число и относно недействителността на договора. Между страните било възникнало облигационно правоотоншение въз основа на сключен договор за потребителски кредит, намиращ своята правна регламентация в ЗПК. В чл. 9 от ЗПК била дадена легална дефиниция на договора за потребителски кредит, съгласно която той е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, срещу задължение на длъжника - потребител да заплати стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма - чл. 10, ал. 1 от ЗПК. Според нормата на чл. 22 от ЗПК, 1 която била приложима за процесното договорно правоотношение, когато не били спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените норми били и тези по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК - за определяне на възнаградителна лихва и годишния процент на разходите.

Ищецът сочи, че договорът за кредит е сключен в нарушение на императивни правни норми, поради което договорът се явява недействителен на основание чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК във вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото сключване. Съгласно чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност по кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита. Извършените от кредитополучателя плащания по кредита следвало да се отнесат към погасяване само на действително възникналите задължения за връщане на усвоената сума. В изпълнение на Договор за кредит № ** ищецът заплатил по сметка на ответника сумата от 1098,00 лева, видно от следните приходни касови ордери: Приходен КО № 3150690/21.12.2023г., 183,00 лева, вноска №

2;

Приходен

КО

№ 3150209/31.01.2024г. 183,00 лева, вноска

№

3;

Приходен

КО

№ 3150218/28.02.2024г. 183,00 лева, вноска

№

4;

Приходен

КО № 3150229/28.03.2024г.

183,00 лева вноска

№

5;

Приходен

КО №

3150242/22.04.2024г. - 183,00 лева, вноска № 6. Поради недействителността на договора за заем за ищеца е възникнало задължение за връщане само на чистата сума, която получил по него - 600,00 лева, а не на лихви и други разходи. Следователно, разликата между заплатената сума от 1098,00 лева до дължимата от 600,00 лева в размер на 498,00 лева била платена при начална липса на основание и като недължима подлежи на връщане от ответника на основание чл.55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил ОИМ от ответника, с който взема становище за недопустимост и неоснователност на предявения иск. Счита, че настоящото производство, разгледано самостоятелно е недопустимо, поради това, че правото на иск е упражнено при условията на злоупотреба с право. В рамките на една седмица пред Районен съд - гр. Мадан от ищеца били подадени две напълно идентични искови молби, с които се оспорва идентична уговорка за заплащане на неустойка по 2 договора за кредит. Твърди, че процесуалното поведение на ищеца цели неправомерен резултат, а именно да се увреди другата страна като в негова тежест се възложи заплащането на разноски в прекомерен размер. Позовава се на чл. 3 от ГПК. Моли да бъдат съединени по реда на чл. 213 ГПК гр. д. 249/2024 и гр.д. 265/2024 по описа на РС Мадан в едно производство. При условията на евентуалност, в случай че делата не бъдат съединени моли при успешен развой на делото за ищеца, в полза на същия да не бъдат присъждани разноски за повече от едно 2 производство. По същество на спора изразява становище за неоснователност на предявения иск. Счита, че не е налице недействителност на договора по см. на ЗПК. Позовава се на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, като сочи, че нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея. Настоящият случай бил именно такъв. Неустоечната клауза не била част от съществените параметри на договора за заем, напротив тя самата била договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя.

Валидността на договора за кредит на първо място произтичала от това, че основните му параметри - главница и лихва, са валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Отделно от това са покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20. отношение на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ са спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисквания. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно било посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Уговорената неустойка не била и не следвала да бъде включвана в ГПР. Кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. От своя страна, неустойката била проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай била уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, ставало ясно, че било изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР. Неверни били твърденията, че неустойката представлява лихва. Лихвата по кредита била възнаграждение за кредитора, като цена на предоставения финансов ресурс. Същата представлявала задължителен и основен компонент от договора за кредит по дефиниция и страните я уговарят още преди сключването на договора за кредит. Обстоятелството, че страните са се договорили, в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, неустойката да бъде изплащана на части, а не еднократно, и, че всяка част от нея ще се плаща на падежите по договора, не води до превръщането й в лихва. Тази уговорка е изцяло в полза на ищеца, тъй като разпределя задължението му във времето с падежни дати същите като за главница и лихва. Счита, че с неустойката не се нарушава чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Счита, че клаузите на договора, включително оспорените не са във вреда на потребителя, отговарят на изискването за добросъвестност и не водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. В случая не била налице нито една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП, като едновременно с това клаузите са уговорени индивидуално с потребителя, същите са ясно и точно описани, като дават на потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение към търговеца. Тази яснота у ищеца била 3 налице както преди сключване на договора, така и при подписването му.

Счита, че е налице индивидуално договаряне и добросъвестност от страна на кредитора, тъй като ищецът е ползвал двукратно един вид кредитен продукт, респективно неколкократно се е запознавал с условията му. По изложените съображения моли за отхвърляне на иска.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира следното от фактическа и правна страна:

Като доказателства по делото са приети заверени копия от следните приходни касови ордери: Приходен КО № 3150690/21.12.2023г. по кредит № ** за сумата от 183,00 лева, вноска №

2;

Приходен

КО

№ 3150209/31.01.2024г. по кредит № ** за сумата от 183,00 лева;

Приходен

КО

№ 3150218/28.02.2024г. по кредит № ** за сумата от

183,00 лева, вноска № 4;

Приходен КО № 3150229/28.03.2024г. за сумата от

183,00 лева; Приходен КО № 3150242/22.04.2024г. за сумата от 183,00 лева.

С определение № 364 от 08.08.2024 г. съдът е задължил ответника СИТИ КЕШ ООД на осн. чл. 190 от ГПК да представи заверено копие от Договор за кредит № ** от 2023, сключен с Р. Ш. М., като ответникът е предупреден,че непредставянето на документа се преценява съгласно чл. 161 от ГПК. В предоставения срок ответникът не е представил посочения по-горе документ.

От страна на ответника е представено заверено копие от искане за сключване на договор за кредит № 9262171 от 11.10.2023 г. от ищцата Р. Ш.

М., съгласно което ищцата е кандидатствала за сключване на договор за кредит с ответното дружество за сумата от 600 лева, платима на 6 бр. вноски.

От ответника е представен стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, /л. 27 от делото/, видно от който са описани основните характеристики на съответния кредит, както следва: размер на кредита – 600 лева, срок на договора – 6 месеца, на 2 вноски в размер на 22.25 лева всяка от тях и 4 вноски в размер на 164,16 лева всяка от тях, при общ размер на плащанията 701,14 лева, от които 101,14 лихва и 600 лева главница. В СЕФ е отбелязано, че договорът за потребителски кредит е обезпечен с едно от следните обезпечения – по избор на потребителя – поръчител или банкова гаранция. ГЛП е фиксиран в размер на 44.5%, а ГПР е 54.32 %. В СЕФ е посочено, че при непредставяне на обезпечение, отговарящо на изискванията по чл. 5 от договора се начислява неустойка в размер на 396,86 лева.

В случая ответникът не е предоставил екземпляр от процесния договор за кредит, въпреки дадените изрични указания по реда на чл. 190 от ГПК.

Непредставянето на договора води до невъзможност да бъде извършена преценка за действителността му, съобразно изложените в исковата молба възражения. Неблагоприятните последици от непредставяне на процесния договор за кредит са в тежест на ответника, както с оглед разпоредбата на чл.

190, ал. 2 вр. чл. 161 от ГПК, така и предвид разпределената доказателствена 4 тежест с доклада по делото, а именно- че ответникът следва да установи валидно правно основание за получаване на посочената в исковата молба сума. В настоящия случай ищецът е доказал плащания въз основа на 5 бр. приходни касови ордери в периода от 21.12.2023 г. до 22.04.2024 г. в общ размер на 915 лева в полза на ответника, като във всеки от тях като основание за плащане е посочено „Кредит № **“. По въпроса за разпределението на доказателствената тежест по спорове във връзка с неоснователно обогатяване в хипотезата на чл. 55 ал.1 ЗЗД е налице трайна съдебна практика, обективирана в Решение № 211/26.11.2013 г. по т.д. № 1082/2012 г. по описа на ВКС, ТК, Второ т.о., Решение №138/07.10.2009 г. по т.д. № 375/2009 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., Решение №556/13.07.2010 г. по гр.д. №46/2009 на ВКС, ГК, Четвърто отд. и др., съгласно и която трите хипотези на неоснователно обогатяване - начална липса на основание, отпаднало и неосъществено такова, предвиждат като общ правопораждащ положителния факт на плащането /в тази насока е и ППВС 1/79-т.1/, поради което и ищецът по иск на някое от тези правни основания доказва само настъпването на този факт, а в доказателствена тежест на ответника е да докаже съществуването на основание да получи, съответно задържи извършеното плащане. Ответникът не ангажира доказателства за съществуващо правно основание да получи доказаните по настоящото дело плащания от ищеца. Ето защо следва да се приеме, че не е налице валидно правно основание за получаване на процесната сума от ответника, поради което същата подлежи на връщане от ответника на осн. чл. 55, ал. 1 пр. 1 от ЗЗД. С оглед изложеното предявеният иск е доказан по основание и размер и следва да бъде уважен.