Решение № 992 от 18.06.2021, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 992 гр. Пловдив , 18.06.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание на първи юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20215330105471 по описа за 2021 година

Производство по реда на чл. 72 ал. 4 от Закона за министерството на вътрешните работи (ЗМВР).

Образувано е по жалба на А. Г. В., ЕГН: **********, от *****************, действащ със съгласието на баща си Г. Н. В., ЕГН: **********, чрез пълномощник адв. Т.Т., срещу Заповед за задържане на лице рег. № **********/ 27.03.2021 г. на П. Д. И.- „**** ****“ в **** РУ при ОД на МВР- гр. Пловдив, с която е наложена принудителна административна мярка „задържане за срок от 24 часа“.

В жалбата се твърди, че атакуваната заповед била незаконосъобразна и неправилна.

Липсвала информация за това къде като място е извършено нарушението, нямало и данни, от които да се направи обосновано предположение, че именно задържаното лице е извършило нещо. Тежестта на доказване била на административния орган, но той не представял доказателства в тази връзка. Отделно от това, в заповедта било посочено, че деянието е през м. февруари, а самата заповед била издадена един месец по- късно, което било съществен порок и той не можел да се санира. Принципно към момента на издаване на заповедта следвало да са налице предпоставките за задържане, а не в последствие те да бъдат установявани. Наложената мярка- задържане, не била съобразена и с целта на закона, като така се нарушавали правата и интересите на лицето. Моли за отмяна на заповедта, претендира разноски. В допълнително становище развива тезата си, че грешката в месеца не представлявала фактическа грешка и тя не можела да бъде поправена в последствие. Това 1 съществено нарушение на процесуалните правила засягало правото на защита на задържания. В съдебно заседание страната не се явява, но чрез пълномощника си поддържа жалбата по изложените вече съображения.

Ответникът лично и чрез пълномощника си е подал становище, в което се излагат твърдения за неоснователност на жалбата. Посочва се, че същата отговаряла на формалните изисквания на закона- чл. 74 ал. 2 от ЗМВР, като към момента на издаването й били налице данни за извършено от жалбоподателя престъпление по чл. 131 ал. 1 т. 12 от НК. В случая било достатъчно само да има предположение за извършено престъпление, а не същото да бъде доказано, доколкото мярката не била такава за процесуална принуда по реда на НПК.

Заповедта съответствала на целта на закона- да се предотврати и разкрие евентуално извършено престъпление от лице, на което да се ограничат временно правата му за свободно предвижване. Налице била техническа грешка при цифровото изписване на месеца в заповедта, но това не било съществено нарушение и не водело до порок на акта. От останалите дати в заповедта ставало ясно, че се касае за месец март, а не за м. февруари, както било неправилно записано. Моли за отхвърляне на жалбата. Също претендира разноски. В с.з. се явява лично и чрез пълномощника си поддържа отговора. Представя и писмена защита.

Контролиращата страна в процеса- Районна прокуратура- Пловдив не е взела становище.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Със Заповед за задържане на лице рег. № ****/ 27.03.2021 г., издадена от полицейски орган при **** РУ при ОД на МВР- гр. Пловдив- П. Д. И.- „**** ****“, жалбоподателят е задържан за срок от 24 часа в помещение за временно задържане на **** РУ- Пловдив.

Лицето е освободено на 28.03.2021 г. в 11.30 часа.

Изготвен е протокол за обиск на лице, съставени са декларации и разписка по задържането.

Представена е и справка от Началника на **** РУ при ОД на МВР- гр. Пловдив, във връзка с издадената заповед за задържане.

В заповедта за задържане е посочено, че лицето е задържано на основание чл. 72 ал. 1 т. 1 от ЗМВР- наличие на данни за извършено престъпление по чл. 131 ал. 1 т. 12 от НК, за това, че на 26 срещу 27.02.2021 г. е причинил лека телесна повреда по хулигански подбуди.

Приложена е прокурорска преписка № 3614/ 2021 г. на Районна прокуратура- Пловдив, която е приключила с постановление от 23.04.2021 г. за отказ да се образува досъдебно производство, поради липса на състав на престъпление.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Жалбата е процесуално допустима, като е подадена в срок от лице, което има правен интерес от оспорването. Разгледана по същество, същата се явява и основателна, предвид следните съображения.

Обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган- полицейски орган по смисъла на чл. 57 ал. 1 от ЗМВР и в кръга на предоставените му от закона правомощия.

Видно от приложените декларации, са спазени и законово установените процесуални 2 изисквания на задържаното лице да бъдат разяснени правата му.

Към момента на задържането чл. 74 ал. 2 т. 2 от ЗМВР изрично изисква като елемент от съдържанието на заповедта посочване на фактическите и на правните основания за задържането. Възприетото от ЗМВР положение изцяло кореспондира на общото правило на чл. 59 ал. 2 т. 4 от АПК, като посочването им в заповедта представлява излагане на мотиви и обосновава разпоредителната част на акта. При липса на мотиви, съдът не може да упражни контрол за законосъобразност върху обжалвания акт и същият подлежи на отмяна като незаконосъобразен по смисъла на чл. 146 т. 2 от АПК и издаден в нарушение на чл. 74 ал. 2 т. 2 от ЗМВР. Това е така, защото при осъществяване на съдебния контрол за законосъобразност, преценката на решаващия съд е свързана именно с изследване на въпроса, доколко са налице посочените в оспорения административен акт фактически основания за издаване и доколко те могат да се свържат с посочените от издателя правни норми.

Основното възражение в жалбата е свързано с посочената дата, на която се твърди, че е било извършено деянието от жалбоподателя. В заповедта тя е изписана като „26 срещу 27.02.2021 г.“, а в становището си органът поддържа тезата за допусната техническа грешка, досежно месеца, който бил март, когато се издала и заповедта. Правилно е становището на жалбоподателя, че не е допустимо в последствие (след издаване на заповедта) да се тълкува, променя или допълва съдържанието й, тъй като няма как засегнатото от акта лице да се защити. Органът, издал заповедта, преди издаването й е имал необходимата информация, видно от представената справка- за получен сигнал в ОДЧ за сбиване между фенове на пловдивски футболни отбори, т.е. информацията, която е била нужна за издаване на заповедта, е била налична и в случая „погрешното“ изписване на месеца не може да се квалифицира като техническа грешка. Датата на деянието е от значение, за да разбере задържаното лице за какво точно спрямо него е наложена съответната мярка и кой е конкретният случай, който е обосновал това задържане. След като става ясно, че през месец февруари няма инцидент с участието на жалбоподателя, а такъв има един месец по- късно, това не представлява техническа грешка, доколкото от останалото описание в заповедта (каквото липсва) не може да се направи извод, че е налице разминаване между волята на органа и външното й обективиране в акта. В мотивната част на заповедта въобще не се цитира подаденият сигнал или каквато и да е докладна на дежурен полицай, за да се приеме, че се касае за един и същ случай- описаният в заповедта и подадения сигнал, а оттук- и да се изведе тезата за неправилно посочване на иначе конкретна и ясна дата. В този смисъл, ако е била допусната грешка от органа, последиците за това следва да се понесат от него, доколкото с тази „грешка“ неблагоприятно се засягат права на непълнолетно лице, по отношение на което е приложена въпросната мярка. Няма как в хода на образувано вече производство по обжалвана заповед, т.е. при приключила преписка по ЗМВР, да се установяват факти от съществено значение за основанието за издаване на заповедта, какъвто е датата на деянието, за което лицето е задържано. Това не може да бъде санирано в хода на делото, още по- малко пък би било допустимо в конкретния случай, по който прокуратурата вече се е произнесла с влязъл в сила свой акт- постановление за отказ от образуване на ДП, 3 поради липса на данни за цитираното в заповедта престъпление. Без никакво значение е обстоятелството, че заповедта е издадена през м. март, както и че след издаването й в 24- вия срок лицето е било освободено- тук няма спор кога е издадена заповедта, нито пък кога е пуснат задържания. Тези обстоятелства въобще не са свързани с това кога като време той е извършил деянието, за което е задържан, нито пък могат да обосноват тезата за допусната техническа грешка.

Отделно от това, липсва каквото и да е фактическо основание за задържане на лицето, защото не са описани никакви обстоятелства, които да го налагат. Посочено е единствено, че лицето е причинило лека телесна повреда по хулигански подбуди- престъпление по чл. 321 ал. 6 от НК. В случай обаче, че именно това е била причината за задържане на лицето, то тогава е следвало да се опишат конкретни фактически обстоятелства, сочещи на обосновано предположение, че лицето, спрямо което се постановява задържането, е съпричастно по някакъв начин към въпросното деяние, за да бъде правното основание за задържането чл. 72 ал. 1 т. 1 от ЗМВР, защото иначе хипотезата ще е различна, което пък би било съществен порок на акта.

В производството по издаване на един административен акт излагането на мотиви в акта дава възможност на адресата му да узнае какви са фактите, мотивирали административния орган, да приложи една или друга правна норма. Мотивите дават възможност на погорестоящия административен орган, а и на съда да извършат проверката за законосъобразност на акта, като изключение от този принцип е предвидено единствено в случаите, когато с акта се удовлетворяват изцяло направените искания и не се засягат права или законни интереси на други граждани, както и когато въпросът е свързан със защита на класифицирана информация, представляваща държавна или служебна тайна. В тези случаи се посочва само правното основание за издаването на акта, но настоящата хипотеза не е такава. По изложените причини липсата на мотиви във всички случаи е основание за отмяната на издадения административен акт.

На следващо място, заповедта трябва да е издадена и в съответствие с целта на закона- да се предотвратят и разкрият престъпления, чрез временно ограничаване на правата (като правото на свободно придвижване например) на лица, за които има данни, че са извършили престъпления. Дори и да се приеме, че към момента на издаване на заповедта е имало данни лицето да е било свързано с въпросното престъпление- лека телесна повреда по хулигански подбуди, е било необходимо да се мотивира в акта защо се налага неговото задържане, за да се прецени именно съразмерността на мярката с ограничаването на правата. Такава обосновка отново липсва, като от административния орган дори в хода на делото не се мотивира необходимостта от задържане. Няма данни по делото (не се ангажираха такива от ответника, в чиято тежест е това обстоятелство) жалбоподателят да се е укривал, отклонявал от задълженията си към разследващите, или пък да не е указвал съдействие. При липса на мотиви за задържането и добросъвестно поведение на лицето (доколкото не е доказано обратното), съдът намира, че задържането му не е било оправдано с оглед целта на закона в нито една от неговите хипотези, посочени в чл. 72 ал. 1 от ЗМВР. Не са били и други основания, които да оправдават неговото задържане и които да са предвидени в друг закон, 4 защото такива нито са посочени, нито пък се установиха по делото. Според принципа на законността, административните актове се издават за целите, на основанията и по реда, установени от закона- чл. 4 ал. 2 от АПК, а съгласно принципа на съразмерността- чл. 6 ал. 2 от АПК, административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава. В случая оспорената мярка не се явява приложена по отношение на жалбоподателя при спазване на принципа за съразмерност, защото задържането не може да е самоцел, а следва да е съобразно с целта на ограничението и да се явява пропорционално на засягането правото на свобода в съответствие с чл. 6 ал. 1 от АПК. Като не е спазено това изискване, задържането става акт на неоснователна принуда, който противоречи на предназначението на съответната ПАМ и по този начин заповедта се явява издадена в несъответствие с целта на закона.