Определение № 8575 от 17.04.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 8575 гр. София, 17.04.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-И, в закрито заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Милена Богданова

Членове:

Весела Тр. Живкова Офицерска

Илиана Станкова като разгледа докладваното от Весела Тр. Живкова Офицерска Въззивно частно гражданско дело № 20261100502521 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл. 274 – 279 от ГПК във връзка с чл. 248, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. № 33125/03.02.2026 г., подадена от М. К. К. срещу Определение № 1008/09.01.2026 г. по гр.д. № 26234/2025 г. по описа на СРС, 40 състав, с което е оставено без уважение искането на частната жалбоподателка за изменение на Решение № 21308/21.11.2025 г. в частта за разноските, които тя е осъдена да заплати на ответника „Макроадванс“ АД по уважения срещу нея насрещен иск.

Оплакванията са, че цената на насрещния иск за връщане на неплатената част от чистата стойност на кредита е 103 лева, а разноските, които е осъдена да заплати са в размер на 453 лева, което било недопустимо. Сочи се, че минималния размер на адвокатското възнаграждение за иск с материален интерес до 1 000 лева е 400 лева. Позовава се и на ниска фактическа и правна сложност на делото. Иска се намаляване на присъдените на насрещната страна разноски до справедлив размер.

Ответникът по частната жалба – „Макроадванс“ АД оспорва същата, като излага съображения за нейната неоснователност. Посочва, че присъдените разноски включват държавна такса в размер на 50 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева, което е уговорено и платено. Изтъква се, че размерът му е съобразен с фактическата и правна сложност на делото.

Софийски градски съд в настоящия си състав, като разгледа доводите на страните и събраните доказателства, намира следното:

Частната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 275, ал.1 от ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по чл.248, ал.3 ГПК.

Разгледана по същество частната жалба е основателна.

С Решение № 21308/21.11.2025 г. по гр.д. № 26234/ 2025 г. по описа на СРС, 40-ти състав, е уважен установителният иск на М. К. К. срещу „Макроадванс“ АД за нищожност на Договор за потребителски кредит № 265892/03.09.2024 г. (в диспозитива на решението не са посочени видът и основанието за недействителност, приети за установени от съда). С решението е уважен насрещният иск на „Макроадванс“ АД за осъждане на М. К. на основание чл. 23 ЗПК да заплати сумата от 103 лева, представляваща неплатения остатък от чистата стойност на кредита, като на основание чл. 78, ал.1 ГПК частната жалбоподателка е осъдена да заплати на „Макроадванс“ АД направените разноски по насрещния иск в размер 1 на 453 лева.

С обжалваното определение първоинстанционният съд е отхвърлил искането на М. К. по чл. 248, ал.1 ГПК за изменение на решението в частта за разноските, които е осъдена да заплати на ответника по уважения срещу нея насрещен иск. Приел е, че с решението е уважен изцяло насрещният иск, ищецът по него е направил разноски за платена държавна такса в размер на 50 лева и за платено адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева, който ответникът на общо основание дължи, а тъй като не е направил възражение за прекомерност на платеното адвокатско възнаграждение до приключване на устните състезания, въвеждането му едва с молбата по чл. 248 ГПК е преклудирано, поради което следва да се остави без уважение. Освен това е посочил, че присъденото адвокатско възнаграждение е в минимален размер съобразно материалния интерес по насрещния иск, който е под 1 000 лева.

При произнасянето си по предмета на частната жалба настоящият състав намира следното:

Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 6/2017 от 15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, производството по разглеждане на частни жалби е пълно въззивно. По силата на чл. 278, ал. 2 ГПК и чл. 274, ал. 2 ГПК, инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, разполага с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания. Последните имат само ориентировъчен характер, като съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством конкретните оплаквания за незаконосъобразност.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с правен спор по предявен иск за нищожност на договор за потребителски кредит, сключен на 03.09.2024 г., по който заемната сума е в размер на 500 лева. Ответникът е признал нищожността на договора и на свой ред е предявил в срока за отговор насрещен иск срещу потребителя-кредитополучател с правно основание чл. 23 ЗПК за връщане на останалата неплатена към този момент част от чистата стойност на кредита в размер на 103 лева.

В Решение на СЕС от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 е прието, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради неравноправния характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. В т. 50 от Решение на СЕС от 27 ноември 2025 г. по дело C-746/24 е прието, че за да се запази полезното действие на директивата и принципът на ефективна защита на потребителя срещу особено неблагоприятни последици, които би могло да породи обявяването на нищожността на договора за кредит, горните принципни правила, посочени в Решение на СЕС от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19, за разпределянето на съдебните разноски в производствата за установяване на неравноправност на договорна клауза, следва да се прилагат по аналогия и в случаи, при които потребителят е ответник по иск за връщане на заетата главница, предявен от доставчика след обявяването на договора за кредит за нищожен поради наличието на неравноправни клаузи в него. В решението е посочено, че макар поемането на някакви разноски от потребителите при обявяване по съдебен ред на 2 неравноправност на клаузи/договори да не е изключено, това не следва да им действа възпиращо за упражняване на правата им. Анализът на тази практика на СЕС налага извод, че принципът за ефективност не допуска национална правна уредба, която допуска потребителят да понесе част от съдебните разноски, когато е уважен искът му за нищожност на договорни клаузи, дори ако той трябва да върне получената главница.

Горните правила съответстват и на принципното разрешение на разпределението на разноските в практиката на националните съдилища, че отговорността за разноски следва да се понася от страната, дала повод за завеждане на делото. Уважаването на насрещния иск за връщане на чистата стойност на кредита на основание чл. 23 ЗПК е резултат от основателността на предявения от потребителя в същия процес иск за обявяване на договора за нищожен на основание чл. 22 ЗПК, поради което до влизане в сила на съдебното решение, с което се признава тази нищожност потребителят не изпада в забава по отношение задължението за връщане на получената от него сума. В тази връзка е и приетото в Решение № 14/10.02.2026 г., по т.д. № 963/2025 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, 5-ти състав, че връщането на чистата стойност на кредита е дължимо със законната лихва от датата на влизане в сила на решението, с което недействителността на договора е обявена. До този момент потребителят не е в забава на това вземане, поради което не следва да понася разноските по основателния спрямо него насрещен осъдителен иск. В случая потребителят – ответник по насрещния иск го е и признал, което е самостоятелно основание за освобождаването му от отговорност за разноските на насрещната страна на основание чл.

78, ал.2 ГПК.

Така мотивиран съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ Определение № 1008/09.01.2026 г. по гр.д. № 26234/2025 г. по описа на СРС, 40 състав, с което е оставено без уважение искането на М. К. К. с правно основание чл.

248, ал.1 ГПК за изменение на Решение № 21308/21.11.2025 г. в частта за разноските и вместо него ПОСТАНОВЯВА

ОТМЕНЯ Решение № 21308/21.11.2025 г. в частта за разноските, в която М. К. К. с ЕГН ********** е осъдена да заплати на „Макроадванс“ АД с ЕИК 201127485 на основание чл. 78, ал.1 ГПК направените по насрещния иск разноски в размер на 453 лева.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 274, ал.4 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3