Решение № 14548 от 24.07.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 14548 гр. София, 24.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 173 СЪСТАВ, в публично заседание на втори юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Б.Р. при участието на секретаря В.К. като разгледа докладваното от Б.Р. Гражданско дело № 20241110122591 по описа за 2024 година

Производството е по общия съдопроизводствен ред на ГПК.

Образувано е въз основа на Искова молба, вх. № 6233/21.03.2024г. на РС-Перник, подадена от А. А. П. срещу „**************“ АД. Образуваното гр.д. №1301/2024г. на РСПерник е прекратено и изпратено по подсъдност на Софийския районен съд, където е образувано като гр.д. № 22591/2024г. на СРС и разпределено за разглеждане на 173 състав на I ГО. С Определение от 02.07.2024г. съдът е допуснал по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК изменение на предявения осъдителен иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД досежно неговия размер.

Ищецът А. А. П. чрез адв. Б. Б. – АК-София, е предявил срещу ответника „**************“ АД искове с правно основание по чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПКр и чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗПотр и чл. 55, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата § 7 от сключения между страните Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 19.04.2023г. , предвиждаща заплащане на неустойка за непредоставено обезпечение, поради противоречие с добрите нрави, евентуално заобикаляне на закона, евентуално на основание противоречие със закона, както и за осъждане на ответника да му заплати сумата от 59,73 лева, платена при липса на правно основание и във връзка с нищожната клауза на чл. 7 от сключения между страните Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 19.04.2023г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба (21.03.2024г.) до окончателното изплащане.

Ищецът твърди, че с ответника сключили Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 19.04.2023г. По силата на същия ответникът като заемодател предоставил на ищеца като заемател сумата от 200,00 лева, която следвало да се върне на три вноски при годишна възнаградителна лихва от 48% и ГПР 60,11%. Към договора имало погасителен план с информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Чл. 6 от Договора изисквал от заемателя в тридневен срок от сключването му да предостави обезпечение – поръчителство от едно или две физически лица, които да отговарят на определени изисквания. При неизпълнение на това задължение чл. 7 предвиждал заплащане на неустойка в полза на заемодателя в размер на 59,73 лева, разсрочена заедно с вноските по погасителния план. Ищецът погасил първите две вноски по 1 погасителния план. Ищецът твърди, че има качеството на потребител на предоставяните от ответника финансови услуги. Аргументира се, че клаузата на чл. 7 от Договора е нищожна и не поражда действие. Уговорената в нея неустойка нямала присъщите ù обезщетителни функции, не обезпечавала никакви вреди за кредитора и служела единствено за неоснователното му обогатяване. Размерът ú бил необосновано висок и нямало данни как точно е изчислен. Тя съставлявала допълнителна скрита печалба за заемодателя, отричала договорния характер на поръчителството и не обезпечавала по никакъв начин главното задължение на длъжника да върне дадената в заем сума. Целта ú била да заобиколи нормите, въведени в защита на потребителите, като ги натовари с риска от неизпълнение на задължението на заемодателя да извърши предварителна проверка на платежоспособността на клиентите си. Клаузата не била индивидуално уговорена, поради което била и нищожна.

Без основание тя не била включена при изчисляването на ГПР, като поставяла заемателяпотребител в подчертано неравностойно положение. За насроченото по делото публично съдебно заседание ищецът не се явява и не изпраща представител. Становище се изразява в писмен вид, като предявените искове се поддържат.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „**************“ АД чрез адв. Н. В.-П. – АК-София, е подал Отговор на исковата молба, вх. № 171061/27.05.2024г. на СРС, с който оспорва предявените искове като неоснователни. Аргументира, че исканото обезпечение не е непосилно и е напълно възможно да се предостави в искания тридневен срок. Като финансова институция ответното дружество носело по-висок риск при отпускането на кредити, съответно цената на услугата /лихва и допълнителни гаранции/ била и по-висока.

Процесната неустойка нямала характер на допълнителна печалба, начисляването ú било правомерно и законосъобразно, като оплакванията в исковата молба се окачествяват като неоснователни. В случай, че ищецът не бил съгласен с договора, той можел да се откаже от него в 14-дневен срок от сключването му. За насроченото по делото публично съдебно заседание ответникът не изпраща представител.

Софийският районен съд, като взе предвид подадената искова молба, предявените с нея искове и отговора ù, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на релевантните правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното:

Исковата молба е подадена от надлежно легитимирана страна при наличие на правен интерес от производството, като предявените с нея искове са допустими и следва да бъдат разгледани по същество.

Не са налице предпоставки за решаване на делото с неприсъствено решение или решение при признание на иска.

Съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест по иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПКр и чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗПотр е и за двете страни. Ищецът следва да докаже наличието на предпоставките, установяващи недействителността на договорните клаузи на сочените от него основания. В тежест на ответника е да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на предварителна информация на потребителя, че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора. В тежест на ответника е да докаже, че клаузите на сключения между страните договор не са неравноправни (чл. 146, ал. 4 ЗЗПотр), както и че ищецът е бил наясно с клаузите на договора, т.е. не е въведен в заблуждение. Доказателствената тежест по иска с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД е и за двете страни. Ищецът следва при условията на пълно и главно доказване да установи наличието на описаното в исковата молба плащане, както и че не съществува основание за плащане или същото е недействително. Ответникът следва да установи, че за него е налице основание да задържи внесената сума. Извън това в тежест на всяка от страните е да установи фактите и обстоятелствата, от които черпи благоприятни за себе си правни последици.

2

Обективно между страните няма спор, а и от приложеното заверено копие-разпечатка се установява, че между страните е сключен Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 19.04.2023г. Ищецът обективно не оспорва, че е сключил договора и е дал съгласие за това. Този договор показва белезите на договор за потребителски кредит, по който заемателят-ищец има качеството на потребител. Съгласно договора дружествотозаемодател отпуска на П. като заемател в заем сумата от 200,00 лева, като същата следва да се върне за срок от три месеца на три равни месечни вноски, всяка от които по 72,07 лева и с падеж на 19-то число на съответния месец. Възнаградителната лихва е 48%, а ГПР – 60,11%.

Съобразно § 6 от Договора в тридневен срок от сключването му заемателят следва да осигури на кредитора обезпечение – поръчителство на алтернативно едно или две физически лица, отговарящи във всеки от двата случая на посочени в договора изисквания.

При неизпълнение заемателят следва да заплати неустойка в размер от 59,73 лева, платима заедно с месечните вноски, като така същите стават по 91,98 лева всяка. В § 19 е предвиден погасителен план за периода 19.05.2023г.-19.07.2023г.

Според чл. 22 ЗПКр, когато не са спазени изискванията на посочените в разпоредбата норми, между които и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПКр, договорът за потребителски кредит е недействителен. Чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПКр изисква договорът да съдържа ГПР, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора. Факт е, че процесният договор за кредит външно формално отговаря на това изискване, тъй като е посочен ГПР и обща дължима от потребителя сума. Техните стойности обаче не съответстват на действителните такива. Чл. 19, ал. 1 ЗПКр определя, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, включая тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПКр "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.

Оценката на платежоспособността на кандидат-заемателя е на риск и отговорност на заемодателя. Това следва от нормите на чл. 16, ал. 1 ЗПКр и чл. 143, ал. 2, т. 3 ЗЗПотр. Преди сключване на договор за кредит кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация, в това число информация, получена от потребителя, и, ако е необходимо, извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите. В конкретния случай с договора рискът за кредитора от неизпълнение на собственото му задължение за проверка и съблюдаване на съответна дисциплина с цел неотпускане на необезпечени кредити се прехвърля по недопустим начин на заемателяпотребител. Логиката на законодателя е кредиторът да провери платежоспособността на длъжника и, ако има съмнение в нея, да поиска обезпечение и едва след като то стане факт да отпусне кредита. Не може да се приеме, че по този начин кредиторът се обезщетява за риска от евентуална неплатежоспособност на длъжника. Елиминирането и/или минимализирането на този риск зависи само от кредитора, който, изпълнявайки чл. 16 ЗПКр, следва да извърши съответната оценка, като или не отпусне кредита, или го отпусне при предварително дадено достатъчно да гарантира изпълнението му обезпечение. С въвеждането на неустойката фактически от една страна се създава допълнително обезщетение за кредитора при неизпълнение на договора, което противоречи на нормата на чл. 33, ал. 1 ЗПКр, повеляваща, че при забава на заемателя-потребител кредиторът има право да получи само лихва върху неплатената част от задължението, а от друга неправомерно се натоварва потребителят с допълнителни разноски, надхвърлящи като сума главницата по 3 кредита. Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем. В настоящия случай неустойката обезпечава реално не главното задължение по договора за кредит – да се върне заетата сума с лихва, а акцесорното задължение за обезпечение, при това в размер, който е съизмерим с този на главницата и лихвите по кредита, взети заедно. Дори и заемателят да е изправна страна по основното си задължение – да връща главницата и да плаща лихвите /ако уговорката за заплащането на тези лихви е действителна/, то договорът предвижда кредиторът да получи и неустойката, при това без той да е претърпял каквито и да било вреди, т.е. той реално се обогатява с допълнително и крайно чрезмерно плащане, чиято цел е единствено да се изискат от длъжника-заемател още пари. Поради това съдът намира, че сумата от 59,73 лева е наречена в договора „неустойка“ без да има реално такова естество, тъй като обективно тя няма обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като по този начин всъщност се прикрива една допълнителна печалба-възнаграждение за кредитора, която задължително е следвало да бъде включена при изчисляването на ГПР. Това не е сторено, тъй като размерът от 60,11% съответства на ГПР при изчисляване само на база уговорената възнаградителна лихва. При добавяне на сумата за „неустойки“ ГПР възлиза на много по-голяма стойност /приблизително над 600%/, който по никакъв начин не съответства на чл. 19, ал. 4 ЗПКр, допускащ ГПР към датата на сключване на договора най-много от 62,35%.