Решение № 526 от 24.11.2025, Районен съд - Кърджали

РЕШЕНИЕ

№ 526 гр. Кърджали, 24.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ, ІІ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Динчер Хабиб при участието на секретаря Илман Хидает като разгледа докладваното от Динчер Хабиб Гражданско дело № 20255140100378 по описа за 2025 година

Предявени са обективно съединени искове на М. Ш. Е., ЕГН **********, постоянен адрес: *******, против „СИТИ КЕШ” ООД, с ЕИК 202531869, със седалище и адрес па управление: гр. София, р-п „Младост” бул. „Цариградаско шосе“ № 115 Е, ет. 5 представлявано от Н. П. П., за признаване за установено, че сключеният между страните договор за потребителски кредит № ******* от 05.07.2024 г. е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, а в условията на евентуалност за признаване за установено, че клаузата на чл. 11 от договора е неравноправна, както и за осъждането на ответника, на основание чл. 55, ал. 1, пред. I ЗЗД, да върне на ищеца платената без основание сума в размер на 1110 лева, ведно със законната лихва от 14.03.2025 г. - датата на исковата молба до окончателното им погасяване.

В исковата молба се твърди, че ищецът е сключил договор за потребителски кредит № ******* от 05.07.2024 г., за който се поддържа, че е недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК. Твърди се още, че дори и договорът да не е недействителен, то клаузата, предвиждаща неустойка е неравноправна.

Иска се осъждането на ответника да върне платените без основание суми, представляващи платеното извън размера на главницата.

Ответникът счита предявения иск за неоснователен. Поддържа, че не е налице твърдяната от ищеца недействителност на процесния договор.

На първо място посочва, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият можел да се прилага и без нея, какъвто бил и настоящият случай. В тази връзка твърди, че неустоечната клауза не била част от 1 съществените параметри на договора за заем, напротив - тя била договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя.

Противно на твърдението в исковата молба, по отношение на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ ответникът поддържа, че били спазени всички изисквания по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити било ясно посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формирал същият, а именно - от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти.

Освен това, в случая ГПР не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Посочва, че уговорената неустойка не била включена в ГПР, тъй като кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. От своя страна, неустойката била проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай страните я уговорили като плащане, което да бъде извършено в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора, от които ставало ясно, че изначално невъзможно било уговорената неустойка да бъде включена в ГПР.

Противното щяло да бъде нарушение на закона, който давал задължителни указания какви са компонентите на ГПР, който представлявал сбор от разходите, които представлявали цената за предоставената от него услуга.

Неустойката, от своя страна, обслужвала неизпълнението и нейната функция била да обезщети страната по сключения договор. В настоящия случай, освен че неустойката била дължима от потребителя за неспазване на конкретно задължение по договора, тя била уговорена като фиксиран размер и двете страни били напълно наясно с размера й още преди да настъпи фактът на неизпълнение на задължението, което обезпечава. Твърдението на ищеца, че уговорената между страните неустойка следвало да бъде включено в ГПР според ответника било неоснователно и противоречало на действителните уговорки между страните. В настоящия случай неустойката била индивидуално договорена между страните, като клаузата й била напълно ясна и разбираема - такава би била дължима след сключване на договора и само в случай че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си, т. е. към датата на сключване на договора кредиторът не знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума. Неустойката била уговорена като фиксирана сума и изцяло в полза на потребителя била разсрочена на вноски, които може да изплати заедно със съответната част за главница и лихва на всеки падеж. Обстоятелството, че тя се дължала само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение било посочено изрично в плана за погасяване.

Според ответника клаузата за неустойка не била нищожна. Оспорената 2 от ищеца неустойка била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от изброените в него обезпечения. Съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране била съобразена със закона практика, която не водела задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните.

Процесният договор бил сключен изцяло по волята на ищеца, който попълнил искане за сключване на договор за кредит, бил получил подробна информация за желания от него кредитен продукт под формата на Стандартен европейски формуляр и имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки. Освен това, кредитополучателят разполагал и с цели 14 /четиринадесет/ дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 7, ал. 1 от Договора и чл. 29 от ЗПК, без да е обвързан по никакъв начин от спорната неустойка, както и без никакви други отрицателни последици - заплащане на обезщетения или такси. Именно с тази клауза се уговаряло равновесието между страните и се защитавали в пълна степен правата на потребителя, в случай че реши, че е сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия. Друга възможност за кредитополучателя било удължаването на тридневния срок чрез предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед например.

На следващо място, неустойката имала предварително определен начален и краен момент, също така била с фиксирани параметри за срока на договора. И доколкото преценката за нищожност на неустойката на това основание се прави за всеки конкретен случай, както задължава Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г на ОСТК на ВКС; Решение № 776 от 5.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 969/2009 г., IV г. о., ГК, в разглеждания такова противоречие с добрите нрави не било налице, още повече, доколкото при изследването на този въпрос се правела проверка за наличие и на допълнителни критерии, които също отсъствали. При сключване на процесните договори кредитополучателят не бил предоставил обезпечение, което да гарантира интереса на кредитора от връщането на предоставения заем, въпреки изискването за това, а от своя страна кредиторът бил направил предварителна оценка на вредите от липса на такова обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в неустойката по чл. 11, като бил дал възможност и допълнителен срок на клиента да предостави такова обезпечение и съответно да не плаща неустойката. Следвало да се вземе предвид също, че в практиката на ВКС се приемало, че кредиторът има право на неустойка, само ако е налице формата на неизпълнение на длъжника, за която същата е била уговорена.

Поддържа се още в отговора на исковата молба, че не е налице и твърдяната неравноправност по ЗЗП. Клаузите от договора били уговорени конкретно с ищеца, същите били ясно и точно описани в договора и 3 потребителят бил наясно с всички аспекти на финансовото си задължение към търговеца, както при сключване на процесния договор, така и преди това. В погасителния план, както и в Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити също били посочени разходите по кредита, размера на договорната лихва, ГПР, както и размера на неустойката, уговорена впоследствие в договора за кредит. Така ищецът бил информиран за условията за ползване на продукта на търговеца предварително - да представи обезпечение, като има право на избор какво да бъде то, в случай че не го направи, да плати фиксирано определена лихва за ползването на услугата и неустойка в точен и индивидуално определен размер. Това изключвало възможността ищецът да не е бил предварително наясно с икономическите последици от сключваните договора за кредит, респективно - да е налице нарушение на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП.

Отделно от горното, настоящият договор следвало да се тълкува в контекста на трайните отношения между конкретния потребител и търговец, тъй като преценката за неравноправност на клаузи сключени с потребител на първо място винаги започвала от въпроса налице ли е индивидуално договаряне на конкретното условие. Въпреки твърденията си за нищожност на процесния договор ищецът бил сключил с ответното дружество 26 договора за кредит за идентични кредитни продукти предоставяни при идентични условия, предвид на което не можела да се твърди липса на индивидуално договаряне на клаузите по договорите, както и липса на информираност с условията и последиците от процесните клаузи, доколкото ищецът се бил запознавал с тях многократно и всеки път имал възможност да не се задължава с тях, но сам е избирал да направи обратното. Ищецът бил информиран за условията за ползване на продукта на търговеца предварително - да представи обезпечение в тридневен срок, като имал право на избор какво да бъде то, а в случай че не го направи, да плати неустойка в точен и индивидуално определен размер, да връща заемната сума при фиксирана лихва. Впоследствие и след еднократно задължаване с условията по договора, потребителят отново бил избрал същите условия и повторно се задължил с тях и това поведение било повтаряно от потребителя до сключването на 26 идентични договора. От това било явно, че в случая е налице индивидуално договаряне, което изключвало неравноправността на оспорените клаузи и липсата на достатъчно информация за финансовите задължения, които се поемат с тях.

Освен това се твърди от ответника, че сключването на 11 договора за кредит оборвало твърденията на ищеца за недобросъвестност от страна на ответното дружество и противоречие с добрите нрави, доколкото от фактическата обстановка на трайните отношения между страните ставало ясно, че същите са договаряли равнопоставено, като ищецът сам бил инициирал сключването на договорите при пълно знание за условията им.

Според ответника процесните клаузи напълно отговаряли на изискванията на ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в 4 потребителските договори, многобройната и приложима практика на СЕС, както и многобройната такава на националния съд по въпроса кога е налице действителност на клаузата, уговорена с потребител, а именно да бъде индивидуално договорена и съставена по прозрачен начин.

От неоснователността на иска за обявяване на нищожност на договора в цялост и на неустоечната клауза следвала и неоснователност на иска за връщане на даденото по договора, респективно клаузата за неустойка. В случая договорът и отделните му клаузи били действителни по изложените в отговора съображения, поради което всички платени от ищеца суми били получени на валидно правно основание и не подлежали на реституция.

Така, всички доводи в исковата молба били неправилни, поради което следвало предявените искове да бъдат отхвърлени.

Прави възражение по искането на ищеца за присъждане на такива на процесуалния му представител, както и по искането в негова тежест да не бъдат възлагани разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното: