Решение № 1640 от 30.03.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1640 гр. София, 30.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на първи март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Ваня Н. Иванова

Георги Стоев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20221100503891 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на И. Н. Г., ответник пред СРС, срещу решение № 20216590 от 29.11.2021 г. по гр.д.№ 18345 по описа за 2021 г. на СРС, 173-ти състав, с което е уважен предявеният срещу ответницата/въззивник, иск по чл.439, ал.1 ГПК и в нейна тежест са възложени разноските по делото.

Решението се обжалва изцяло.

Излагат се доводи за неправилност на така постановеното от СРС, решение; главно във връзка с приложението на института на погасителната давност. Твърди се, че мотивите на съда били вътрешно противоречиви.

Съдът не бил посочил кога е изтекла погасителната давност. Решението било неясно и нарушавало правото й на защита. Диспозитивът на решението бил необоснован. Сочи, че от данните по представеното изп.дело не се подкрепял извода на СРС за погасяване на вземанията по давност. По отношение на ищеца „Я. 03“ ООД се навеждат доводи за недопустимост на обжалваното 1 решение като се твърди, че било налице погасяване на процесното вземане с друго насрещно вземане на „Я. 03“ ООД срещу ответницата Г., вкл. в качеството й на наследник на Н.М.Г. и Й.И. Г.. Затова счита, че не е налице правен интерес. СРС не бил уважил този довод като посочил, че в случая се касае не до предявен иск, а до направено възражение за прихващане. В случая ефектът на възражението за прихващане бил настъпил на 11.08.2014 г.- датата на постановяване на решение № 231/11.08.2014 г. по т.д.№ 678/2012 г. на ВКС, Второ ТО.

Иска се от настоящата инстанция да отмени изцяло обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени като недопустими и съответно неоснователни. Разноски се претендират.

Ответниците по въззивната жалба- В. Г. П. и „Я. 03“ ООД депозират отговор и изразяват становище за нейната неоснователност и правилност на така постановеното от СРС, решение. Считат, че не са допуснати сочените от въззивницата нарушения при постановяването на обжалваното решение.

Сочат, че СРС бил извършил обстоен анализ на извършените изп.действия по изп.д.№ 19/2008 г. по описа на ЧСИ Г.К. и достигнал до правилния извод, че към 2014 г. е бил изтекъл срока по чл.433, ал.1,т.8 ГПК, поради което изп. производство се било прекратило по право. Считат, че изп.действия, които били осъществени по прекратеното производство не били годни да прекъснат давността. Противно на соченото от въззивницата, съдът бил посочил годината на изтичане на давността. Доводът за липса на правен интерес от страна на ищеца „Я. 03“ ООД за предявяване на иска намират за неоснователен. Прихващане не било настъпило; неправилно бил издаден протокол от 11.05.2015 г. При действащата съдебна практика на ВКС, прихващане по смисъла на чл.103 и следв. от ЗЗД било невъзможно да настъпи в изп.процес от съдебния изпълнител, тъй като по закон не са му делегирани правомощия по установяване на факти и обстоятелства от материално-правен характер, които излизали извън изпълнителния процес, каквото било прихващането на задължения. ЧСИ И.Чолаков бил възобновил производството по изп.дело № 713/2014 г. по отношение на И. Н. Г., лично и като наследник на Н.М.Г. и Й.И. Г.; изп.производство продължавало и към настоящия момент. Ответницата/въззивник съзнателно премълчавала и известния факт, че била обжалвала постановлението за възобновяване на 2 изп.производство и по образуваното ч.гр.д.№ 3104 по описа за 2019 г. на СГС, с определение от 12.04.2019 г. жалбата й била оставена без разглеждане, както и оставил без уважение искането й за спиране на изп.производство. С определение № 2635 от 01.08.2019 г. САС, ТО, 9-ти състав по в.ч.гр.д. № 3087/2019 г. потвърдил определението на СГС, както и оставил без уважение искането на И. Г. за спиране на изп.производство. Определението на САС било обжалвано от процесуалния представител на И. Г. пред ВКС, който на свой ред оставил частната касационна жалба без разглеждане и прекратил производството по делото. Ответницата/въззивник съзнателно премълчавала и известния факт, че била инициирала производство по чл.439 ГПК пред ОС, гр.София, с твърдение, че е налице прихващане с насрещни вземания срещу „Я. 03“ ООД- предмет на изпълнение по изп.д.№ 19/2008 г. по описа на ЧСИ Г.К., образувано по изп.лист от 29.01.2008 г., издаден от САС по гр.№2007.

По този иск било образувано гр.д.№ 473/2019 г. по описа на Софийски окръжен съд, което било прекратено с определение от 24.02.2020 г. като било прието, че иска е недопустим. С определение № 2314 от 10.10.2020 г. по ч.гр.д.№ 2697/2020 г. САС потвърдил определението гр.д.№ 473/2019 г. по описа на Софийски окръжен съд. Определението на САС било обжалвано пред ВКС, който с определение от 08.06.2021 г. по ч.гр.д.№ 388/2021 г. не допуснал касационно обжалване на определението на САС. Затова и възражението за недопустимост на иска по отношение на „Я. 03“ ООД било неоснователно. Претендират разноски.

По допустимостта на въззивната жалба:

За решението на СРС, въззивницата е била уведомена на 10.01. 2022 г.

Въззивната жалба е подадена на 24.01.2022 г. /по пощата/.

Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Въззивната жалба е подадена от надлежна страна и срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол.

Тъй като с първоинстанционното решение са били уважени предявените срещу въззивницата, искове по чл.439 ГПК, то за ответницата/в производството пред СРС, въззивник в настоящето/ е налице правен интерес от обжалване.

Следователно, въззивната жалба е допустима.

По основателността на въззивната жалба:

3

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че прилагането с ТР № 2/2013-2015-ОСГТК, т.10 на новото тълкуване относно прекъсването на погасителната давност за период преди постановяването му имало за последица погасяването по давност на вземания, които са били предмет на изп.производства, но по тях не били предприемани действия за период по-голям от този срок. С оглед на това давността се считала за изтекла със задна дата преди момента на постановяване на това ТР, но въз основа на даденото с него тълкуване, което щяло да доведе и до несъобразяване на действащото към онзи момент ПП 3-1980 г. Поради това СРС е приел, че даденото с отмененото ТП тълкуване на правната норма следвало да намери приложение и след отмяната на същото, когато спорът се отнасял до последиците от нормата, които били реализирани за периода преди отмяната на ТП, като новото ТР следвало да се прилага от този момент за в бъдеще като СРС се е позовал на съдебна практика на ВКС, която е цитирал. В конкретния случай по издадения на 29.01.2008 г. изпълнителен лист в полза на И. Г. срещу ищците по настоящето дело, било образувано на 08.04.2008 г. изп.дело № 200879220400019 по описа на ЧСИ Г.К.. С образуване на изп.дело до 26.06.2015 г., когато било обявено ТР 2/2013-2015-ОСГТК на ВКС, погасителната давност за вземанията по изп.лист не била текла. Без значение било какви изп.действия били извършвани до 26.06.2015 г. , тъй като с образуването на изп.дело погасителната давност била прекъсната и не била текла. След 26.06.2015 г. била започнала да тече нова давност. Независимо от това, СРС е посочил, че с разпореждане от 11.07.2008 г. СИ бил наложил запор върху пенсията на длъжницата П., а с разпореждане от 10.05.2009 г. по молба на взискателя бил наложен запор върху дружествения дял на П. в „Я.

03“ ООД. Наложена била и мярка по чл.76, т.3 от ЗБЛД, отм. Следващото искане на взискателя за предприемане на действия по изпълнението било от 20.11.2014 г., а на 21.11.2014 г. СИ наложил запор върху вземане на „Я. 03“ ООД към Й. Г.. Факт било, че в периода от 2009-2014 г. били наложени запори срещу П. върху нейни вземания, независимо от това, че било възможно да са несеквестируеми или с недостатъчен авоар. СРС е констатирал, че срещу длъжника „Я. 03“ ООД не били предприети никакви 4 изп.действия. СРС е приел, че към 2014 г. и по отношение и на двамата длъжници бил изтекъл двугодишния срок по чл.433, ал.1,т.8 ГПК поради което изп.дело се било прекратило по право. Предприетите по него последващи изпълнителни действия като осъществени по прекратено производство, не били годни да прекъснат хода на погасителната давност, поради което вземанията били погасени. Затова и предявените искове били основателни и като такива са били уважени. По възражението за прихващане СРС е приел, че такова възражение не може да се извършва, нито да се констатира от съдебните изпълнители. Възражение за погасяване на изпълняемо право, настъпило след приключване на производството, по което е издадено изпълнителното основание, можело да бъде съобразявано от СИ само след като било установено по реда на чл.439, ал.1 ГПК по предявен от длъжника, иск. Такъв в случая не бил предявен- длъжниците твърдели, че не дължат, но не защото са платили, а защото правата срещу тях били погасени по давност като съдът отново се е позовал на съдебна практика.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:

Ищците са поискали от съда да признае за установено, че не дължат на ответницата по издадения срещу тях изп.лист на 29.01.2008 г. от САС по гр.д.

№ 330/2007 г. сумата от 40 418,52 лв., за която са осъдени разделно или по 20 209,26 лв. всеки от тях, ведно със законната лихва, считано от 13.08.2003 г. до изпълнение на главното задължение, поради погасяване на вземането по давност.

В обстоятелствената част на исковата молба е посочено, че по издадения на 29.01.2008 г. изпълнителен лист било образувано изп.дело № 200879220400019 по описа на ЧСИ Г.К.. От издаденото от ЧСИ удостоверение се установявало, че изп.дело е образувано на 08.04.2008 г. и до момента на издаване на удостоверението – 02.01.2020 г. не били извършвани изп.действия, като останалото непогасено задължение и на двамата длъжници било в размер на 40418,52 лв., ведно със законната лихва, считано от 13.08.2003 г. Сочат, че по отношение на длъжника „Я. 03“ ООД били предприети изпълнителни действия чак на 21.11.2014 г. и на 27.11.2014 г.

5

Като се вземело предвид датата на издаване на изп.лист – 29.01.2008 г., 5 годишната погасителна давност била изтекла на 29.01.2013 г. По отношение на длъжника В. Г. П. било извършено единствено изп.действие- на 13.05.2009 г., когато бил наложен запор върху дружествения й дял в „Я. 03“ ООД, т.е. по отношение на нея давността била изтекла на 13.05.2014 г.

Следователно с оглед извършените изп.действия, общата 5-годишна погасителна давност била изтекла спрямо длъжника „Я. 03“ ООД на 29.01.2013 г., а за длъжника В. Г. П. на 13.05.2014 г. Налице било бездействие на взискателя И. Г. по отношение на вземанията й.

По доводите във въззивната жалба:

Съгласно разпоредбата на чл.439, ал.1 ГПК д лъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението.Искът на длъжника може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание /ал.2/.

Предмет на спора по предявения отрицателен установителен иск по чл.

439 ГПК е отричаното от ищеца право на принудително изпълнение за вземането на ответника поради погасяването му по давност. Всяка страна в гражданското съдопроизводство следва да установи фактите и обстоятелствата, на които основава исканията и възраженията си. При отрицателния установителен иск ищецът доказва твърденията си, с които обосновава правния си интерес от него - като установи наличието на свое защитимо право, засегнато от спора, доказвайки фактите, от които то произтича. Ответникът е длъжен да доказва съществуването на отричаното от ищеца право /Така ТР № 8/2012 г. на ОСГТК/.