Решение № 427 от 29.03.2024, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 427 гр. Русе, 29.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Татяна Т. Илиева при участието на секретаря Миглена Ц. Кънева като разгледа докладваното от Татяна Т. Илиева Гражданско дело № 20234520106106 по описа за 2023 година

Предявен е иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД.

Ищцата М. И. Д. твърди, че на 28.10.2018 г. сключила с ответното дружество договор за паричен заем № 3410558, по силата на който получила в собственост 1750 лв., които следвало да върне за 52 седмици на 26 вноски, при фиксиран годишен лихвен процент от 35 % и ГПР от 41,44 %, като общо дължимата от нея сума била в размер на 2085 лв. Съгласно чл. 4 от договора, заемателят следвало да осигури в тридневен срок, считано от сключване на договора, две физически лица–поръчители или банкова гаранция, като в противен случай дължи неустойка в размер на 1599.26 лв., с която размерът на задълженията по кредита се увеличил на 3684.98 лв.

Уговорено било неустойката да се заплаща от заемателя разсрочено на вноски от по 61.51 лв., които се кумулират към падежните вноски по кредита.

Ищцата погасила изцяло задълженията си по договор № 3410558/28.10.2018 г., като чрез „Български пощи“ ЕАД заплатила общо 3272.71 лв., а остатъкът в размер на 412.27 лв. бил погасен чрез рефинансиране, извършено с Договор за паричен заем № 3686604 от 20.11.2019 г., по силата на клаузата на чл. 3, ал. 1 от същия.

Счита, че процесният договор е нищожен, съгласно чл.22 ЗПК, поради изначалната недействителност на съществен елемент от неговото съдържание по чл.

11, ал. 1, т. 9 от ЗПК – договорната лихва, която не породила валидни правни последици на основание противоречието й с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, пр.3 от ЗЗД/, на основание чл. 21 ЗПК във вр.с чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК и на основание 1 нейната неравноправност, по смисъла на чл. 143 във вр. с чл. 146 от ЗЗП. М. Д. се позавава на съдебната практика, според която при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва. В настоящия случай договорната лихва надхвърляла три пъти размера на законната лихва, с което, в разрез с добросъвестността, кредиторът използвал материалната затрудненост на кредитополучателя, за да получи престация, значително неравностойна на предоставения от него кредитен ресурс. Извършеното договаряне създавало неравноправност в правоотношението поради това, че размерът на записаната в договора възнаградителна лихва бил неточен и подвеждащ, тъй като в нея не било включено вземането, невярно наречено „неустойка“. То притежавало обезщетителна и обезпечителна функции, с което разкривало действителната си природа на цена на кредита – скрита договорна лихва – в този смисъл и поради това, подобно договаряне било неравноправно. С такова договаряне се заобикаляли изискванията на чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 11, ал.1, т.9 от ЗПК в договора за кредит да се запише ясно и прозрачно действителния размер на дълга, поради което било осъществено и основанието по чл.

21 от ЗПК. Кредиторът не изпълнил и изискването на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК да разпише в съдържанието на договора „условията за прилагане“ на възнаградителната лихва. От граматическото и логическо тълкуване на този израз както в контекста разпоредбите на чл.10 ал.1, чл.11, ал.1 т.7 -12 и ал.2 и чл.12 ал.1 т.9 ЗПК, които, ако не са спазени договорът за потребителски кредит е недействителен, се налагал изводът, че под "условия за прилагане" трябва да се има предвид предварително разяснени на потребителя и съответно инкорпорирани в договора предпоставки за прилагането на лихвения процент, според които да става ясно как се начислява този процент за възнаградителна лихва: дали върху цялата сума по кредита, дали върху остатъка от главницата при отчитане на извършените погасявания от длъжника в определен срок или по някакъв друг свободно избран от страните начин и оттук дали вноските са анюитетни или са намаляващи.

Договорът се явявал нищожен и като сключен при неспазване изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл.

21 и с чл. 22 от ЗПК. Разписаният в него ГПР бил неточен и подвеждащ, тъй като в него не била включена скритата под формата на неустойка договорна лихва. Кредиторът не изпълнил и изискването да посочи кои компоненти формират размера на ГПР.

По силата на чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР се формирал по нормативно установен алгоритъм и изразявал всички разходи по кредита като процент от общия размер на 2 предоставения кредит. По съображенията, подробно изложени по–горе, вземането от процесния договор не съставлявало неустойка, на което основание включването му в размера на ГПР не се дерогирало от правилото на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК. Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР, представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика, съгласно чл.68г, ал.4 ЗЗП във вр.с чл. 68д, ал.1 ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В процесния договор, кредиторът се задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсвала ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР/, което било нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин /чл.10, ал. 1 ЗПК/. В ГПР следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР обуславяло невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба била на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. В договора следвало да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлявал ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, клаузата за ГПР била елемент от същественото съдържание на договорите за потребителски кредит, чиято недействителност влече недействителност на цялата кредитна сделка с произтичащите правни последици по чл.

23 от ЗПК.

Ако съдът не приеме доводите на ищцата за недействителност на цялата сделка твърди, ч е на собствено основание е нищожна неустоечната клауза, преценена съобразно задължителните разяснения по т.3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09.

В процесния договор било уговорено, че неустойката се дължи при неизпълнение на договорно задължение, което не съставлявало основната престация по договора и че се престира независимо дали кредиторът е претърпял вреди от настъпило неизпълнение, поради което тя била типичен пример за неустойка, която изначално не притежавала обезщетителна функция. Вредите, компенсирани с вея, не били съизмерими нито с положителен, нито с конкретен отрицателен кредиторов интерес, а 3 с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Такова договаряне противоречало на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя (чл.16 ЗПК) и единствено при преценка за наличие на кредитоспособност да му предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на срока на кредита и наличния риск. Неустойката не притежавала и обезпечителна функция, доколкото било уговорено, че се начислява, ако не се осигури обезпечение след сключване на договора. Законът в чл. 71 ЗЗД предвижда л различни правни последици при непредоставяне на обезпечение, а именно: право на кредитора да обяви предсрочна изискуемост на вземанията си. В процесния договор, в разрез с нормалното търговско развитие на правоотношенията, били предвидени различни правни последици, което разкривало целта му да предвиди силно ограничителни изисквания за предоставяне на обезпечение, за да си гарантира допълнителната икономическа облага, подвеждащо именувана „неустойка“.

С оглед изложеното, моли да бъде постановено решение, с което на основание чл. 23 от ЗПК във вр. с чл. 55, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, ответното дружество да бъде осъдено да заплати на ищцата получените от него без правно основание, въз основа на недействителен договор за паричен заем № 3410558/28.10.2018 г., суми в общ размер 1934.98 лв., от които 335.72 лв. договорна лихва и 1599.26 лв. неустойка. Претендира и направените по делото разноски.

В отговора на исковата молба ответникът оспорва основателността на иска.

Заявява, че в ЗПК липсва основание за нищожност „противоречие с добрите нрави“, както и препратка към ЗЗД. Размерът на договорената лихва бил в съответствие с изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК. Размерът на договорената лихва, като елемент на ГПР (чл. 19, ал. 1 ЗПК), както и годишният процент на разходите, били по-ниски от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с Постановление на МС на РБ.

Становището, че възнаградителната лихва по договора следва да бъде отнасяна или съпоставяна със законната лихва и именно последната да бъде обективен критерий за нейния максимален размер, било неправилно. Законната лихва била предвидена да обезщети кредитора в случай на забавено изпълнение. Лихвата по кредита/възнаградителната лихва била цената за използване на паричните средства, тя покривала и среднопретеглените разходи по отпускане и управление на кредита (цена на заемния ресурс, инфлация, оперативни разходи и пр.). Законната и възнаградителната лихви имали различна същност и оттук - държавно определеният размер на законната лихва не можел да бъде показател за размера на възнаградителната, който следвало да се регулира от правилата на пазарната икономика и търговския оборот.

Инициативата за сключване на договор за кредит е била на ищеца. Дружеството 4 м у предоставило предложение за кредит (Стандартен европейски формуляр), в което параметрите на кредита били изрично посочени. Към момента на сключване на договора ищецът знаел както размера на лихвата по кредита и дължимата сума, така и необходимостта да представи обезпечение. Негово право било да се съгласи с тези условия и да сключи договор или да откаже да сключи договор при тези условия.

Ищецът - заемател преценил възможностите си, съгласил се с тези условия и ги приел, подписвайки договора, поради което не можело да се говори за накърняване на добрите нрави. Хипотезата за накърняването на добрите нрави по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, обхващала различни случаи, но тя не можела да се противопостави на императива в чл.

12 ЗЗД за добросъвестността при сключването на договора, какъвто бил конкретния случай.

Неприемливо било и твърдението, че уговорената с чл. 4, ал. 2 от договора неустойка представлявала скрита лихва и следвало да се включи при кaлкулацията на ГПР.

Задължението за заплащане на неустойка било условно и възникването му зависело изцяло от действията на потребителя. В случай, че той не би искал да понесе тежестта да заплаща така уговорената неустойка, той е могъл изобщо да не сключва договора или да изпълни поставените от чл. 4, ал. 1 от него условия. В Стандартния европейски формуляр подробно били описани изискванията към обезпечението, както и размера на неустойката и възнаградителната лихва.