Решение № 5762 от 11.09.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5762 гр. София, 11.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО III ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Любомир Луканов

Членове:

Клаудия Р. Митова

Михаела П. Михова при участието на секретаря Ирина Ст. Василева като разгледа докладваното от Любомир Луканов Въззивно гражданско дело № 20261100508070 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на Част втора, Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), вр. с чл. 17, ал. 5 от Закона за защита от домашното насилие (ЗЗДН).

Образувано е по въззивна жалба на Н. Б. Т., действащ чрез своя баща и законен представител Б. Н. Т., чрез адв. С. Ж. П., срещу решение № 6062 от 31.03.2026 г. постановено по гр.д. № 28481/2025 г. по описа на СРС, 181 състав, с което е отхвърлена молбата на жалбоподателя за издаване на заповед за защита по реда на ЗЗДН в полза на детето Н. Б. Т. срещу В. Н. К. и е отказано издаването на заповед за защита.

Във въззивната жалба се поддържа, че неправилно районният съд е приел, че установените по делото действия на майката не съставляват домашно насилие, а проявление на възпитателските качества. Посочва, че законът не допуска физическо въздействие спрямо дете, изразяващо се в удряне, щипане, хващане и раздрусване, да бъде оправдано като „възпитателски подход“. Твърди, че при детето се наблюдават травматични увреждания и развита тревожност. Навежда доводи, че първоинстанционният съд не е преценил правилно представените по делото съдебномедицинско удостоверение, социален доклад на ДСП, както и възпроизведения в заключението на СТЕ запис, с които се доказвали твърдените насилнически актове.

Неправилно не са кредитирани и свидетелските показания на Н. Й. Т., доколкото същите кореспондират с останалия доказателствен материал по делото. Сочи, че съдът 1 е възприел показанията на ангажираните от ответницата свидетели, влизащи в противоречие със събраните доказателства.

Моли съда да отмени първоинстанционното решение и да издаде заповед за защита от домашно насилие като наложи мерките по чл. 5, т. 1, т. 3 и т. 4 от ЗЗДН. Претендира разноски и представя списък по чл. 80 от ГПК.

В срока по чл. 17, ал. 4 от ЗЗДН въззиваемата страна В. Н. К., е подала отговор на въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна. Поддържа, че първоинстанционният съдебен акт е правилен и законосъобразен и е постановен при правилна оценка на доказателствения материал по делото. Във въззивната жалба не се сочат конкретни пороци в съдебния акт или да се оборват изложените в него фактическите и правни изводи. Излага, че съдебното производство се използва за осигуряване на предимство в спора по упражняване на родителските права по отношение на детето, както и като причина бащата да не се съобразява с постановения от съда привременен режим. Претендира разноски и представя списък по чл. 80 от ГПК.

По делото е постъпила и частна жалба от въззивника Н. Б. Т., действащ чрез своя баща и законен представител Б. Н. Т., с която се обжалва определение № 20160 от 01.06.2026 г. по гр. дело № 28481/2025 г. по описа на СРС, 181 с-в, постановено по реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК. В жалбата се излагат съображения, че необосновано е ограничено приложното поле на чл. 11, ал. 3 от ЗЗДН до разноските за държавна такса.

Посочва, че Б. Т. е действал като законен представител на малолетно дете, а не в лично качество и неправилно е третиран като лицето, което следва да понесе разноските.

Твърди, че целта на чл. 11, ал. 3 от ЗЗДН е да не се създават имуществени пречки пред лицата по тази разпоредба, които търсят защита. В случаите, когато такава се търси от малолетно лице, ако законният представител знае, че може да носи имуществена отговорност, това би обезсърчило търсенето на защита в полза на детето. Моли съда да отмени обжалваното определение и да измени първоинстанционното решение, като отмени същото в частта, с която Б. Н. Т. е осъден да заплати на В. Н. К. сумата от 600 евро – разноски за адвокатски хонорар.

Постъпило е становище от страна на въззиваемата В. Н. К., чрез процесуалния представител адв. М. И., с което се оспорва частната жалба като неоснователна.

Поддържа, че районният съд правилно е приложил разпоредбата на чл. 11, ал. 3 от ЗЗДН съобразно практиката на ВКС, като същата касае единствено държавната такса и разноските по делото, но не и разноските направени от другата страна за осигуряване на защита в производството. Моли съда да остави частната жалба без уважение.

В открито съдебно заседание въззивникът лично и чрез представителя му по пълномощие поддържа въззивната жалба и частна жалба по изложените в тях съображения. Въззиваемата страна оспорва жалбите.

Софийски градски съд, в настоящия си състав, участвал в заседанието, в което е завършено разглеждането на делото, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

1. Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 17, ал. 1 от ЗЗДН от ответника в първоинстанционното производство, имащ правен интерес от обжалването, и е насочена срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл. 258 от ГПК, във вр. с чл. 17 от ЗЗДН, валиден и допустим съдебен акт. По изложените съображения съдът приема, че въззивната жалба е редовна и допустима, поради което следва да се разгледа по същество.

2

Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК, приложима в настоящото производство по препращащата разпоредба на § 1 от Заключителните разпоредби на ЗЗДН, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно, тъй като не е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за валидност на решенията - постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание. Решението е и допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки и са липсвали отрицателните за предявяване на молбата за защита, а съдът се е произнесъл именно по молбата, с която е бил сезиран, поради което няма произнасяне в повече от поисканото.

Въззивният съдебен състав, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт, прие следното:

Въззивният състав приема, че молбата за защита е депозирана пред районния съд в преклузивния срок по чл. 10, ал. 1 от ЗЗДН, от лице, което твърди да е пострадало от акт на домашно насилие, което е видно от датата на входящия номер на регистратурата в съда. Следва, че първостепенният съд е валидно сезиран от процесуално легитимирана страна.

Според приложимата редакция на легалното определение на чл. 2, ал. 1 от ЗЗДН (Изм. - ДВ, бр. 66 от 2023 г., в сила от 01.01.2024 г.) домашно насилие е всеки акт на физическо, сексуално, психическо или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка, които са или са били в семейна връзка или във фактическо съпружеско съжителство или в интимна връзка.

В производството по предоставяне на защита по ЗЗДН следва да бъде извършена преценка осъществени ли са твърдените от молителя действия и доколко същите представляват домашно насилие. Доказателствената тежест за установяване на релевантните обстоятелства се носи от търсещия защита молител, за което са предвидени широк кръг от доказателствени средства по чл. 13, ал. 2 от ЗЗДН.

Въззивният съд, като съобрази доказателствената съвкупност приема, че на посочената дата – 15.05.2025 г. не се установява проявено от майката В. Н. К. физическо насилие върху детето Н. Б. Т.. Доказателство за настъпили травматични увреждания при детето е представеното съдебно медицинско удостоверение, което представлява косвено доказателство и не може категорично да се приеме, че констатираните насинявания са получени по начина и с интензитета, описан в молбата по чл. 8 от ЗЗДН, включващ нанасяне на удари, щипане и силно раздрусване. Това писмено доказателство не установява авторството на деянието. По делото не са събрани годни доказателства за установяване твърдяното посегателство на посочената дата. Деянието не се установява и от съдържанието на социален доклад, изх. № ПР/ДС-ВР/98-003/17.06.2025 г., в което детето е потвърдило изложена от молителя информация, че е било „заплашвано, щипано, пляскано и разтърсвано“. Изложената информация от социалните служители е твърде обща и неконкретна и не става ясно дали касае инцидент от 15.05.2025 г. Съдът съобрази, че детето е съобщило изложеното в доклада докато е било под грижите на бащата Б. Н. Т. и не е искало да противоречи на отглеждащия го родител. В подкрепа на този извод на съда е и констатацията в доклада на Фондация „Надежда“, че детето изпитва страх да изрази 3 мнение или да разкаже на бащата свои преживявания. Следва извод, че детето невярно е описало отношенията с неговата майка и по начин, който се поддържа от неговия баща. От представения по делото звукозапис, съдържанието на който е възпроизведено в заключението на съдебно-техническа експертиза приета от първата инстанция, в който инцидентът е обсъждан от детето и майката, самото дете отбелязва, че не са му нанасяни шамари, а единствено е било „щипано“. Тези изводи на съда кореспондират и с показанията на свидетеля Борисова от които се установи, че детето счита за „щипане“ всяко хващане за ръката.

Съдът не кредитира показанията на свидетелят Т., които са непоследователни и хаотични. В по-голямата си част те възпроизвеждат друга конфликтна ситуация между страните - от 02.05.2025 г. Заявява пред съда за следи от душене на детето, които нито се твърдят, нито са установени, при издаване на обсъденото съдебно-медицинско удостоверение. Преценени по реда на чл. 172 от ГПК, следва да се отчете и евентуалната заинтересованост на свидетеля, като баща на молителя Б. Н. Т..

От събраните по делото доказателства би могло да се формира извод, че на процесната дата по отношение на детето е имало осъществено физическо въздействие с ограничен интензитет. Последното не може да се квалифицира като домашно насилие по смисъла на чл. 2 от ЗЗДН, тъй като не всяко физическо съприкосновение между лица, попадащи в приложното поле на закона, следва да се разглежда като акт на домашно насилие. Подобно разбиране би довело до необосновано разширяване на обхват на приложимия закон. Целта на закона е предоставянето на защита от посегателства, които са от характера да засегнат сериозно физическата неприкосновеност и психическото състояние на пострадалите лица. Прилагането на мерки за защита за случаи, които могат формално да попаднат в хипотезата на определението за домашно насилие, не съответства на защитната цел на законовата уредба.

В случая може да се формира извод за нежелателен възпитателен подход, който не може да се приравни на домашно насилие по смисъла на закона именно защото не се установи на процесната дата майката да е лицето, което е нанесло физическите травми установени при детето. Не се установяват физически наранявания върху детето, нито психологически последици върху него, вследствие на предприемани от майката В. Н. К. възпитателски мерки на 15.05.2025 г. Видно от доклада за предоставена социална услуга от Фондация „Надежда“, при детето се наблюдава привързаност и към двамата родители. Действително при него са констатирани и нежелателни психологични състояния – агресия, стремеж към усамотение и интровертност, но съдът приема, че те са резултат от изключително влошените отношения между родителите му, в които то е въвлечено. Възпитателските възможности или липсата им при родителите на детето не са предмет на обсъждане в това производство.

Неотносими за настоящия спор са доводите на представителя на въззивника за приложимост на цитираната съдебна практика на въззивния състав, тъй като тя е постановена при различна фактическа обстановка и при установен извършител на деянието.