Решение № 176 от 23.10.2026, Окръжен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 176

*** 23.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ШЕСТИ ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Владимир Ковачев при участието на секретаря Илина Георгиева като разгледа докладваното от Владимир Ковачев Търговско дело № 20261200900081 по описа за 2026 година взе предвид следното:

Ищец в процеса е Р. И. В., ЕГН **********, адрес *** ж. к. „***.

Претенциите са насочени срещу „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК 131134023, седалище и адрес на управление гр. София, р-н „Лозенец“, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, представлявано от ***.

Ищцата твърди, че на 18.02.2020 г. сключила с ответната банка ДПК № 7001154102, по силата на който й били предоставени заемни средства в размер на 10 000 лева /5 112,92 евро/, като вноската за погасяване на кредита била месечна, без да бил посочен месечен или дневен лихвен процент. В договора общият размер на кредита възлизал на 15 124,45 лв. /7 733,01 евро/, без конкретно да бил посочен броят на погасителните вноски. В инкорпорираната обаче в договора таблица, озаглавена „Погасителен план“, вноските били 48 на брой, като всяка вноска била дължима месечно на посочената в таблицата дата. Посоченият размер на месечната погасителна вноска бил 577,34 лв.

/295,19 евро/, без да било посочено ясно какви компоненти съдържа - какъв е размерът на главницата, застраховката, договорната лихва и другите такси и вземания. В договора били уговорени лихвен процент по кредита в размер на 1

33,67 %, ГПР в размер на 49,13 %, застраховка „Bank защита на кредита“ в размер на 3503,97 лв. /1791,55 евро/ и еднократна такса за оценка на риска в размер на 1620,48 лв. /828,54 евро/, или задължение за връщане на сума в общ размер на 27 712,10 лв. /14 168,97 евро/. Към процесния договор на същата дата била подписана декларация на застрахованото лице за присъединяване към застрахователната програма и приложени към нея застраховка и сертификат. Договорът за кредит бил нищожен. Клаузите, установяващи застрахователна премия „Bank защита на кредита“ и еднократна такса за оценка на риска, както и клаузите, установяващи ГЛП и ГПР, били нищожни поради противоречието им с добрите нрави. ГЛП значително надхвърлял размера на законната лихва. В договора бил установен ГПР като абсолютна стойност, като не бил посочен начинът на формиране на ГПР, което водело до неяснота относно включените в него компоненти, в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Ответникът бил банкова институция, която по занятие отпускала кредити чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищцата, като страна по процесния договор, била физическо лице, което при сключване на договора действало именно като такова, т. е. страните имали качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Клаузата на чл. 10 от ДПК, регламентираща ГПР, била нищожна поради накърняване на добрите нрави, понеже в договора бил посочен ГПР единствено като абсолютна процентна стойност и липсвало посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляването на ГПР по определения в приложение № 1 към ЗПК начин.

Клаузата на чл. 9.1 от ДПК била нищожна, защото размерът на възнаградителната лихва противоречал на добрите нрави, като лихвата била в размер на 33,67 % годишно и надхвърляла повече от 3 пъти законната.

Въпросната клауза накърнявала равноправието между страните, противоречала на добрите нрави и била в разрез с принципа на добросъвестността при договаряне. Клаузите на чл. 7.1 и чл. 19 от ДПК, касаещи застрахователната премия и еднократната такса за оценка на риска, също били нищожни. Посочването в договора, че застраховките са доброволни, а не задължителни, на практика целяло заобикаляне на правилата на закона. По този начин кредиторът включвал застрахователните премии и еднократната такса за оценка на риска в рамките на общия размер по кредита, но при прехвърлянето на вземането и при включването на самите застраховки 2 кредиторът посочвал друг размер на главницата, който бил и действителният такъв - 15 124,45 лв. /7 733,01 евро/. Той не третирал в тези случаи нито застрахователните премии, нито допълнителни такси или еднократни такси, като елементи от размера на кредита, а в самия договор ги добавил. С обозначаването на застраховките като доброволни, а не като задължителни, кредиторът увеличил посочения общ размер на кредита и така чрез него намалил ГПР. Повишаването на посочения размер на кредита със сигурност намалявало ГПР по него. Освен това, ако застраховките били посочени като задължителни, каквито в действителност били, то тогава, съгласно ДР на ЗПК, те трябвало да бъдат представени като допълнителни разходи по кредита, което неминуемо щяло да доведе до промяна в ГПР. ДПК бил недействителен и защото застрахователната премия трябвало да бъде включена по съответния начин в размера на ГПР. Застраховката представлявала скрито възнаграждение за кредитодателя и била включена в размера на погасителните вноски и в общия размер на задълженията по кредита. В случая, при определяне на ГПР по кредита, посочен в размер от 49,13 %, не били взети предвид дължимата застрахователна премия и еднократната такса за оценка на риска. Не било посочено кои разходи формират ГПР. Посочването само с цифрово изразяване на ГПР не било достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания.

Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика. Формално в договора бил посочен ГЛП от 33,67 %, но не била онагледена методиката за прилагането му. Пояснено било, че се начислява ежемесечно, по метода на простата лихва, върху остатъчния размер на главницата по кредита, на база 30 дни в месеца и 360 дни в годината, но липсвало уточнение дали е фиксиран или променлив, което, на свой ред, не позволявало да се провери приложимо ли е и спазено ли е изискването за конкретизиране на периодите, предпоставките и процедурите за неговата промяна. Включвайки вземането за застрахователна премия и еднократни такси в размера на главницата, ответникът нарушил разпоредбата, касаеща ограничение в размера на ГПР. Разходите за тяхното заплащане били част от общите разходи по кредита и също следвало да се отчитат при изчисляването на ГПР. С това действителният процент на разходите надвишавал максимално допустимия процент и се различавал съществено от посочения в процесния ДПК ГПР. Недопустимо било под формата на „застраховки“ и „еднократни 3 такси“ кредиторът да начислява други суми, дължими от потребителя, различни от лихвата. Предвидените застрахователни премии и такси водели до значително оскъпяване на ползвания заем, като завишавали размера на главницата и влияели върху размера на възнаградителната лихва. Иска се от съда да прогласи нищожността на целия процесен ДПК, а в случай, че главният иск бъде отхвърлен, да прогласи недействителността на клаузите на чл. 7.1, чл. 9.1 и чл. 10 от ДПК. Претендират се и направените по делото разноски, в т. ч. адвокатски хонорар.

Банката оспорва исковете като неоснователни. Съдържанието и структурата на самия договор за кредит била съобразена с последователността на изискванията за съдържание на ДПК, заложени в чл. 11, ал. 1 от ЗПК. Това позволявало лесно и недвусмислено да се установи, че договорът съдържа всички задължителни реквизити на закона. Не се оспорва, че застрахователната премия, финансирана от банката, не е включена в общите разходи по кредита, които формирали стойността на ГПР, посочена в процесния договор. Това дори било изрично посочено в чл. 10 от ДПК.

Застрахователната премия обаче не била общ разход по кредита и не следвало да се включва при изчисляването на ГПР. Застрахователните премии можели да бъдат включени като разход по кредита единствено в случаите, когато сключването на застрахователния договор било задължително условие за отпускане на кредита. Настоящият случай не бил такъв. Сключеният от ищцата застрахователен договор не бил условие за получаването на кредита, за което банката информирала абсолютно прозрачно потребителя. В процеса на кандидатстване, на потребителя бил даден стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредит, с който му била предоставена информация за условията, при които се сключва застраховката, както и че същата не е условие за получаване на кредита. В чл.

19 от ДПК банката отново обърнала внимание на опционалния и незадължителен характер на застраховката. В чл. 10 от договора също изрично било упоменато, че сключването на застраховката не е задължително условие за получаването на кредита, поради което застрахователната премия не била част от общия разход по кредита, включен при изчислението на ГПР. Видно от т. 13 на заявлението-декларация за установяване на договорни отношения, попълнено от ищцата във връзка със сключването на процесния ДПК, тя заявила изрично сключването на договор за застраховка. На потребителя през 4 цялото време на кандидатстването за кредит, както и след представянето на договора за кредит за подпис, по напълно ясен, незаблуждаващ и прозрачен начин му било казано, че сключването на застраховка не е условие за получаването на кредит. Договорът за кредит и застраховката били заявени и сключени от ищцата посредством автоматизиран процес за кандидатстване и сключване, в който потребителят бил абсолютно свободен да избира сумата и срока на договора за кредит, както и дали да има сключена застраховка.

Цената на застраховката била определена като процент от размера на кредита, умножен по продължителността му в месеци. С подписването на процесния застрахователен договор, обективиран в застрахователен сертификат № 170011541022020, както и с предоставянето на приложимите общи условия и предварителна информация, на застрахованото лице била предоставена съответната услуга по смисъла на КЗ. На ищцата била предоставена реална услуга, от която тя можела да се възползва при настъпване на застрахователно събитие. Клаузата на чл. 7 от ДПК не била сключена във вреда на ищцата, а при наличие на пълно и информирано съгласие от нейна страна за сключването на застрахователния договор, след предоставянето на пълната информация относно параметрите на застрахователното правоотношение. В този смисъл клаузата не нарушавала правата и законните интереси на потребителя. Тя отговаряла на изискването за добросъвестност и не водела до неравновесие между правата и задълженията на банката и кредитополучателя.

Сумата, представляваща застрахователна премия, била отпусната от банката на кредитополучателя, за да може той да сключи желания и избран от него застрахователен договор. ДПК и договорът за застраховка били възмездни договори. Напълно оправдано било стойността на застрахователната премия да бъде включена в главницата и да се олихвява. Договорът за застраховка можел да бъде прекратен от ищцата без никакви последствия за процесния ДПК. Последният отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Изчисляването на ГПР и разходите, които се включвали в него, били предмет на регулация на чл. 19, ал. 2 и 3 от ЗПК. Тази информация била налична в самия закон и кредиторът нямал задължение да я предоставя на потребителя.

Начинът на изчисляване на ГПР бил посочен в приложение № 1 към чл. 19, ал.

2 от ЗПК и се прилагала съответната формула, посочена там. Задължението на кредитора да включи в съдържанието на договора за кредит взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в 5 приложение № 1 начин, не било абсолютно. Такова задължение възниквало само ако такива допускания били използвани при изчисляване на ГПР, а ако не били използвани допускания, то кредиторът не бил длъжен да предоставя такава информация. Допусканията, предвидени в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, били описани детайлно в т. 3 от приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК. В процесния ДПК, сключен между страните, липсвали неясноти, които да обусловят използването на допускания при изчислението на ГПР. Договорът за кредит бил сключен за конкретна сума, за конкретен срок и при фиксирана лихва. Налице била яснота, че лихвата се начислява върху остатъчния размер на кредита, а не върху цялата сума, която следвало да се върне. Касаело се за фиксиран лихвен процент, като по отношение на него нямало допускания.