Определение № 2692 от 21.05.2026, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2692 гр. София, 21.05.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело № 20268002101019 по описа за 2026 година

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото Назифе А. И., подадена чрез процесуалния й пълномощник адв. С. Б. срещу решение № 198/02.12.2025 г., постановено по възз. гр. дело № 355/2025 г. на Разградския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 378/28.05.2025 г. по гр. дело № 2113/2024 г. на Разградския районен съд, е отхвърлен предявеният от жалбоподателката срещу Е. А. А., иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД за отмяна на договор за дарение на недвижим имот (подробно описан), представляващ сграда с идентификатор ***, построена с отстъпено право на строеж в поземлен имот – общинска собственост, с адрес: гр. Разград, ***, за което е съставен нотариален акт № 151, том 4, peг. № 6388, дело № 636/15.07.2021 г. на нотариус с peг. № 378, вписан с вх. рег.

№ 3044/15.07.2021 г., акт № 5, том 9, дело № 1590/2021 г.; в тежест на жалбоподателката са възложени разноските по делото.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на решението, поради нарушения на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението на жалбоподателката по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, също чрез адв. Б., като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните въпроси: 1) при липса на доказателства за разходи и наличие на гласни доказателства, че дареният живее при своите родители, които го издържат, давайки издръжка на дарителя, ще постави ли себе си в по-лошо положение от това на дарителя; 2) при наличие на имущество (дареният имот), дареният, давайки издръжка, дали ще постави 1 себе си в по-лошо положение от това на дарителя; и 3) при липса на данни за разходите на дарения, съдът може ли да приеме, че дареният, давайки издръжка, ще постави себе си в понеблагоприятно положение. Като допълнително основание за допускане на касационното обжалване от страна на жалбоподателката се сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, както и тълкувателно решение (ТР) № 1/2013 от 21.10.2013 г. на ОСГК на ВКС, решение № 163/19.06.2019 г. по гр. дело № 4903/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 578/14.10.2025 г. по гр. дело № 4901/2024 г. на IV-то гр. отд. на ВКС.

Насрещната страна – ответникът Е. А., в отговора на касационната жалба, подаден чрез процесуалния му пълномощник адв. Н. С., излага становище и доводи, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси, както и съображения за неоснователност на жалбата и на предявения по делото иск.

За да отхвърли иска, въззивният съд е установил следните обстоятелства: На 15.07.2021 г. ищцата е дарила процесния имот в гр. Разград на ответника – нейн внук (тогава непълнолетен, действащ лично и със съгласието на своя баща), като при прехвърлянето ищцата си е запазила правото пожизнено и безвъзмездно да ползва дарения имот. Ищцата и ответникът живеят в отделни жилища в гр. Брюксел, Белгия. През 2021 г. ищцата е пострадала при пътнотранспортно произшествие. През октомври 2024 г. ищцата е изпратила писмена покана до ответника за плащане на ежемесечна издръжка от 600 лв., като е изложила обстоятелства за разходите, които има, заявила е, че не може да се издържа от доходите си и че не може да реализира приходи от имота, който му е дарила. Поканата, изпратена до ответника на адрес в Белгия, не е получена от него. Ищцата е посетила лекар на 08.05.2025 г., при което й е поставена диагноза „световъртеж от централен произход“.

Установена е повече от 66 % неработоспособност на ищцата, считано от 01.06.2001 г. Тя взема лекарствата си за диабет от аптека „Св. Мария“ в гр. Брюксел и не заплаща нищо – нейната взаимозастрахователна компания покрива всички разходи. Ищцата не е направила искане за отпускане на пенсия в България; получава гаранция за доходи на възрастни хора в размер 1 511.65 евро месечно от Федералната служба по пенсиите в Белгия. Ответникът посещава училище – Общински техникум „Франс Фишер“, като редовен ученик през учебната 2025-2026 г. е записан в V-ти курс. В периода януари-август 2025 г. ответникът е получавал ежемесечен доход за социална интеграция в размер 876.13 евро. От свидетелските показания по делото въззивният съд е установил още и следните обстоятелства: Ищцата и ответникът от години живеели в Белгия и периодично се връщали в България; ищцата живее сама под наем. От момента, в който ответникът получил призовката по делото през 2025 г., спрял да полага грижи за своята баба (ищцата); преди този момент баща му (разпитан като свидетел) канел ищцата да живее при тях, но тя отказвала, защото като самостоятелно живееща получавала допълнителни суми, а ответникът я водел на лекар и й пазарувал.

Ответникът не работел и получавал социални помощи, като до 16 ч. бил на училище.

Отношенията между ищцата и ответника били много добри, до делото отсядали в една къща, когато се връщали в България. Веднъж на две седмици фирма почиства къщата на ищцата, като това се заплаща от социални фондове. Ищцата закупила няколко къщи в гр. Разград и 2 им е правила ремонти, след което ги прехвърлила на деца и внуци. Ищцата споделяла със свидетелка, че има високо кръвно налягане, проблеми със сърцето и диабет; че в Белгия ползвала помощ от жена, за която плащала. Въз основа заключението на съдебноикономическата експертиза по делото, окръжният съд е приел за установено и следното:

Брутният месечен доход на ищцата за ноември 2024 г. (месецът на подаването на исковата молба) е 1 556.89 евро – получената пенсия в Белгия, а чистият размер след приспадане на данък е 1 521.61 евро. В следващите месеци този доход нараства постепенно, и към април 2025 г. и към настоящия момент (приключването на съдебното дирене пред въззивната инстанция) е 1 558.73 евро. Разходите на ищцата по представени документи са 1 628.47 евро, но тъй като същите не отразяват изцяло издръжката й поради липса на документи за храна, мебели, дрехи, обувки и др., вещото лице приема, че статистическите данни към септември 2025 г. отговарят на реалната й издръжка – в размер 1 779.80 евро. Доходите на ответника са в размер 876.13 евро – ежемесечната сума за социална интеграция, съответно – месечният му разход по статистически данни е също 1 779.80 евро. Към ноември 2024 г. (месецът на подаването на исковата молба) средностатистическите разходи на едно лице в Белгия са в размер 1 718 евро.

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че предпоставките, чиято кумулативна даденост съставлява основание за отмяна на дарението съгласно чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД, са три: трайна нужда от издръжка на дарителя, отправено искане за издръжка от дарителя до дарения и отказ на последния (изричен или мълчалив) да дава издръжка. Позовавайки се на практиката на ВКС, окръжният съд е намерил, че първата предпоставка е налице, като е посочил, че разликата между месечния доход на ищцата към момента на подаване на исковата молба и нейните месечни разходи, е в размер 196.39 (1 718 – 1 521.61) евро, а към настоящия момент (приключването на съдебното дирене) тази разлика е 221.07 (1 779.80 – 1 558.73) евро. С оглед това съдът е достигнал до извода, че е налице трайна необходимост от издръжка на ищцата, тъй като получаваният доход системно не й достига за покриване на базисните й нужди. По отношение на втората предпоставка, също съобразявайки практиката на ВКС, въззивният съд е приел, че когато липсва доказателство за достигнало до дарения искане от дарителя за издръжка, какъвто е настоящият случай, подаването на исковата молба има значението на покана за даване на издръжка; приел е и че датата на поканата е 19.11.2024 г., когато исковата молба е подадена в съда. По отношение на третата предпоставка въззивният съд се е позовал на ТР № 1/2013 от 21.10.2013 г. на ОСГК на ВКС, с което е прието, че не е налице проява на непризнателност, когато дареният не предостави поисканата от дарителя издръжка, от която последният трайно се нуждае, ако поради липса на достатъчно средства, при даването на издръжка дареният би поставил себе си в по-лошо положение от това на дарителя. Съобразявайки тази задължителна тълкувателна практика на ВКС, окръжният съд е приел, че в случая е налице обективна невъзможност за дарения ответник да даде поисканата му издръжка. В тази връзка съдът е посочил, че разликата между месечните доходи и разходи на ответника към момента на подаване на исковата молба е 841.87 (1 718 – 876.13) евро, а към настоящия момент (приключването на съдебното дирене) разликата е 903.67 (1 779.80 – 876.13) евро, 3 предвид което е приел, че ако ответникът предоставя на ищцата необходимата издръжка за допълване на сумата за покриване на нейните месечни разходи, същият би поставил себе си в по-лошо положение от това на ищцата. В заключение въззивният съд е достигнал до извода, че третата предпоставка от фактическия състав на чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД е недоказана и предявеният иск е неоснователен.

По наведените от страна на жалбоподателката основания за допускане на касационното обжалване настоящият състав на ВКС намира следното:

Формулираните в изложението на жалбоподателката въпроси не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като не са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и са без значение за крайния изход на материалноправния спор по делото (т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

Първият и третият въпрос изхождат от хипотезата на липса на доказателства/данни за разходите на дарения ответник, а настоящият случай не е такъв – въз основа заключението на съдебно-икономическата експертиза по делото, въззивният съд е установил разходите на ответника както към момента на подаването на исковата молба, така и към момента на приключването на съдебното дирене, определени от вещото лице по средностатистически показатели за едно лице в Белгия; същото съдът е приел за установено и по отношение на разходите на самата жалбоподателка-ищца. Така приетото от въззивната инстанция е и в съответствие (а не в противоречие) с посочената от жалбоподателката практика на ВКС – решение № 163/19.06.2019 г. по гр. дело № 4903/2018 г. на IV-то гр. отд. и решение № 578/14.10.2025 г. по гр. дело № 4901/2024 г. на IV-то гр. отд. Първият въпрос е основан и на хипотезата на наличие на гласни доказателства, че родителите на дарения ответник го издържат, а по настоящото дело въззивният съд съд не е приел за установено такова обстоятелство, включително от обсъдените от него свидетелски показания. От друга страна, това обстоятелство, дори да беше установено, то не би могло да промени крайния извод на въззивния съд и постановения от него резултат по делото, а би било в тяхно потвърждение.

В мотивите към обжалваното решение окръжният съд по никакъв начин не е обсъждал втория въпрос, формулиран в изложението на жалбоподателката – при наличие на имущество (дареният имот), дареният, давайки издръжка, дали ще постави себе си в полошо положение от това на дарителя. От друга страна въззивният съд е установил, че при прехвърлянето ищцата си е запазила правото пожизнено и безвъзмездно да ползва процесния имот, който е дарила на ответника, при което положение не ответникът, а жалбоподателката-ищца е разполагала с възможност да извлича доход (наем) от имота; в този смисъл – също решение № 578/14.10.2025 г. по гр. дело № 4901/2024 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Освен горното, и трите въпроса, поставени от жалбоподателката, изискват преценка, дали давайки й исканата издръжка, дареният ответник ще постави себе си в полошо (по-неблагоприятно) положение от нейното, която преценка не е правна, а фактическа – относно релевантните за спора факти, респ. – и въпросите са фактически, а не правни въпроси, каквото е изискването на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Решаващите правни изводи и съображения на въззивния съд са изцяло съобразени и с цитираното от него ТР № 1/2013 от 21.10.2013 г. на ОСГК на ВКС, като жалбоподателката напълно несъстоятелно се позовава 4 на особеното мнение, изразено от част от съдиите, постановили тълкувателния акт.