Акт № 262684 от 10.08.2022, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ гр. София, 10.08.2022 г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV - Г въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и втори март две хиляди и двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА

ЧЛЕНОВЕ:

НЕЛИ МАРИНОВА мл. с. ДИМИТРИНКА

КОСТАДИНОВА-

МЛАДЕНОВА при участието на секретаря Виктория

Иванова, като разгледа докладваното от съдия Маринова в. гр. д. № 8713 по описа на СГС за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 –

273 ГПК.

С решение № 566650/20.12.2018 г., постановено по гр. д. № 18732/13 г. по описа на СРС, 52 състав, е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Р.И.С. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 във вр. с чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 200, ал. 1 ЗЗД, че Р.И.С. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 1013,91 лв., представляваща продажна цена на доставена топлинна енергия на топлоснабден имот – ап. 70, находящ се в гр. София, ж. к. *************с аб. № 368060, за периода от м. 06.2010 г. до м. 04.2012 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 15.02.2013 г. до окончателното й плащане, и иск с правно основание чл. 124, ал. 1 във вр. с чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Р.И.С. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 112,73 лв., представляваща лихва за забава в размер на законната лихва върху посочената продажна цена за доставена топлинна енергия за периода от 31.07.2010 г. до 05.02.2013 г., удостоверени в заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 3081/13 г. по описа на СРС, като са отхвърлени искът с правно основание чл. 124, ал. 1 във вр. с чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 200, ал. 1 ЗЗД за разликата над уважения размер от 1013,91 лв. до пълния предявен размер от 1043,86 лв. и за периода от м. 06.2010 г. до м. 04.2012 г., и искът с правно основание чл. 124, ал. 1 във вр. с чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над уважения размер от 112,73 лв. до пълния предявен размер от 139,06 лв. и за периода от 31.07.2010 г. до 05.02.2013 г. С решението К.С.К.е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК сумата от 857,18 лв., представляваща съдебни разноски, съразмерно с уважената част от исковете.

С определение №

255348/25.10.2019 г., постановено по гр. д. №

18732/13 г. по описа на СРС, 52 състав, на основание чл. 247 ГПК е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в осъдителния диспозитив на решение № 566650/20.12.2018 г., постановено по гр. д. № 18732/13 г. по описа на СРС, 52 състав, относно името и ЕГН на ответника, като вместо „К.С.К., ЕГН: **********“, да се чете: „Р.И.С., ЕГН: **********“.

Постъпила е въззивна жалба от Р.И.С. срещу решение № 566650/20.12.2018 г., постановено по гр. д. № 18732/13 г. по описа на СРС, 52 състав, в частта, в която предявените искове са уважени. Твърди, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че ищецът е притежавал качеството потребител на топлинна енергия за битови нужди през процесния период. Оспорва процесният имот, находящ се в сградата – етажна собственост, да е бил присъединен към топлопреносната мрежа. Оспорва сградата – етажна собственост, в която се намира процесният имот, да е сключила писмен договор за извършване на услугата „дялово разпределение“ през процесния период с третото лице – помагач „Б.Б.“ ООД. Иска се от съда да постанови решение, с което да прогласи за нищожно решението, а при условията на евентуалност – да го обезсили като недопустимо, или да го отмени и вместо него да постанови друго решение, с което да отхвърли исковете.

Претендира разноски.

Въззиваемата страна – „Т.С.“ ЕАД не е подала отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. В писмено становище оспорва въззивната жалба като неоснователна.

Претендира разноски.

Третото лице – помагач – „Б.Б.“ ООД не е подало отговор на въззивната жалба в срока по чл.

263, ал. 1 ГПК.

Подадена е частна жалба от Р.И. Сименов срещу определение № 255348/25.10.2019 г., постановено по гр. д. № 18732/13 г. по описа на СРС, 52 състав. Твърди, че неправилно първоинстанционният съд в производството по чл. 247 ГПК е постановил определение, вместо решение. Иска се от съда да постанови да прогласи за нищожно обжалваното определение, а при условията на евентуалност – да го обезсили като недопустимо, или да го отмени и вместо него да постанови друг съдебен акт, с който да отхвърли молбата по чл.

247 ГПК. Претендира разноски.

Ответникът по частната жалба - „Т.С.“ ЕАД не е подал отговор на частната жалба в срока по чл.

276, ал. 1 ГПК.

Третото лице – помагач – „Б.Б.“ ООД не е подал отговор на частната жалба в срока по чл.

276, ал. 1 ГПК.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, след като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено следното:

Предявени са обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл.

79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът „Т.С.“

ЕАД твърди, че ответникът Р.И.С., в качеството му на собственик на ап. 70, находящ се в гр. София, ж. к. **********се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по см. на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ за периода от м. 06.2010 г. до м. 04.2012 г. Твърди, че ответникът е ползвал доставената му топлинна енергия през процесния период, но не е заплатил дължимата цена. Посочва, че въз основа на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК е било образувано ч. гр. д. № 3081/13 г. по описа на СРС, 89 състав, по което е била издадена заповед за изпълнение срещу длъжника за заплащане на процесните задължения, както и че след подадено възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, са дадени указания за предявяване на иск за установяване на съществуването на процесните задължения. Иска се от съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца, както следва: сумата от 1043,86 лв. – главница, представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за периода от м. 06.2010 г. до м.

04.2012 г., ведно със законната лихва, считано от 15.02.2013 г. до окончателното плащане, и мораторна лихва в размер на 139,06 лв. за периода от 31.07.2010 г. до 05.02.2013 г. Претендира разноски.

Ответникът Р.И.С. оспорва исковете. Оспорва, че е притежавал качеството „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ по отношение на процесния имот през процесния период.

Твърди, че инсталацията в сградата – етажна собственост, в която се намира процесният имот, не е била присъединена към топлопреносната мрежа по надлежния за това ред. Оспорва и наличието на договор между СЕС и „Б.Б.“ ООД за извършване на услугата „дялово разпределение“ на топлинна енергия през процесния период. С възражението, депозирано в заповедното производство, прави възражение за изтекла погасителна давност. Претендира разноски.

Третото лице – помагач – „Б.Б.“ ООД не изразява становище по исковете.

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт.

Разгледана по същество, въззивната жалба е частично основателна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че решението е валидно и допустимо в обжалваната част. Първоинстанционният съд не е допуснал и нарушение на императивни материалноправни норми.

Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба, по отношение на правилността на решението в обжалваната му част, въззивният съд намира следното:

Към началото на процесния период е бил в сила Законът за енергетиката /обн. ДВ, бр. 107/09.12.2003 г., в сила от 05.03.2004 г./. Съгласно нормативната уредба, регламентирана в ЗЕ, правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране /КЕВР/ - чл. 150, ал. 1 ЗЕ, като писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Тези общи условия се публикуват най – малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл.

150, ал. 2 ЗЕ/.

Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна /купувач/ по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент“, който според легалното определение, дадено в т. 2а от § 1 от ДР на ЗЕ /обн. в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г./, е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди.

С разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ /изм. - ДВ, бр.

54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, която е присъединена към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са обявени за потребители на топлинна енергия и като такива са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал.

1, т. 3 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3, като изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти /потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие, не е изчерпателно. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбирани клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от 2012 г., визиращи като страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.

В този смисъл са разясненията, дадени в мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 2/17 г. по т. д. № 2/17 г. на ОСГК на ВКС.

По делото не се спори, че ОУ за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на потребители за битови нужди от 2008 г., приложими за процесния период, са били публикувани и са влезли в сила. По делото няма данни въззивникът да е възразил срещу тях в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ, поради което те го обвързват, без да е необходимо изричното им приемане.

По делото не се спори, че въззивникът се легитимира като собственик на процесния недвижим имот, представляващ ап. 70, находящ се в гр. София, ж. к. *************на основание договор за дарение, обективиран в нотариален акт за дарение № 113/08.10.1999 г., том I, рег. № 9381, дело № 113/19 г., като дарителите са си запазили пожизнено и безвъзмездно правото на ползване върху дарения имот. Впоследствие с декларация с нотариална заверка на подписите с рег. № 10092/27.10.1999 г. дарителите са се отказали от правото на безвъзмездно и пожизнено ползване на процесния имот.

Спорните въпроси по делото касаят обстоятелството дали въззивникът притежава качеството потребител на топлинна енергия за битови нужди. Както беше посочено по – горе, законът предвижда възникване на облигационна връзка и без наличието на писмен договор, когато се касае за топлоснабдена сграда в етажна собственост, като по силата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ страни по облигационното правоотношние за покупко – продажба на топлинна енергия са топлофикационното дружество и собствениците или титулярите на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в сградата по силата на самото вещно право, и без те да са сключили писмен договор. В тази хипотеза законът приравнява придобиването на право на собственост или вещно право на ползване върху топлоснабдения имот със сключването на договор с топлоснабдителното предприятие. Ето защо, съдът приема, че в случая е въведена законова презумпция, че въззивникът – ответник в първоинстанционното производство като титуляр на правото на собственост върху недвижимия имот е потребител на топлинна енергия по силата на закона.

Разпечатката съдържа 55 от 114 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/04ee4b7b-6479-4676-8778-fa35c69494ab