Решение № 159 от 22.06.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 159 гр. София, 22.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Вероника Николова

Мадлена Желева при участието на секретаря Валерия Г. Методиева като разгледа докладваното от Вероника Николова Касационно търговско дело № 20238002901537 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 от ГПК.

По жалба на Г. Н. З. е допуснато касационно обжалване на решение №594/04.05.2023г. по в.гр.д. №3202/2022г. на Софийски апелативен съд, 12-ти граждански състав, постановено по реда на чл.294 ал.1 от ГПК, с което частично е отменено и частично е потвърдено решение №79/06.07.2020г. по т.д.№43/2019г. на Врачански окръжен съд, Търговско отделение.

Касаторът обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е прието за установено, че Г.

Н. З., заедно със Силвия Венциславова Цолова, дължи на „Банка ДСК“ АД въз основа на договор за ипотечен кредит от 21.07.2008г. следните суми: 1/ сумата от 413 011,16 лв. - главница, ведно със законната лихва върху нея, считано от 15.08.2018г. до окончателното изплащане; 2/ сумата от 113 802,50 лв.– договорна лихва за периода от 15.08.2015г. до 19.06.2018г.; 3/ сумата от 2576,11 лв.– наказателна лихва за периода от 15.08.2015г. до 14.08.2018г.; 4/ сумата от 1782,36 лв. – заемни такси, за които суми е издадена заповед по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. № 1248/2018г. на РС – Козлодуй. Поддържа, че решението в обжалваната част е неправилно и незаконосъобразно. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че част от задължението по договора за 1 кредит се дължи, тъй като не е погасено по давност. В тази връзка излага съображението, че погасителната давност е започнала да тече от уведомяването му за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита - на 24.10.2012г. или най – късно на 30.01.2013г., като давностният срок не е спиран или прекъсван, поради което всички претендирани от банката вземания са погасени по давност. Изтъква, че с влязло в сила решение по гр.д.

№201/2013г. на Врачански окръжен съд другият длъжник по договора за кредит Силвия Цолова е осъдена да заплати договорна лихва за периода от 22.11.2009г. до 14.06.2012г. в размер на 97896,08 лева и законна лихва за периода след 14.06.2012г., а с обжалваното въззивно решение той е осъден да заплати договорна лихва за периода от 25.07.2010г. до 14.08.2018г. в размер на 314 397,48 лв. и законна лихва върху главницата за периода след 14.08.2018г.

Поддържа, че по този начин по един и същ договор за един и същ период се начисляват и претендират едновременно договорна и законна лихва, а за периода от 14.08.2018г. до 08.11.2018г. законна лихва се претендира и се начислява и по двата издадени изпълнителни листове, което счита за недопустимо. Твърди още неоснователност на претенцията за договорна лихва, тъй като условията за изменение на базовия лихвен процент са неясни и неконкретизирани в процесния договор за кредит. Също въвежда доводи, че банката не е изпълнила задължението си да уведоми длъжника за изменението на базовия лихвен процент по кредита и на погасителния план. Поддържа, че след изменението на базовия лихвен процент постъпилите за погасяване на задължението суми са неправилно разпределени, като по – голямата част от тях са насочени към погасяване на договорната лихва, вместо за погасяване на главницата.

Ответникът по касация „Банка ДСК“ АД в писмения си отговор оспорва основателността на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като взе предвид данните по делото и доводите на страните, в съответствие с правомощията си по чл.290, ал.2 от ГПК, приема следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че по силата на договор за ипотечен кредит от 21.07.2008г. „Банка ДСК“ АД е предоставила на Г. Н. З., със солидарен длъжник Силвия Венциславова Цолова, ипотечен кредит за текущи нужни в размер на 420 000 лв., при дължима лихва, формираща се от базов лихвен процент, определян периодично от банката и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгласно Условия за ползване на преференциален лихвен процент по програма „ДСК Уют“; към датата на сключване на договора БЛП е бил в размер на 4.69 %, а стандартната надбавка – в размер на 3.6 % или лихвеният процент е бил 8.29 %. Констатирал е, че кредиторът е предявил срещу Силвия Венциславова Цолова и Г. Н. З. иск по чл.422 от ГПК за установяване съществуването на вземанията по процесния договор, след обявена предсрочна изискуемост, по който иск е било образувано гр.д. № 201/2013г. на Врачански окръжен съд. По това дело са уважени предявените срещу Силвия Цолова искове по реда на 2 чл.422 от ГПК, а предявеният от банката против Г. Н. З. иск е отхвърлен с решение по гр.д. №50203/2016г. на ВКС, II г.о., поради ненадлежно обявена предсрочна изискуемост на задълженията. В тази връзка въззивният съд е изложил съображения, че предсрочната изискуемост е надлежно обявена от кредитора с уведомление от 13.06.2018г., получено лично от Г. Н. З. на 19.06.2018г. Счел е за неоснователно наведеното от длъжника оплакване за присъждане в полза на банката на суми в повече от дължимото, поради издаването на два изпълнителни листа, като се е позовал на разпоредбата на чл.122 от ЗЗД, съгласно която предявяването на иск срещу един солидарен длъжник не засяга правата на кредитора спрямо останалите длъжници.

По отношение на оплакването за неравноправност на клаузата на чл.7 от договора, касаеща формирането на договорната лихва, апелативният съд е намерил, че за процесния договор за кредит е неприложим Законът за кредитите на недвижими имоти на потребители /ДВ, бр.59/29.07.2016г./, доколкото е сключен преди влизане в сила на закона, но се прилага Законът за защита на потребителите. Приел е, че възнаградителната лихва е съобразена с разпоредбите на чл.143 и чл.144 от ЗЗП, като е изложил съображения, че макар в процесната клауза да липсва конкретизация за условията, при които се извършва промяната на базовия лихвен процент, същите са конкретизирани в разпоредбата на чл.24.3 от Общите условия. Заключил е, че с елементите, използвани за формиране на БЛП, не се нарушават правата на потребителите, тъй като те и техните стойности не зависят едностранно от волята на управителните органи на банката, а от обективни фактори. В допълнение, съдът е посочил, че само по себе си предвиждането на възможност лихвеният процент да бъде едностранно увеличаван също не води до нарушаване на правата на потребителите, доколкото в процесния случай тази възможност не е предоставена единствено на волята на банката и нейните управителни органи. Не е установил наличие на други клаузи, които да бъдат определени като неравноправни.

По възражението за погасяване на задължението по давност, по претенцията за главницата въззивният съд е съобразил датата на иницииране на заповедното производство - 15.08.2018г., и е приел, че всички неплатени вноски, с настъпил падеж преди 15.08.2013г., са погасени с общата петгодишна давност. Възприел е втори вариант от заключението на ССЕ, според който остатъчната редовна главница намалява, само ако е настъпило плащане по главницата, като се прилага лихвеният процент по кредита и наказателна лихва върху просрочената главница в размер на 3 % годишно, както и са отнесени от банката извършените плащания. С оглед на това съдът е заключил, че дължимата главница възлиза на 413 011,16 лв., като върху нея се дължи и законна лихва, считано от депозиране на заявлението по чл.417 от ГПК – на 15.08.2018г. до изплащането.

На следващо място, по претенцията за договорна лихва апелативният съд е приел, че е приложима кратката тригодишна погасителна давност, тъй като се касае за периодични платежи. При съобразяване на датата на 3 иницииране на заповедното производство, е достигнал до извода, че всички неплатени вноски с падеж преди 15.08.2015г. са погасени по давност. Изложил е съображения, че след настъпване на предсрочната изискуемост договорна лихва не се дължи, тъй като е отнето преимуществото на срока, уговорен в полза на длъжника. С оглед на това и при съобразяване на втори вариант от ССЕ е заключил, че дължимата договорна лихва възлиза на 113 802,50 лв., като се дължи за периода 15.08.2015г. – 19.06.2018г.

По претенцията за наказателна лихва, въззивният съд е счел, че при съобразяване на възражението за давност изчисления за същата следва да бъдат извършени за периода 15.08.2015г. – 14.08.2018г. Съобразил е изчисленията в Приложение 2 към ССЕ и е приел, че за релевантния период дължимите наказателни лихви възлизат в размер на 2576,11 лв. Изложил е съображения, че възприема тези изчисления, тъй като същите са извършени съобразно приложената от Банката наказателна лихва в размер на 3 % годишно.

На последно място, по претенцията за заемни такси, въззивният съд е намерил за основателни само претенцията за дължимата такса за подновяване на ипотека в размер на 1071,90 лв., начислена на 04.07.2018г., и тази за застрахователни премии, непогасени с общата петгодишна погасителна давност, в размер на 710,46 лв. Приел е, че задължението за застраховка в размер на 161,88 лева, дължимо към 27.11.2012г . е погасено по давност.

С определение №346/04.02.2025г. по т.д. №1537/2023г. на ВКС, I т.о., е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на осн. чл.280, ал.1, т.1 о т ГПК по следния материалноправен въпрос: относно критериите за действителност на клауза в договор за банков кредит, която предвижда възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално договорения размер на лихвения процент.

По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване:

По поставения въпрос е формирана постоянна практика с постановените по реда на чл.290 от ГПК решение №77 от 22.04.2015г. по гр.д.№ 4452/2014г. на ІІІ г.о., решение № 424 от 02.12.2015г. по гр.д. №1899/2015г., решение №95 от 13.09.2016г. на т.д.№ 240/2015г. на ІІ т.о. В същите е прието, че не е достатъчно за приложението на изключението по чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП посочването в спорната договорна клауза на обективните обстоятелства, независещи и извън контрола на банката, които могат да доведат до промяна на размера на лихвения процент по кредита, а следва да са отнапред установени и методиката, и математическият алгоритъм за начина на формиране на изменението, и обвързаността на конкретния размер на промяната на лихвата с конкретния размер на изменението на пазарния индекс, за да се предотврати възможността търговецът да изменя произволно размера на лихвата по кредита без да се съобрази с конкретното променено нИ. на лихвения процент на финансовия пазар. Дадено е разрешение, че 4 договорът за жилищен ипотечен кредит не е сделка, имаща за предмет финансови инструменти и че с оглед въведеното в чл.58, ал.1, т.2 от ЗКИ изискване /при отпускането на кредит, банката да обяви правилата по кредита, съдържащи и посочване на лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита/, конкретната формула за определяне на възнаградителната лихва - методиката за изчисление на лихвата, съответно базовия лихвен процент, е съществен елемент от съдържанието на банковата сделка и като такъв, изключва възможността да бъде едностранно променян от кредитодателя след сключването на договора, независимо дали лихвеният процент е фиксиран или променлив. Изведено е, че когато на потребителя не е предоставена предварително достатъчна конкретна информация как банката може едностранно да промени цената на доставената финансова услуга, както и когато методологията на банката, включена във вътрешните й правила, не е част от кредитния договор, кредиторът не може да се счита за добросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл.143 от ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП. Прието е също, че разпоредбата на чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП изключва неравноправността при клаузи със смисъла по чл.143 т.7, т.10 и т.12 от ЗЗП, съдържащи се в посочени видове сделки, чиято цена е обвързана с обективни фактори, които са извън волята и контрола на търговеца. Когато кредиторът се позовава на такива фактори /колебания на борсов курс, индекс, размер на лихвения процент на финансовия пазар/, тяхното влияние по отношение необходимостта от промяна на цената /лихвата/ не може да е поставено под негов контрол, защото това отнема характеристиката им на независещи от волята му. Именно външните причини, които могат да обусловят изменението на цената /лихвата/, а не субективна власт на търговеца или доставчика на финансови услуги, са основанието законодателят да допусне запазването на сделката и на обвързаността на страните от нея, независимо, че ощетената при увеличение на цената страна винаги е по-слабата - потребителят, чиито права са предмет на закрила. Изключението е въведено следователно при презюмирана от закона добросъвестност на търговеца, т.е. недобросъвестното му поведение прави неприложимо специалното отклонение от генералната дефиниция за неравнопоставеност. Наличието на добросъвестност е предпоставка за приложното поле на изключващата неравноправността норма на чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП. Този извод следва както от целта на закона, така и от систематичното тълкуване на разпоредбата във връзка с чл.144, ал.4 от ЗЗП при клауза в потребителски договор за индексиране на цени, почтеността на добрия търговец предпоставя „методът на промяна в цените да е описан подробно и ясно в договора ”.