Решение № 1085 от 27.07.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№

…

Гр.

София, 27.07.2020 г.

В И М Е Т

О Н А Н А Р О Д А

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО

ОТДЕЛЕНИЕ, 20 състав, в публичното съдебно заседание на дванадесети юни две хиляди и двадесета година в състав:

СЪДИЯ: ТАТЯНА КОСТАДИНОВА при секретаря М.

С., като разгледа т.д. № 2760/2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.

Ищецът Б.А.П., действащ като ЕТ „А.П.“, твърди, че на 11.11.2003 г. сключил с ответника С.У.„Св. К.О.“ договор, по силата който ответникът следвало да предостави за ползване недвижим имот, а ищецът - да извърши реконструкция и ремонт на обекта с цел организиране на дейности за бързо хранене и услуги в областта на търговията. Ищецът твърди, че така сключеният договор разкривал характеристиките на договор за наем и на договор за изработка, който факт бил установен от съда в предходно съдебно производство между същите страни (т.д. № 1359/2013 г.). Ето защо счита, че за извършените от него в предоставения за ползване имот строително-монтажни работи (СМР) му се дължи възнаграждение като на изпълнител. Поддържа, че доколкото в договора не е посочен конкретният размер на паричната престация за изработеното, тя следва да се определи при условията на чл. 326, ал. 2 ТЗ. В настоящото производство ищецът претендира заплащане на възнаграждение за извършената в периода 2003 г. – 2006 г. работа, която твърди да е приета с приемо-предавателен протокол от 03.09.2012 г., в размер на 863 356 лв. (съгласно намаление на иска, допуснато в о.с.з. на 12.06.2020 г.).

Наред с това претендира лихва за забава в размер на 250 000 лв. (съгласно увеличение на иска, допуснато в о.с.з. на 12.06.2020 г.), дължима за периода 31.12.2015 г. – 31.12.2018 г. Претендира също законна лихва от предявяване на иска до погасяването, както и разноски за вещо лице.

Ответникът С.У.„Св. К.О.“ оспорва исковете. Твърди, че за извършените през 2008 г. СМР на обща стойност 262 000 лв. е налице висящо друго дело (т.д.

№ 5714/2016 г.), поради което производството в тази част следва да бъде прекратено. Поддържа, че по процесния договор не била налице уговорка за заплащане на СМР, а насрещната престация, дължима от него, била предоставяне на ползването на имота. Прави възражение за погасяване на вземането по давност, което обаче е заявено след изтичане на срока за отговор и поради това не подлежи на разглеждане (в първоначалната искова молба вземането е било индивидуализирано в степен, достатъчна, за да бъде релевирана материално-правна защита чрез правопогасяващото възражение за давност, поради което съдът намира твърденията в обратна насока, поддържани от процесуалния представител на ответника, за неоснователни). Наред с изложеното ответникът оспорва и иска за лихва - поради липса на главен дълг, а също и поради неправилно определяне на размера му. По изложените съображения ответникът моли съда да отхвърли исковете. Не претендира разноски.

Съдът, като съобрази събраните доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

По допустимостта на иска с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД:

Съгласно поддържаните от ищеца твърдения предмет на настоящия иск е вземане за възнаграждение за СМР, извършени на договорно основание в периода 2003 г. – 2006 г. Възражението на ответника, че за част от процесната сума, а именно 262 000 лв., искът е недопустим, е неоснователно. На първо място, наличието на висящ процес относно вземането, в който то е предявено чрез съдебно прихващане, не е основание за прекратяване по чл. 126, ал. 1 ГПК на производството за същото вземане, образувано по предявен за него иск, а единствено основание за спиране на последното. В този смисъл е съдебната практика (вж. напр. Определение № 726/16.10.2014 г. по ч. т. д. № 2379/2014 г. на ВКС, ТК, І т.о.), която се споделя и от настоящия състав – произнасянето на съда по възражението за прихващане е под условие (ако бъде уважен искът срещу ответника) и ако това условие не се реализира, предявяването на вземането чрез възражение не би довело до спиращ и прекъсващ давността ефект. Ето защо производството по предявения иск за същото вземане не се прекратява, а единствено се спира с цел да бъде съобразена евентуално формираната сила на пресъдено нещо по повод произнасянето по съдебното прихващане.

В настоящия случай обаче не е налице и основание за спиране на производството, тъй като видно от първоинстанционното решение, постановено по т.д. № 5719/2016 г. на СГС, ТО, 11 състав, вземането е заявено като вземане за подобрения, извършени през 2008 г., и дължимостта му е разгледана от съда на извъндоговорно основание. Доколкото предметът на делото се очертава от поддържаните от ищеца твърдения, то в случая е налице неидентичност както в периода, за който се твърди да са извършени СМР, така и относно основанието за тяхната дължимост. Ето защо съдът счита, че не е налице макар и временна процесуална пречка за произнасяне по пълния размер на предявения в настоящото производство иск с оглед висящото производство по т.д. № 5719/2016 г.

Не е налице процесуална пречка, свързана и с предявеното в т.д. № 1359/2013 г. на СГС, ТО, 10 състав, възражение за прихващане със стойността на извършените подобрения в размер на 297 333,33 лв., представляващи част от процесните, тъй като по това възражение с оглед представените от страните съдебни актове няма произнасяне.

По основателността на иска с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД:

Предявеният иск е за заплащане на възнаграждение за СМР, изпълнени съгласно договор. Договорният източник на вземането се поддържа както в исковата молба (л. 368 и сл., т. ІІ), така и в уточнителна молба от 28.08.2019 г. (л. 534, т. ІІ). Следователно в тежест на ищеца е да установи, че между страните е сключен договор, по силата на който е уговорено заплащане на парично възнаграждение за изпълнение на процесните СМР, както и тяхното точно в количествено и качествено отношение изпълнение.

Установява се, че на 11.11.2003 г. е сключен договор № 381/03, по силата на който ответникът се е задължил да предостави недвижим имот (Студентски стол № 25 и прилежащия му терен) за целите на изграждането на университетски комплекс и реализиране на услуги в него, както и да осигури необезпокояваното му ползване (чл. 3.1. и 3.2.), а ищецът – да използва предоставената сграда за изграждане на комплекса в съответствие с уговорените цели (в т.ч. организиране на „бързо хранене“ и търговия с хранителни, промишлени и битови стоки за студенти, преподаватели и служители), като организира ремонта и преустройството на имота и заплаща на Университета месечни отчисления от реализираната в резултат от предоставяне на услугите печалба. Договорът е сключен като срочен, като на 20.06.2007 г. страните са подписали Анекс № 1, съгласно който срокът на договора се увеличава на пет години, считано от подписване на анекса.

По почин на Университета е образувано т.д. № 1359/2013 г. на СГС, ТО, 10 състав, в което са разгледани искове за месечни отчисления, дължими за периода 08.2011 г. – 06.2012 г., и за обезщетение за ползване на имота след прекратяване на договора. С постановеното първоинстанционно решение съдът е приел, че анексът, с който се продължава срокът на процесния договор, е нищожен поради противоречие с императивна разпоредба на ЗДС и поради това не се дължи парично месечно отчисление за заявения период, а по отношение на вземането за обезщетение за ползване на имота без основание е счел, че липсва обедняване на ищеца. При тези правни изводи съдът е отхвърлил и двата иска. По пътя на инстанционния контрол е постановено решение по в.т.д. № 180/2016 г. на САС, ТО, 11 състав, в мотивите на което съдът е приел, че процесният договор не е такъв за гражданско дружество (поради наличието на уговорени насрещни престации и гарантиран за едната страна доход, както и поради явната неравнопоставеност в обема на правата и задълженията), а е ненаименован, който разкрива едновременно характеристиките на договор за наем и на договор за изработка. При съответно приложение на разпоредбите относно договора за наем въззивният съд е приел, че анексът, с който срокът се продължава, е нищожен поради противоречие с материалния закон, а претенцията за обезщетение за ползване на имота след прекратяване на договора е уважена като такава по чл.

236, ал. 2 ЗЗД.

Посоченото съдебно решение формира сила на пресъдено нещо между страните относно липсата на договорно правоотношение за периода, за който е претендирано паричното отчисление (август 2011 г. – юни 2012 г.), поради нищожност на анекса за продължаване на действието на договора, както и относно фактите, включени във фактическия състав на вземането по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, а именно – че правоотношение, спрямо което се прилагат правилата за наема, е било прекратено и въпреки противопоставянето на лицето, предоставило ползването, насрещната страна е продължила да държи имота в съответния период. Дори да се счете, че това решение формира сила на пресъдено нещо и относно вида на договора, изменен с нищожния анекс (защото нищожността е понятие, относимо винаги към конкретно по вид облигационно отношение, спрямо което се преценяват изискванията за валидност), то това не би довело до сочения от ищеца правен извод, че страните са обвързани от два отделни договора – за наем и за изработка. Напротив, в предходното дело съдът е приел, че страните са обвързани от ненаименован договор. Безспорно в правната теория е, че към ненаименования договор се прилагат съответно правилата на тези наименовани договори, които са най-близки до неговото съдържание, но това не превръща ненаименования договор в механичен сбор от права и задължения по два (или повече) наименовани договора.

Изложеното означава, че към процесния договор ще намерят съответно приложение правилата на договора за наем и изработка, но изискването за съответност изисква да се зачетат тези специфични договорки, които правят договора именно ненаименован.

При тълкуване съдържанието на процесния договор настоящият състав счита, че специфичното в договарянето на страните е обстоятелството, че разпределението на финансовата тежест относно цялостната реконструкция на предоставения имот е обвързано с предоставеното ползване на имота. Именно защото имотът се е предоставил за използване с търговска цел, от която ползващият го да реализира печалба, последният е поел задължението да го реконструира за своя сметка. Израз на това е изрично договореното в чл. 4.1. – Б..Псе задължава да осигури цялостно финансиране за проектирането, реконструкцията и ремонта, обзавеждането и рекламата му и да извършва всички процедури по узаконяване и регистрация на извършваната от него дейност изцяло за своя сметка. Като част от съдържанието на това задължение страните са изброили и видовете СМР, които подлежат на изпълнение от страна на ищеца.

Действително, съгласно чл. 13.1 от договора при прекратяване на договора едностранно от Университета преди изтичане на първоначалния срок по т. 8 или при отказ на държавен орган да узакони извършването на дейността Университетът дължи възстановяване на всички разходи, направени във връзка с ремонта и реконструкцията на сградата, включително и разходите за технологично оборудване, ако то остане негова собственост. Подобна последица е предвидена и в чл. 14. Тези разпоредби обаче не биха могли да бъдат източник на процесното вземане по няколко съображения. На първо място, в настоящия случай не е налице нито едностранно прекратяване на договора, нито отказ той да бъде продължен от страна на Университета, а установена от съда нищожност на анекса, с който е уговорен нов срок (в който случай вземането за възстановяване на направените разходи би имало за източник забраната за неоснователно обогатяване, доколкото не попада в договорените от страните предпоставки). На следващо място, дори нищожността на анекса, с който се продължава срокът на договора, да се приравни на една от горепосочените хипотези, то в полза на ищеца би възникнало именно вземане по чл. 13 или чл. 14 от договора - за направените разходи, а не такова за възнаграждение по чл. 266, ал.