Решение № 510 от 20.04.2023, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 510 гр. Пловдив, 20.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Светлана Ив. Изева

Членове:

Радостина Анг. С.ова

Светлана Анг. Станева при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова като разгледа докладваното от Светлана Анг. Станева Въззивно гражданско дело № 20225300502846 по описа за 2022 година

Въззивното производство е по реда на чл.258 и следващите от ГПК във връзка с чл.45, ал.1 от ЗЗД.

Образувано е по постъпила въззивна жалба, подадена от С. К. М. чрез адв. М., против решение №2889 от 01.08.2022 г., постановено по гр.дело № 19592 от 2021 г. на РС-Пловдив, ХІ гр. състав, в частта, в която са осъдени С. К. М., В. Д. Г., Г. И. И. и Ж. К. К. да заплатят солидарно на М. М. М. следните суми: сумата от 9000 евро, с левова равностойност 17602.47 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди - сума, която ответниците, в качеството си на длъжностни лица – полицейски служители, посредством злоупотреба със служебно положение, на 15.03.2017 г. са принудили ищеца да им даде, предадена им като дар на полски път до с.

Войводиново, за да нарушат служебните си задължения, за което са признати за виновни като съучастници в извършване на престъпление по чл. 302, т. 1 и т. 2, б. А, вр. с чл. 301, ал. 2 вр. с ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 от НК с влязла в сила присъда №54/08.07.2020 г. по НОХД №339/2019 г. на ПОС, изм. с решение №260069/13.04.2021 г. по ВНОХД №629/2020 г. на ПАС, 1 потвърдено с решение №60144/09.11.2021 г. по КНОХД №677/2021 г. на ВКС, 3-то н. о., ведно със законната лихва от 13.12.2018 г. до окончателното плащане на дължимите суми, сумата от 1150 лева – разноски съразмерно с уважената част от исковете, както и в полза на държавата, по бюджета на съдебната власт, по сметка на Пловдивския районен съд сумата от 704.10 лева държавна такса върху уважения иск.

В. Г. и Ж. К. са поискали да се присъединят към въззивната жалба, подадена от М..

В. Д. Г., Г. И. И. и Ж. К. К. са необходими другари на С. К. М., като с определение от 06.02.2023 г., постановено в открито съдебно заседание, на основание чл. 265, ал.2 от ГПК са конституирани като жалбоподатели по делото, наред с първоначалния жалбоподател М..

Във въззивната жалба се навеждат доводи за недопустимост на решението като постановено при липса на положителна процесуална предпоставка, а именно право на иск. Излагат се подробни съображения, че при престъплението подкуп няма пострадало лице, а предмет на защита са друг вид обществени отношения, като липсва активна процесуална легитимация на ищеца в първоинстанционното производство. Ако не се възприеме това виждане, се излагат съображения, че решението е неправилно.

Неправилно е прието от наказателния съд, че съществува фигурата на пострадало лице. Неправилно жалбоподателите са осъдени да заплатят сумите, предмет на иска, като се излагат подробни съображения в тази насока. Иска се отмяна на решението и прекратяване производството по делото или отмяна на решението и отхвърляне на иска, като се претендират разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба.

Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение, като прецени събраните по делото доказателства, намира следното:

Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се констатира, че решението е валидно - постановено е в рамките на 2 правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела, и допустимо – съдът се е произнесъл по иск, с който е бил сезиран – по предмета на делото, правилно изведен въз основа на въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. Правилно е дадена материално – правната квалификация на иска.

С въззивната жалба е направено възражение за недопустимост на предявения иск, тъй като е налице отрицателна процесуална предпоставка – липса на право на иск, доколкото при престъплението подкуп няма пострадало лице. Доводите не са възприемат от настоящата инстанция.

Предмет на делото е осъждане на ответниците, признати за виновни с влязла в сила присъда за извършено престъпление по чл.302, т.1 и т.2, б.А, вр. с чл.301, ал.2, вр. с ал.1, вр. с чл.20, ал.2 вр. ал.1 от НК, за което им е наложено и наказание при условията на чл.54 НК, да заплатят на ищеца сумата от 9000 евро, явяващи се предмет на престъплението (предявеният иск е в размер на 10000 евро, но предмет на въззивното производство е жалба срещу решението в частта, в която е уважен иска за 9000 евро. В останалата част искът е отхвърлен, решението в тази част не е обжалвано и е влязло в законна сила).

Безспорно при подкупа са засегнати обществените отношения, свързани с правилното и законосъобразно функциониране на държавните органи. Безспорно е и това, че при общия състав на подкупа не може да има пострадало лице, доколкото в класическата хипотеза на подкуп е налице корелация между активния и пасивния подкуп, включваща и съвпадане на волята на двамата извършители за реализиране на корупционната сделка, като всяка от страните осъществява обективните и субективните признаци на съответното престъпление, а предвид безусловната нищожност на сделката, наред с реализирането на наказателната отговорност, се налага и гражданско – правната санкция – отнемане на инкриминирания предмет (мотивите на т.1 от ТР №2/21.12.2011 г. по тълк.д. №2/2011 г. на ВКС, ОСНК), като доводите в тази част, досежно основния състав на подкупа, се споделят от въззивната инстанция.

Настоящият случай обаче не е такъв – касае се за квалифициран състав на подкупа, при който длъжностното лице мотивира пострадалия да предостави дар (облага) чрез изнудване посредством злоупотреба със служебно положение – според изложеното в ППВС №8/81 г. това е налице, когато длъжностно лице, с цел да набави за себе си имотна облага, постави другиго – пострадалия – при условия, които го принуждават да даде неследващ се дар или друга имотна облага, за да предотврати извършване на такива действия или бездействия по служба от длъжностното лице, въз основа на които да последват неблагоприятни последици за изнудвания.

В мотивите на т.1 от ТР №2/21.12.2011 г. по тълк.д. №2/2011 г. на ВКС, ОСНК е разяснено, че когато, както е и в настоящия случай, подкупът е получен чрез изнудване, изнудваното лице поначало не желае реализирането 3 на корупционната схема, в която е принуждавано да участва. В този смисъл не се възприемат доводите във въззивната жалба, че ищецът е извършил активен подкуп.

Видно от мотивите към присъдата, с която жалбоподателите са признати за виновни в извършване на престъпление, М. М. е бил преди това жертва на грабеж, осъществен от полицейски служители, включително и жалбоподателя М.. На 15.03.2017 г. М. е повикан да се яви в РУ Раковски, върху него е упражнен натиск – поставен е в положение до заплащане на исканата сума от 20000 лв. да бъде в неизвестност какво ще се случи с него и да пребивава в управлението (стр.23 от мотивите към присъдата). Той е предоставил средствата, поискани му от длъжностното лице, с цел да не бъде задържан, а в тази насока – че ще бъде лишен от свобода, че ще се води наказателно производство, ако не даде поисканата му сума, са разясненията, дадени му от присъстващите в същото помещение на полицейското управление, като е прието от съда, че е оказан натиск от полицейските служители. Ето защо изнудваното лице не би могло да се третира като „виновно“ в извършване на активен подкуп, доколкото същото е било мотивирано чрез изнудване.

В цитираното Тълкувателно решение е посочено, че възможността за отнемане на предмета на престъплението в този случай би довела до положение лице, пострадало от престъпление (***), да бъде санкционирано с отнемане на имущество, т.е. приема се, че в случая има пострадал.

Тълкувателните решения в съответствие с чл.130, ал.2 ЗСВ са задължителни за съдилищата, като настоящия състав не може да приеме нещо различно от задължителното тълкуване на закона. Същевременно е налице и практика на ВКС, в която изрично се посочва, че в случаите по чл.302 НК може да има пострадало лице – решение №680/22.11.2004 г. по н.д. №295/2004 г. на ВКС, Първо н.о.

Ето защо не се възприемат доводите във въззивната жалба, че неправилно състава на районния съд се е произнесъл в тази насока, позовавайки се на присъдата на наказателния съд, с която е прието, че има пострадал, а именно ищеца в първоинстанционното производство. Не е налице и активен подкуп, доколкото целта на ищеца не е била корупционна – да даде неследващ се дар, като не е налице активен подкуп. Вярно е, че съгласно чл.300 ГПК присъдата на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Това обаче не означава, че следва да се игнорира приетото от наказателния съд има ли пострадал от престъплението, кой е той и причинени ли са му вреди, още повече, че същите са и елемент от състава на престъплението.

Относно доводите, че наказателния съд е присъдил в полза на държавата предмета на престъплението:

4

Този факт е ирелевантен към настоящето производство. въпреки това следва да се отбележи, че отнемането на предмета на престъплението по реда на чл.307а НК е възможно в случаите, когато същият е наличен по делото, в противен случай подсъдимият следва да бъде осъден да заплати равностойността, което е направено и в конкретното наказателно дело.

Съгласно т.1 от ТР №2/21.12.2011 г. по тълк.д. №2/2011 г. на ВКС, ОСНК, не следва да се отнема в полза на държавата на основание чл.307а НК предмета на престъплението, когато парите са осигурени от изнудваното лице. Касае се обаче за случаите, когато лицето е предоставило средства, същите са маркирани, налични са по делото и целта е била разкриване на престъпление.

В този случай средствата не се отнемат, а се връщат на пострадалия. Казусът обаче не е такъв - пострадалото лице (ищецът М. М.) – изнудвано за подкуп – е претърпяло имуществени вреди в резултат на престъпните действия на длъжностните лица, принудили го да се разпореди със собствени средства.

Целта на настоящето производство е репариране на посочените вреди. В случая гражданската отговорност за вредите от престъплението е различна от наказателната (респективно – административно – наказателната, ако има такава), като не следва да се обсъждат доводите, касаещи наказанието по смисъла на чл.36 и чл.37 НК.

Въз основа на гореизложеното не се възприемат доводите във въззивната жалба за недопустимост на решението на районния съд. Същото е постановено по допустим иск с правно основание чл.45, ал.1 ЗЗД, предявен от легитимиран правен субект, разполагащ с право на иск, надлежно упражнено чрез депозирана редовна искова молба. Налице са всички положителни и липсват отрицателни процесуални предпоставки за постановяване на решението, като искането за прекратяване на производството е неоснователно.

Въззивната проверка за правилност се извършва на решението само в обжалваната част и само на поддържаните основания. Настоящият състав при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни материално-правни норми, които е длъжен да коригира, и без да има изрично направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Пред настоящата инстанция не се навеждат конкретни доводи, свързани с твърдяната неправилност на съдебното решение, доколкото съображенията във въззивната жалба имат отношение към допустимостта на иска и по тях настоящия състав вече се произнесе.

Съдът има право да се занимае само с конкретните доводи, наведени във въззивната жалба за неправилност на съдебното решение.

Такива конкретни доводи - за неправилност на обжалваното решение - във въззивната жалба не са посочени. Ето защо съдът няма право да се произнася служебно по правилността на обжалваното решение. Въззивният съд е длъжен да приеме решението за правилно и да го потвърди при липса на 5 нарушена императивна материалноправна норма.