Решение № 430 от 03.04.2023, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 430 гр. Пловдив, 03.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на втори март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Светлана Ив. Изева

Членове:

Радостина Анг. Стефанова

Светлана Анг. Станева при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова като разгледа докладваното от Радостина Анг. Стефанова Въззивно гражданско дело № 20235300500163 по описа за 2023 година Производството е по реда на чл. 258 и сл. във вр. с чл.124 от ГПК.

Образувано е по подадена въззивна жалба от В. М. Л., ЕГН **********, с адрес гр. *********, чрез адв.К. К., против Решение № 4090/05.12.2022г. на Районен съд – Пловдив, IX гр.с., по гр.д.№ 18485/2021г., в частта, с която е отхвърлен предявеният от него срещу „***********, иск за приемане за установено в отношенията между страните на основание чл.

124, ал. 1 от ГПК, че клаузата за възнаградителна лихва по договор за заем № 4160027/31.05.2021 г. е нищожна; както и в частта, с която е осъден да заплати на дружеството сумата от 120 лв. – разноски за юрисконсултско възнаграждение по делото. Моли да бъде отменено решението в обжалваната му част и вместо това да се постанови друго, с което да се отхвърли изцяло исковата претенция.

Въззиваемата страна „***********, със седалище и адрес на управление гр. **********, чрез ст. юрк. М. К., депозира писмен отговор, че жалбата е изцяло неоснователна.

Окръжен съд – Пловдив, констатира, че въззивната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна по делото в законния срок по чл.

259, ал. 1 от ГПК срещу подлежащо на обжалване съдебно решение и прие за установено следното:

1

Пред Районен съд - Пловдив от В. М. Л. са са предявени -против „*********** установителен иск за приемане за установено в отношенията между страните, че клаузата за възнаградителна лихва по договор за заем № 4160027/31.05.2021 г., е нищожна и против „********** установителен иск за приемане за установено в отношенията между страните, че клаузата за заплащане на поръчителство по договор за предоставяне на поръчителство № 4160027/31.05.2021 г. е нищожна.

-против „******** установителен иск за приемане за установено в отношенията между страните, че клаузата за заплащане на поръчителство по договор за предоставяне на поръчителство № 4160027/31.05.2021 г. е нищожна.

С решението си Районен съд-Пловдив е уважил изцяло иска, предявен от В. М. Л. против „**********. В тази част решението не е обжалвано и е влязло в сила.

В исковата молба, ведно с две писмени уточнения към нея като неразделна част, заведена по двата иска са изложени обстоятелства, че между ищеца и „*********** е сключен договор за заем № 4160027/31.05.2021 г. По силата на така сключения договор в полза на ищеца бил отпуснат кредит в размер на сумата от 1 000 лв. В договора било установено, че ищецът следва да върне сумата на девет месечни погасителни вноски – всяка в размер от 130, 44 лв., за периода от 03.07.2021 г. до 28.02.2022 г. Конкретизира, че размерът на дължимата възнаградителна лихва е посочен в клаузата на чл. 2, т. 6 от Договора като 40 %., като е установен годишен процент на разходите по кредита от 47, 82 %. Твърди, че в деня на сключване на договора за потребителски кредит е сключен Договор за поръчителство от 31.05.2021 г. между В. М. Л. и „************, по силата на който „********** поел задължение да обезпечи пред „*********** задълженията на кредитополучателя по договора за кредит. Сочи, че в договора е установено, че последният влиза в сила, ако потребителят не изпълни задълженията си по чл. 4, т. 1 и т. 2 от договора за заем за предоставяне на обезпечение, за което е установено изключително кратък срок. По силата на така сключения договор за поръчителство длъжникът поел задължение за заплащане на възнаграждение в полза на поръчителя в размер на сумата от 1 013, 04 лв., платима разсрочено – на вноски, всяка от които в размер от 112, 56 лв.

Поддържа, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 от ЗПК, като счита, че недействителността на двете клаузи произтича както от недействителността на договора, така й от тяхната недействителност на самостоятелно основание. Изтъква, че клаузата за възнаградителна лихва е установена в противоречие с добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити, респ. двукратния размер на законната лихва – при обезпечени кредити. Твърди, че клаузата, установяваща задължение за заплащане на възнаграждение по договора за поръчителство противоречи на материалния закон и на разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от ЗПК, тъй като така установеното възнаграждение, представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при определяне на годишния процент на разходите, като при съобразяването му се достига до превишаване на ограничението, установено в 2 разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Счита, че възнаграждението по договора за поръчителство представлява услуга по кредита и последното е установено в нарушение на чл. 10 а ЗПК.

Ответникът „********* в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е депозирал Писмен отговор, с който оспорва иска изцяло. Възразява, че в сключения договор бил ясно посочен лихвения процент и годишния процент на разходите по кредита. Договорната лихва представлявала цената за ползване на усвоения паричен ресурс, като счита, че тази цена не може да бъде приравнена на възнаградителната лихва, доколкото заемодателят не предоставя средства, придобити чрез публично влогонабиране, поради което счита, че не следва да се обсъжда съответствието на тази цена с добрите нрави. Счита, че подписвайки договора при посочените параметри ищецът сам е преценил възможностите си, поради което счита, че не е налице противоречие с добрите нрави. Твърди, че законната лихва за забава не ограничава правото на страните да уговарят цена на услугата в различен размер, като счита, че задължението по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е такова за заплащане на обезщетение за забава и за разлика от лихвата няма възнаградителен характер. Поддържа също, че размерът на годишният лихвен процент е определен изрично по размер, като е съобразен с ограниченията, установени в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Счита, че не е налице соченото от ищеца нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като ГПР е установен в размер, съобразен с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не надвишава петкратния размер на законната лихва. Твърди, че ГПР представлява възнаграждението на кредитора и други допускания, свързани с договора за потребителски кредит, а възнаграждението за поръчителя, произтича от друго правоотношение, поради което не е част от установения в договора ГПР, който е фиксиран. Затова в договора не била предвидена възможност за промяна на ГПР, поради което не са предвидени и уговорени допълнителни допускания. Сочи, че в договорът за поръчителство изрично е предвидено, че последният влиза в сила единствено ако заемополучателят не изпълни задължението си за предоставяне на обезпечение в установения тридневен срок. Твърди, че съгласно клаузите на ЗПК годишният процент на разходите се определя към датата на сключване на договора за паричен заем, поради което към този момент не е известно дали заемополучателят ще изпълни задължението си за предоставяне на поръчителство. Сочи, че не е налице нееквивалентност на престациите, тъй като поръчителят се задължава да отговаря с цялото си имущество солидарно с длъжника за изпълнение на неговите задължения. Поддържа, че дори да се приеме, че договорът за заем е недействителен, тъй като ищецът не е изпълнил задължението си за предоставяне на другите две обезпечения по договора за заем, последният дължи възнаграждение на поръчителя.

Районен съд-Пловдив, за да отхвърли изцяло предявеният иск от В. М. Л. против „**********“ АД посочва, че не следва да пристъпва към изследване на изложените основания в исковата молба за недействителност на договора за паричен заем, доколкото е сезиран с установителен иск за установяване недействителността на определена клауза. Посочва, че в исковата молба са описани твърдения за недействителност на посочената клауза за възнаградителна лихва, тъй като последната е установена в 3 противоречие с добрите нрави с оглед обстоятелството, че уговорения лихвен процент надвишава трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити, респ. двукратния размер на законната лихва – при обезпечени кредити.

Районният съд посоча също, че договорът за потребителски кредит представлява двустранна сделка с възмезден характер, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му годишният процент на разходите. Констатира, че в разпоредбата на чл. 2, т. 6 от Договора е установен фиксиран размер на възнаградителната лихва от 40 %. Преценен от гледна точка на справедливостта и добросъвестността в гражданските и търговски правоотношения, размерът на уговорената възнаградителна лихва е в съответствие с присъщите й функции – а именно да представлява възнаграждение за предоставения за ползване финансов ресурс, от който кредитиращата институция се лишава за срока на действие на договора.

Размерът на годишния лихвен процент, съотнесен към задължението на кредитополучателя за заплащане на главница, и представляващ цената за възмездно ползване на представения финансов ресурс, е съобразен с изискванията на добросъвестността, с оглед пазарната икономика и дейността на ответника по предоставяне по занятие на парични средства срещу възнаграждение. В договора е посочен общият размер на дължимата за срока на договора сума и съотношението й с главницата по кредита, поради което може да се осъществи и съответна проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от кредитодателя. Към момента на сключване на процесния договор - 31.05.2021 г., действа разпоредбата на чл.

19, ал. 4 от ЗПК, съгласно която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на Република България. Посочената разпоредба следва да бъде съобразена при определяне на максималния размер на възнаградителната лихва, когато в годишния процент на разходите не са включени други разходи по кредита.

Районният съд посочва, че не възприема доводите на ищеца за съизмеримост на размера на възнаградителната лихва с двукратния размер на законната лихва при обезпечени кредити, какъвто е процесния. Посочва също, че от установената съдебна практика на ВКС не може да бъде изведено обвързващо тълкуване за кратност в размера на уговорени вземания за лихви, приложимо за всички случаи.

С въззивната жалба на В. М. Л. са направени възражения, че още с исковата молба е посочено, че договорът е недействителен, тъй като в него не е посочен начинът на прилагане на договорената възнаградителна лихва.

Счита, че неправилно Районният съд е приел, че нямало приложение на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК относно двукратен размер на лихвата при обезпечени кредити и това не водило до недействителност на договора.

Жалбоподателят прави оплакване, че при прочит на договора се вижда, че в него не фигурира размер на възнаградителната лихва в лева. Тогава за потребителят не става ясно и то към момента на сключването на договора, по какъв начин е изчислена лихвата и какъв е нейният размер., тоест липсва описание за начина на нейното изчисление. Поддържа се също нищожност на възнаградителната лихва поради противоречието й с добрите нрави и 4 нищожност на възнаградителната лихва, поради нищожност на клаузата за ГПР

Окръжен съд – Пловдив, V гр.с., въззивна инстанция, на осн. чл.269 от ГПК, се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. За нарушаване на императивни правни норми съдът е длъжен да следи служебно и без да има изрично оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

От събраните по делото доказателства се установява, че между ищеца В. М. Л. и „***********“ АД е сключен договор за паричен заем № 4160027 от 31.05.2021 г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата от 1 000 лв. срещу насрещното задължение на ищеца – кредитополучател, да върне предоставения му за възмездно ползване финансов ресурс на девет месечни погасителни вноски – всяка в размер на сумата от 130, 44 лв., ведно с начислената възнаградителна лихва или сумата в общ размер от 1 173, 96 лв. Установен е годишен лихвен процент от 40 % и годишен процент на разходите от 47, 82 %.