Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 48 от 29.03.2024, Апелативен съд - Варна

Съд
Апелативен съд - Варна
Дело
Въззивно гражданско дело 1/2024
Вид
Решение № 48
Подписан
29.03.2024
В сила
17.06.2025
Състав
Диана Вълева Джамбазова, Росица Славчова Станчева, Юлия Русева Бажлекова

Други актове по делото

Цитирани разпоредби

  • чл.131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.146 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.235, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл.263 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.280 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.293, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.294 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.415 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.417 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.422 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.422, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78, ал.8 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.38, ал.2 · Закон за адвокатурата
  • чл.26, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.86 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.92, ал.2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.6 · Закон за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г.

РЕШЕНИЕ

№ 48 гр. Варна, 28.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Диана В. Джамбазова

Членове:

Росица Сл. Станчева

Юлия Р. Бажлекова при участието на секретаря Юлия П. Калчева като разгледа докладваното от Росица Сл. Станчева Въззивно гражданско дело № 20243000500001 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК вр. чл.293, ал.3 ГПК.

С решение № 50096/22.12.2023г., постановено по гр.д. № 3401/2022г.

Върховният касационен съд е отменил въззивното решение на АпС - Варна по в.гр.д. № 40/2022г. в частта, в която е потвърдено обжалваното от А. В. А. решение № 260156/02.11.2021г. на ОС - Добрич за признаване, на основание чл.422, ал.1 вр. чл.415 ГПК, вземането на Държавата по отношение на А. В. А. в размер на 88 287.57 лева, предмет на заповед № 857/24.08.2020г., издадена по ч.гр.д. № 2047/2020г. на РС - Добрич, въз основа на документ по чл.417 ГПК и е върнал делото за ново разглеждане със задължителни указания за приемане за разглеждане на направено от ответника възражение по чл.92, ал.2 ЗЗД, даване на указания по разпределение на доказателствената тежест вр. това възражение, както и произнасяне по направени във въззивната му жалба доказателствени искания.

С оглед на това предмет на настоящото въззивно решение е само 1 подадената от А. В. А. въззивна жалба против обжалваното от него решение на ОС - Добрич в горепосочената му част. В частта, в която въззивният съд по в.гр.д. № 40/2022г. е потвърдил обжалваното от ищцовата страна - Държавата решение на ОС - Добрич за отхвърляне на иска й по чл.422 ГПК за горницата над 88 287.57 лева до пълния размер на претенцията от 114 885.17 лева, решението му не е било обжалвано пред ВКС и е влязло в сила.

Във въззивната си жалба ответникът А. А. е навел оплаквания за недопустимост, неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение в обжалваната от него част. Твърди се, че първоинстанционият съд не е обсъдил всички наведени възражения по допустимостта и основателността на предявения иск, направил е неправилни правни изводи относно сроковете за заплащане на арендните вноски. В тази връзка се сочи, че неправилно е прието, че в процесния договор за аренда е уговорен падеж и за втората арендна вноска, в нарушение на процесуалните правила съдът не е разпределил доказателствената тежест и не е дал указания на страните относно установяване на действителното съдържание на спорните клаузи от договора, неправилно е отказал да се произнесе по своевременно направено възражение за прекомерност на уговореното неустоечно задължение и намаляването му до размер на действителната вреда, измерима със законната лихва, а в доклада по чл.146 ГПК не е разпределил доказателствената тежест на страните вр. това възражение, неправилно не е допуснал поискана от въззивника СИЕ за определяне какви суми са погасени със заплатената от него законна лихва. Изложени са доводи в подкрепа на това възражение, както и по съществото на спора. Отправеното искане е за отмяна на първоинстанционнотото решение в обжалваната му част.

С подадения в срока по чл.263 ГПК писмен отговор насрещната страна Държавата чрез Министъра на земеделието, храните и горите /към настоящия момент министър на земеделието и храните/ е оспорила жалбата с възражения за нейната неоснователност.

При разглеждане на спора в о.с.з. страните не са взели участие.

За да се произнесе, съдът съобрази следното:

Първоинстанционното решение е постановено по предявен иск с правно основание чл.422 вр. чл.415 ГПК от Държавата, чрез Министъра на земеделието, храните и горите против въззивника А. В. А. за установяване 2 съществуването на вземане в полза на държавата, съставляващо дължима неустойка за забава в плащането на арендна цена за стопанската 2019/2020г., дължими по договор за аренда № ТА-18-19-1-37, вписан в Службата по вписванията, гр.Тервел, с вх.рег.№ 1843/26.09.2018г., акт № 198, т.ІІ, дело № 931/2018г., за което вземане е издадена заповед № 857/24.08.2020г. по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 2047/2020г. на РС - Добрич и оспорена с подадено в срок от длъжника А. А. възражение.

Изложените в исковата молба фактически твърдения, на които се основа претендираното вземане са, че страните са обвързани от горепосочения договор за аренда, по силата на който Държавата е предоставила на въззивника за възмездно ползване земи от държавния поземлен фонд за срок от пет стопански години, а последният се е задължил да заплаща годишно арендно възнаграждение в размер на 184 453.56 лева, индексирано след първата година с коефициент на инфлация за съответния 12-месечен период и платимо на две вноски с падеж съответно на първи октомври и тридесет и първи януари за всяка от стопанските години. Посочено е, че с договора арендаторът е поел и задължение при забава в плащанията да заплати лихва в размер на 0.3% върху дължимата сума за всеки просрочен ден до окончателното издължаване. Твърди се, че за стопанската 2019/2020г. дължимото годишното възнаграждение, след индексирането му, е 189 802.71 лева, както и че плащанията на двете вноски са извършени на части /подробно описани/ и след посочените в договора срокове. С оглед на това дължимата неустойка за забава възлизала в размер на 114 885.17 лева и за която сума е била издадена заповедта по чл.417 ГПК.

Въззивникът не е депозирал отговор в срока по чл.131 ГПК.

Възраженията му за недължимост на вземането са заявени в подаденото такова по см. на чл.415 ГПК и се свеждат до доводи за недължимост на вземането поради липса на уговорен в договора срок за втората вноска, както и за прекомерност на претендираните лихви/неустойка. Тези възражения се поддържат и в хода на исковото производство като се конкретизира, че претендираните на основание чл.30 от договора суми съставляват търсена неустойка, която значително надвишава действително претърпените вреди.

Сочи, че последните са в размер на законната лихва за забавата в плащането само на първата вноска, евентуално и на втората, както и че е заплатил на ищеца сума, покриваща тези вреди, отчитайки и периода, през който е 3 действал мораториума по чл.6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено от НС от 13.03.2020г.

Спорът по наведените във въззивната жалба оплаквания относно допустимостта на иска и на обжалваното решение, както и по правната квалификация на предявеното вземане, е разрешен с отменителното решение на касационната инстанция, поради което и настоящият състав не излага мотиви по тях.

По съществото на спора, съобразно предметните предели на настоящото производство, въз основа становищата на страните, събраните по делото доказателства и приложимия закон, съставът на съда намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Между страните липсва спор, респ. наведени във въззивната жалба на А. А. оплаквания, относно установената по делото фактическа обстановка, а именно - След проведена тръжна процедура и на основание чл.47м, ал.1 ППЗСПЗЗ е бил сключен договор за аренда, съгласно който на въззивника са били предоставени за временно и възмездно ползване земи от държавния поземлен фонд в общ размер на 1781.157 дка, находящи се в землища на села в община Тервел. Проектът на подписания договор е бил част от тръжната документация. Съобразно обективираното в сключения договор съгласие на страните по него дължимото арендно възнаграждение за ползването на земите е в размер на 184 453.56 лева за стопанска година, платимо на две равни вноски при условията на т.5 от договора. Уговорено е и индексиране на възнаграждението след първата година с коефициента на инфлация, определен от НСИ за съответния 12-месечен период /т.4.1 от договора/.

Не е спорно, а това се установява и от приетото пред първоинстанционния съд заключение на СИЕ, че дължимият размер на арендното плащане за стопанската 2019/2020г., след индексацията му съгласно т.4.1 от договора, е в размер на 189 802.72 лева. Същото е било заплатено с извършени три плащания както следва: на 28.05.2020г. е заплатена сумата от 40 000 лева, на 01.06.2020г. са платени 65 000 лева и на 16.07.2020г. останалите 84 802.72 лева.

Спорните въпроси в настоящото производство са относно това налице ли е определен падеж на втората дължима вноска, съответно налице ли е забава в плащането на същата, както и дали претендираната неустойка 4 съгласно чл.30 от арендния договор е прекомерна с оглед действително претърпените вреди от арендодателя.

Начините и сроковете за плащане са уговорени от страните в т.5 от процесния договор. В т.5.1 е посочено, че плащането става на две равни вноски, първата от които е дължима до 01 октомври на съответната стопанска година /т.5.3/, т.е. в началото на същата, по арг. от разпоредбата на §2, т.3 от ДР на Закона за арендата в земеделието /ЗАЗ/. Втората вноска е дължима в срок до 31 януари на текущата стопанска година.

Извод за последното следва от граматическото и смислово тълкуване на цялата т.5.3 от договора, в контекста на всички останали клаузи и естеството на договора. Смисълът на посочените в тази разпоредба уговорки е за заплащане на първата вноска в срок до 01.10 на текущата година и издаване на запис за заповед в същия срок за останалата ½ от дължимото плащане, което е с падеж 31.01. В тази връзка съдът намира за неоснователни и некореспондиращи на посоченото в договора доводите на въззивника, че визираният падеж 31.01. се отнася само за записа на заповед. Описаните в т.5.3.1 /плащане на първата вноска/ и т.5.3.2 /издаване на запис на заповед/ задължения за арендатора са изброени като такива, които с оглед текста на заглавната част на т.5.3 съставляват изброяване на дължимите действия със срок 01 октомври. На това сочи и т.5.3.3, съгласно която след плащане на дължимите суми, т.е. на двете арендни вноски, арендаторът следва да представи доказателства за това. Нелогично като несъответно на целта на договора и некореспондиращо на останалите му разпоредби, в частност т.4, т.9 и т.14, би било приемане на плащане на първа вноска за следващата стопанска година, без да е платена втората вноска за предходната стопанска година.

Ето защо възражението на въззивника А. А. за липса на уговорен падеж за втората дължима от него вноска е неоснователно.

С оглед на това и установеното досежно извършените плащания за стопанската 2019/20120 година следва, че същите са направени след изтичане на уговорените в договора срокове, т.е. налице е забава в плащането и на двете вноски.

Уговорената в т.30 от процесния договор неустойка за това неточно изпълнение е в размер на 0.3 % от дължимата сума за всеки просрочен ден до 5 окончателното й изплащане.

Съгласно даденото разрешение с ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС относно задължението на съда да извърши служебна проверка за съответствие на неустоечната клауза с добрите нрави и при отчитане конкретните обстоятелства по настоящия казус, съдът приема, че същата е действителна.

Процесният договор е сключен след проведена тръжна процедура и същият е бил част от тръжните книжа, т.е. всички участници в търга, в т.ч. и въззивника са били известени и поставени при равни условия. Предмет на арендата са значителни по площ земи от държавен поземлен фонд, стопанисването и управлението на който се осъществява и в обществен интерес, поради което и даването на превес на санкционната функция на уговорената неустойка е обществено оправдано. Наред с това към датата на сключване на договора размерът на същата не е абсолютно определена величина, а зависи от размера на незаплатеното в срок задължение и периода на просрочието. Липсата на фиксиран предел на неустойката и евентуалното значително надвишаване на същата над действително претърпените вреди не обуславя извод, че така уговорената неустойка надхвърля присъщото й значение /едновременно обезпечение, обезщетение и санкция/ и не я прави априори недействителна по см. на чл.26, ал.1 ЗЗД. Ето защо прекомерността й в случая следва да бъде преценена не към датата на сключване на договора, а към датата на настъпване на вредата, с оглед въведеното в предмета на спора възражение от въззивника и което не е ограничено от разпоредбата на чл.309 ТЗ.