Решение № 3992 от 01.03.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 3992 гр. ., 01.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

., 51 СЪСТАВ, в публично заседание на първи декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: И. В. ВЪТЕВ при участието на секретаря СТАНИСЛАВА АЛ. РАЙЧЕВА като разгледа докладваното от И. В. ВЪТЕВ Гражданско дело № 20231110137509 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр.

1, пр. 2 ЗЗД, с правно основание чл. 26, ал. 4, вр. ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД (при условията на евентуалност), както и насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 240, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 6 ЗПФУР.

Ищцата Ц. С. твърди, че на 10.05.2023 г. между нея, в качеството й на кредитополучател и ответното дружество „.“ ЕООД (първи ответник), в качеството му на кредитор, е сключен договор за потребителски кредит № . от разстояние – чрез средство за комуникация по см. на ЗПФУР, по силата на който на ищцата е предоставен паричен кредит в размер от 4 500 лева, усвоен от ищцата. Излага, че към договора са налице СЕФ и удостоверение за наличие на задължение. Съгласно клаузите на договора годишният лихвен процент възлиза на 35 %, при отразен такъв в СЕФ от 41 %, а годишният процент на разходите по кредита на 49,66 %. Уточнява, че съгласно договора ищцата дължи заплащане на такса гаранция (поръчителство) в размер от 4 545 лева, при което общата дължима сума възлиза на 10 620 лева, включваща главницата, възнаградителната лихва и такса гаранция. Поддържа се, че на същата дата и във връзка с договора за от 10.05.2023 г. между Ц. С. и третото за процеса лице ., със седалище и адрес на управление в ., е сключен договор за гаранция (поръчителство), по силата на който дружеството е поело задължение да отговаря при условията на солидарност с потребителя за изпълнение на всичките му задължения, произтичащи от договора кредит, за 1 което потребителят дължи заплащане на такса за предоставяне на поръчителството в размер от 4 545 лева, чието изплащане е разсрочено на месечните вноски с размер и падеж съгласно погасителен план към този договор.С исковата молба ищцата оспорва действителността на договора за предоставяне на потребителски кредит с довод за протИ.речието му с клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради липсата на съществен елемент от договорното съдържание, а именно ГПР. Излага се, че в договора последният е посочен единствено като абсолютна процентна стойност, но не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляването му. Наред с това не става ясно по какъв начин е формиран и дали освен възнаградителната лихва е включен и друг разход. Ищцата твърди, че не е посочен и действителният размер на ГПР, предвид невключване в съдържанието му на сумата от 4 545 лева, представляваща възнаграждение за дружествотопоръчител. Намира, че последното е част от разходите по кредита, доколкото при самото кандидатстване за отпускането му електронната система на „.“ ЕООД не допуска подаване на заявка когато потребителят не посочи поръчител, а сключването на договора за поръчителство се явява задължително условие за сключване на договора за кредит. Същевременно това възнаграждение е дължимо на месечни вноски съгласно погасителен план, които потребителят заплаща както по договора за кредит, така и по договора за поръчителство и представлява част от общия разход по кредита съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР на ЗПК. При включване на задължението по договора за поръчителство към ГПР по договора за кредит, то размерът на последния би надхвърлил в пъти посочения такъв, при което би се стигнало до нарушаване на забраната по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди се, че с невключването му като компонент на ГПР по договора, кредиторът е заобиколил изискванията на закона за точно посочване на финансовата тежест на кредита, поради което и на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК клаузата от договора в частта относно ГПР е нищожна. Наред с това, е налице недействителност и на целия договор поради допуснато нарушаване на разпоредбата на чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК. В исковата молба ищцата твърди, че сама по себе си уговорката за обезпечаване на кредита с поръчителство излиза извън присъщата си функция за обезпечаване на кредита и има за цел единствено начисляване на допълнителни разходи по кредита, невключени в ГПР. В тази връзка ищцата излага, че поръчителят е лице, посочено от кредитора, а начислената такса за възнаграждението му е в размер по-висок от отпуснатата заемна сума, като е дължима дори без да е налице неизпълнение на задълженията й като кредитополучател. Тази уговорка протИ.речи и на изискването по чл. 16 ЗПК за предварителна проверка относно платежоспособността на потребителя – преди сключване на договора. Клаузата е и неравноправна по см. на чл. 143, ал. 1 ЗЗП като непозволява на потребителя да прецени икономическите 2 последици. Поради невключването на тази такса като разход по договора за кредит е налице и неправилно посочване на общо дължимата сума от ищцата.

В исковата молба са изложени съображения, че недействителността на договора за кредит обуславя и такава по отношение на акцесорния по характера си договор за поръчителство, насочен към обезпечаване на задължения по недействителен договор. Наведени са твърдения и за други пороци, поради които Ц. Ц. С. намира за нищожен договора за поръчителство с доводи, че последният протИ.речи на добрите нрави и е сключен при липсата на основание. Ищцата оспорва процесния договор за кредит като недействителен и поради допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и липсата на посочен действителен размер на приложения лихвен процент, на условията и процедурите за промяната му. На същото основание се оспорва действителността на самата клауза относно ГЛП по договора, която ищцата намира за нищожна и поради допуснато протИ.речие с добрите нрави.

Конкретно посочва, че уговорената възнаградителна лихва в размер от 35 % надвишава двукратния размер на законната лихва, приложим при преценка нарушаване на добрите нрави при обезпечени кредити, какъвто е процесният, с което тази лихва излиза извън присъщата си функция да служи като възнаграждение за кредитора и води до неговото неоснователно обогатяване за сметка на насрещната договаряща страна кредитополучателя. Твърди се също, че в случая фактически възнаградителната лихва по договора включва освен явната такава и скритата, формирана от стойността на таксата за банкова гаранция, при което печалбата за кредитора възлиза на 6120 лева, надвишаваща размера на отпуснатия кредит, което обуславя нищожността на целия договор поради протИ.речието с добрите нрави. С тези доводи ищцата отправя искане за прогласяване нищожността на договор за кредит № . от 10.05.2023 г. поради протИ.речие със закона – конкретно с клаузите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10, на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК и неговото заобикаляне, а при условията на евентуалност за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 5 от договора, предвиждаща задължение за заплащане на такса за банкова гаранция и на клаузите на чл. 3 и чл. 4 от договора, регламентиращи конкретните размери на ГЛП и ГПР по договора за кредит. В депозирания в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК писмен отговор ответникът „.“ ЕООД, чрез пълномощника си юрк. ., оспорва исковите претенции като неоснователни. Не оспорва, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № . от 10.05.2023 г., по силата на който ответното дружество е отпуснало на Ц. С. паричен заем в размер на сумата от 4 500 лева, която да бъде върната на 18 вноски, заедно с договорна лихва. Поддържа, че с клаузата на чл. 3 от договора ищцата е поела задължение за връщане на заемната сума с възнаградителна лихва, равняваща се на 35 %, при ГПР в размер на 49,66 % или обща сума, подлежаща на връщане в размер от 6 075 лева. Не оспорва 3 също така, че по силата на чл. 5 от договора С. е следвало да даде подходящо обезпечение на задълженията си по договора, като именно същата е избрала това да стане чрез поръчителство от „.“ – кредитна институция, лицензирана в ., вписана в нарочен регистър на БНП под № .. С отговора ответникът оспорва като неоснователни твърденията на ищцата относно недействителност на договора за потребителски кредит, респ. на клаузата на чл. 5 от последния.

Конкретно посочва, че преди сключване на договора на потребителя е предоставена необходимата информация за вземане на информирано решение под формата на стандартен европейски формуляр, в т.ч. относно дължимата възнаградителна лихва, която впоследствие е пренесена в договора. В случая лихвеният процент е определен като фиксиран процент, не е променлив такъв.

Не е налице нарушаване на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, доколкото към договора за кредит е приложен погасителен план, в който ясно са описани всички дължими вноски, техните размери и падежи. Твърди се, че доколкото възнаграждението по договора за поръчителство е дължимо на трето лице, то последното няма как да се включи в погасителния план. Ответното дружество излага, че в договора е посочен ГПР, като формирането му е императивно установено, тъй като последният се изчислява съгласно формула, посочена в Приложение № 1 към ЗПК и законът не поставя като условие последната да бъде възпроизведена в договора. Оспорва сключването на договора за поръчителство с „.“ да е условие за отпускане на кредита или да увеличава възможностите за отпускането му, тъй като С. е имала възможност да обезпечи кредита по различни начини. Възнаграждението по договора за гаранция, сключен с трето лице не представлява разход, участващ при формиране на ГПР по договора за кредит, още повече, че се касае за услуга, която няма задължителен характер. Излага, че кредитополучателя е уведомен за задължението да предостави обезпечение преди сключване на договора за кредит и е разполагала с достатъчно време, за да прецени вида на обезпечението, което може да предостави. Излага се, че размерът на ГПР по договора съответства на установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като е в рамките на петкратния размер на законната лихва. С отговора на исковата молба „.“ ЕООД оспорва да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП, тъй като клаузата на чл.

5 от договора ясно посочва избраната от самата ищца опция за обезпечаване на кредита посредством поръчителство от избрано от нея лице, а дължимите към същото суми са подробно описани и в самия договор за гаранция, сключен доброволно от С.. Възразява като неверни срещу твърденията на ищцата относно невъзможността за сключване на договора за кредит без обезпечаването му чрез поръчителство от „.“. Оспорената договорна клауза не протИ.речи на добрите нрави и е индивидуално уговорена. С тези доводи „.“ ЕООД отправя искане за отхвърляне на предявените искове.

С определение на съда от 07.02.2024 г. за съвместно разглеждане в 4 производството по настоящото дело с първоначалната искова молба и предявените със същата искове е приета насрещната искова молба, обективирана в писмен отговор от 03.11.2023 г. с предявения със същата иск за осъждане на Ц. Ц. С. да заплати на „.“ ЕООД сумата от 4500 лева, представляваща непогасена главница по договор за потребителски кредит № . от 10.05.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.11.2023 г. до окончателното й изплащане. В насрещната искова молба „.“ ЕООД посочва, че в изпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит от 10.05.2023 г. е предоставил на ищцата С. паричен заем в размер на сумата от 4500 лева, който същата следвало да върне заедно с възнаградителна лихва в размер от 35% на годишна база или сума в общ размер от 6075 лева чрез 18 вноски с краен срок 21.10.2024 г. Изяснява, че към този момент същата не е погасила никакви суми за главница. Поради допусната форма на договорно неизпълнение и на основание чл. 6 от договора за кредит и чл. 13, ал. 1 от приложимите Общи условия, ответното дружество обявява кредита за предсрочно изискуем. Ето защо, „.“ ЕООД отправя искане за осъждане на ищцата да заплати изискуемото вземане за главница, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане.