Определение № 860 от 30.03.2026, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 860 гр. Пловдив, 30.03.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николинка Цветкова

Членове:

Фаня Рабчева Калчишкова

Радослав Г. като разгледа докладваното от Фаня Рабчева Калчишкова Въззивно частно гражданско дело № 20265300500589 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

Постъпила е частна жалба вх. № 1292/14.01.2026г. от адв. Н. К., като пълномощник на П. Г.

К., ЕГН: ********** против Определение № 533/09.12.2025г., постановено по гр. д. № 595/2025г. по описа на РС- Първомай, с което е прекратено производството по делото и отменена наложената забрана за извеждане от РБългария на детето П. П. К., ЕГН:

********** с настоящ адрес: ****

Определението се обжалва като неправилно и необосновано поради невръчване на отговора по исковата молба на ответницата по делото, ненасрочване на делото в открито съдебно заседание, неизискване на доказателства за установяване на обичайното местопребиваване на малолетното дете, вкл. относно настоящия и постоянен адрес на детето, оспорва се твърдението майката и детето да имат обичайно местопребиваване във Великобритания, в която насока са представени от ответницата сключен трудов договор от датата 14.03.2025г. и справка за увеличен наем за ползваната от нея квартира, както и препис от невлязло в сила Определение № 254/ 28.05.2025г. на РС-Първомай по гр.д.№ 104/ 2025г. Оспорва се приетото от районния съд, че не е международно компетентен да се произнесе по предявените искове с оглед представените от ответницата доказателства за обичайното местопребиваване на майката и детето във Великобритания.

Моли се за отмяна на обжалваното определение изцяло и връщане на делото на първоинстанционния съд с указания за разглеждането му от друг съдебен състав.

Отговор по частната жалба от ответника по нея М. Й. Д. не е постъпил.

Частната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК , като процесуално допустима следва разглеждането й по същество.

1

Районният съд е бил сезиран с искова молба от П. Г. К., ЕГН: **********, чрез адв. Н. К. против М. Й. Д., ЕГН: *****, с което е поискано постановяване на решение, с което да се наложи забрана на майката да извежда детето извън пределите на страната по реда на чл.127б/1/ СК, докато не бъде разрешен спорът за родителските права и местоживеенето на детето, съответно дължимата издръжка от родителя, при когото детето не живее, какъвто спор пред съда е висящ към момента на подаване на исковата молба.

По делото е постъпил отговор от ответницата М. Й. Д. с която се заявява становище, че повече от 5 години живее във Великобритания, град ***, където е роден и синът й П. П. К. на 28.06.2022г., с баща му са разделени, който не преставал да я тормози. В началото на месец септември 2025г. се прибрала в България за няколко дни за да нагледа къщата в с.***, в която живеел баща й преди да почине миналата година. На 5.9.2025г получила настоящата искова молба с приложения. Счита исковата молба за недопустима и неоснователна, като е направено възражение за неподведомственост на спора пред българския съд. Сочи, че обичайното местопребиваване на синът й е във Великобритания, като ответницата и детето са трайно установени там, където е родено във Великобритания, която е напускало само за да отиде на почивка в България. В момента детето посещава и детска ***. Спорът за РП следва да бъде разгледан в Великобритания, град *** по местонахождението на детето.

По делото са представени Определение № 2997/ 23.09.2025г. по ч.гр.д.№ 2997/ 23.09.2025г. на ПОС, писмо –уверение № HR 067от 5.12.2025г. от Л.К. – координатор клиенти Бизнеспарк, ***, с уверение за наличие на действащ трудов договор, започнал от 27.02.2023г., писмо от 06.02.2025г. от В.Т. за увеличен наем за ползваната от нея квартира, както и препис от Определение № 254/ 28.05.2025г. на РС-Първомай по гр.д.№ 104/ 2025г.

Районният съд е мотивирал, че компетентността на съда да разгледа повдигнатия пред него правен спор се преценява към момента на предявяването на иска и разглеждането му, като се вземат предвид действащата към настоящия момент нормативна уредба. Исковата молба е била предявена през 2025 г., към който момент международната компетентност следва да бъде определена съобразно правилата на Хагската конвенция от 1996 г. за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата /понататък Конвенцията/, която Конвенция е ратифицирана и от Република България /в сила от 01.02.2007 г. /, и от Великобритания. Конвенцията определя държавата, чиито органи имат компетентност да вземат мерки, насочени към закрила личността и имуществото на детето, както и приложимото право при родителската отговорност. Спорът по чл.127б СК попада в материалното приложно поле на Конвенцията. Това изрично е посочено в /чл. 3, б. "б" от същата/: правото на упражняване на родителските права, включително права, отнасящи се до грижата за личността на детето и по-специално правото на определяне на неговото местопребиваване, както и правото на лични отношения, включително правото на отвеждане на детето за определен период на място, различно от обичайното му местопребиваване. В 2 чл. 5 от Конвенцията е уредена общата хипотеза на международната компетентност за вземане на мерки за закрила на личността или имуществото на детето. Според цитираната норма съдебните или административните органи на договарящата държава, в която детето има обичайно местопребиваване, имат компетентност да вземат мерки за закрила на личността или имуществото на детето. Според Конвенцията основният критерий за определяне на международно компетентния съд за решаване на въпросите относно родителските права на детето е неговото обичайно местопребиваване, под което се разбира мястото, в което детето е интегрирано в социална и семейна среда. Под обичайно местопребиваване на детето следва да се разбира мястото, в което то е интегрирано в социална и семейна среда и е центърът на неговите интереси към датата на подаване на исковата молба, в каквато насока е съобразена актуалната съдебна практика на ВКС, в насока на това, че обичайното местопребиваване представлява вид териториална връзка, която има два аспекта: 1 обективен – свързан с пребиваването на територията на дадена държава и 2 субективен – свързан с намерението на лицето да установи центъра на своите интереси на територията на тази държава. В тази връзка се вземат предвид редица фактори като продължителността на престоя в съответната държава, обстоятелството дали детето посещава учебно заведение, дали семейството също пребивава в тази държава и т. н.

Посочената компетентност е абсолютна, като хипотезите, в които е възможно дерогацията й, са изрично предвидени в чл. 6–10 от Конвенцията. В случая не са налице предпоставки за приложение на изключенията, предвидени в Конвенцията. Компетентността на българският съд не може да се счита и за мълчаливо учредена, тъй като липсва подобна разпоредба в Конвенцията. Единствената възможност за приемане на компетентност при обичайно местопребиваване на един от родителите е посочена в чл. 10 от Конвенцията, но тя касае изрично изброени случаи при молби за развод, молба за фактическа раздяла на родителите на дете, или за унищожаване на техния брак. Чл. 10 представлява едно отклонение и изключение от общата компетентност по Конвенцията, което не може да бъде прилагано разширително. Изброяването в разпоредбата е изключително, поради което същата е неприложима за други претенции. В случая е предявена молба по чл.127б от СК, която няма характер на молба за фактическа раздяла /каквото производство не е уредено в българското законодателство/. За пълнота е изложено, че случая не е налице и втората предпоставка на чл. 10 от Конвенцията, компетентността на българския съд да е приета от родителите и това да е в съответствие на висшия интерес на децата. Релевантното обстоятелство за определяне на компетентния съд е обичайното местопребиваване на детето, като място на което то фактически пребивава към момента на сезирането на съда и което място е неговата обичайна среда на живот. Без значение е регистрацията за настоящ и постоянен адрес на детето, защото тази регистрация е формален акт, който може да бъде извършен от един от родителите на детето без фактически пребиваването му да е променено. При спор за компетентност административните действия на родителите, с които декларират адрес на детето са ирелевантни, компетентността се определя от фактическо местопребиваване на детето на място, на което е обичайната за него среда, на което е изградило социални и културни контакти , съобразено с оглед приетото в актуалната съдебна практика на ВКС.

3

Детето фактически пребивава към момента на подаване на исковата молба във Великобритания и именно това е мястото на неговата обичайна среда на живот, в която детето е интегрирано в социална и семейна среда. Адресната му регистрация, при положение че то е идвало само на почивка в Р.България, не засяга обичайно им местопребиваване.

Частната жалба е неоснователна.

Посочените като процесуални нарушения на първоинстанционния съд за липса изпратен отговор по исковата молба, ненасрочване на делото в о.с.з. и събиране на доказателства, са неоснователни. Процесуално задължение по Гражданско –процесуалния кодекс за изпращане на препис от отговора по исковата молба по настоящото дело не е налице.

Насрочването на делото в открито съдебно заседание и събирането на доказателства се следва след разрешаването на предварителните въпроси, вкл. международната компетентност. По изложените съображения от районния съд настоящият състав е излагал своето становище в аналогична хипотеза на правен спор, поради което споделя решаващите мотиви на първоинстанционния съд, а именно, че за своята международна компетентност съдът следи служебно, независимо дали тази компетентност се урежда от регламент на ЕС, от двустранен договор със страна-нечленка на ЕС, от международна конвенция, приета от Република България или от КМЧП, който намира приложение само ако не са приложими други международни актове. Произнасянето по този въпрос се налага от необходимостта да бъде извършена преценка за приложимото право в производство относно упражняване на родителските права спрямо ненавършили пълнолетие деца и личните отношения на родителите с тях, срещу родител, който не живее в страна членка на Европейския съюз, в който случай следва да е налице ратифициран международен договор. Когато обичайното местопребиваване на детето е в страна, която не е членка на Европейския съюз, е приложима Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата, ратифицирана със закон и в сила за Република България от 01.02.2007г. и по която страна е държавата, в която е обичайното местопребиваване на детето. В случая и Република България и Великобритания са страни по Конвенцията и този международен акт има предимство пред вътрешното законодателство и пред КМЧП по арг. от чл. 3. Сред основните цели на Конвенцията е да определи държавата, чиито органи имат компетентност да вземат мерки, насочени към закрила на личността или имуществото на детето, както и приложимото право при родителска отговорност. В случая мерките за закрила на детето се отнасят до предоставяне и упражняване на родителска отговорност по см. на чл. 3, б. „а“ и „б“ от Конвенцията, а съгласно чл. 5, ал. 1 от нея компетентни да вземат такива мерки са съдебните и административните органи на договарящата държава, в която детето има обичайно местопребиваване, в случая Великобритания. Под обичайно местопребиваване на детето се разбира мястото, в което то е интегрирано в социална и семейна среда.

Конвенцията, за разлика от Регламент /ЕС/ 2019/1111 на съвета /§ 23 от Преамбюла/, не 4 предвижда възможност компетентността на съдилищата да бъде изрично или по недвусмислен начин приета от носителите на родителска отговорност. Без значение в случая е и гражданството на родителите и на детето. В този см. компетентността относно родителските права по Конвенцията е абсолютна и не може да бъде дерогирана от националното законодателство. Това означава, че изключителната компетентност на съдебните органи на държавата по местопребиваването на детето, относно исковете за предоставяне упражняването на родителските права и режима на лични отношения, следва да се приеме и спрямо свързания с тях иск за издръжка, независимо че според българското право разглеждането на въпроса за издръжката на ненавършили пълнолетие деца е задължителен елемент от решението на съда по претенцията за упражняване на родителските права и режима на лични отношения.