Решение № 120 от 10.07.2026, Районен съд - Тетевен

РЕШЕНИЕ

№ 120 гр. г, 10.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – г, II - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: МАРИО Д. СТОЯНОВ при участието на секретаря ТАТЯНА ИВ. МИНДЕВСКА като разгледа докладваното от МАРИО Д. СТОЯНОВ Гражданско дело № 20264330100373 по описа за 2026 година

Производството по делото е образувано по повод предявен иск от А. П. П., ЕГН ********** от гр. г, област Ловеч, ул. „Петко Милев - Страшния“ № 1А, ап. 1 чрез адв. Е. И. от ПАК срещу „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.“Славянска“ №29,ет.7.

Предявен е иск за прогласяване Нищожност на Договор за потребителски кредит от 12.11.2024 година, като противоречащ на разпоредбите на ЗПК, съответно на ЗЗД,съединен с осъдителен иск за заплащане на недължимо платена сума в размер на 285.00 лева.

Излага се от ищеца, че на 12.11.2024г е сключил с ответника договор за кредит,по силата на който са и предоставени в собственост заемни средства в размер на 800.00 лева,при фиксиран лихвен процент по заема 50%,годишен процент на разходите/ГПР/ 65.19%.

Съгласно чл.11 от договора заемателят дължи и неустойка в размер на 524.24 лева,в случай,че не осигури обезпечението,посочено в чл.6 от договора-банкова гаранция или поръчители.

Счита,че с договорения лихвен процент се нарушават добрите нрави,поради което е налице нищожност на уговореното възнаграждение в размер на 557 лева.

Поради накърняване на принципа на добрите нрави се е достигнало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение.

Налице е заобикаляне на разпоредбата на чл.19,ал.4 от ЗПК,като с уговорката за 1 заплащане на неустойка се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва.

Неустойката за неизпълнение на задължението за осигуряване на поръчители или гаранция е загубила присъщата си обезщетителна функция.Същата е договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и е излязла извън присъщата и обезпечителна функция.

Моли да бъде постановено решение,с което се прогласи нищожността на договора за паричен заем.

Позовава се на писмени доказателства.

В срока по чл.131 от ГПКТ е депозиран отговор на исковата молба,в който се прави възражение за нередовност на същата,поради необходимостта от обединяване на заведени от ищцата срещу ответника и други дела,което възражение е оставено без уважение от съда,също така по същество на спора е изразено становище за неоснователност на исковете.

В открито съдебно заседание страните не се представляват.

От представените по делото писмени доказателства се установява следното:

С отговора на исковата молба е приложен договор за потребителски кредит №1184778 към искане №жсключен на 12.11.2024г между страните по делото,при следните параметри: размер на кредита 800.00 лева,ГПР-65.64%,брой вноски 33,фиксиран лихвен процент 50%,дата на първо плащане 19.11.2024 гождина,дата на последно плащане 22.04.2025 година.

В чл. 5, ал. 1 от договора е предвидено в 3-дневен срок от датата на сключване на договора за кредит кредитополучателят да предостави на кредитора обезпечение на задълженията му по договора, като кредитът ще бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчители, като са поставени множество условия за това, като при неизпълнение на това задължение, съгласно чл. 11 от Договора се начислява неустойка в размер на 449.46 лева, която е включена в текущото задължение за настоящия месец.

В отговора на исковата молба ответното дружество признава получаването на сумата в размер на 285.00 лева над чистата стойност на кредита,както и обстоятелството,че неустойката не е част от ГПР,но застъпва тезата,че същата не следва да се добавя към него.

С оглед това признание съдът е оставил без уважение искане на ищеца за назначаване на съд.-счетоводна експертиза,с поставени в исковата молба задачи.

С оглед горната фактическа обстановка се налагат следните правни изводи:

Ответното дружество „Сити Кеш“-ООД-София е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.

Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, тоест страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

2

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Основателно е релевираното в исковата молба основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на ГПР и общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.

В конкретния случай ГПР не отговаря на законовите изисквания, защото е посочено единствено, че той е във фиксиран размер от 65.64 % /който сам по себе си превишава допустимите предели/, а договорната лихва е 50.00 %. Не става ясно какво представлява разликата между горните проценти и кои разходи покрива. Отделно от това е предвидена и неустойка за непредставяне на обезпечение, което поставя потребителя в положение да не знае точно в какъв размер е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Наред с това, клаузата на чл. 11 от договора, касаеща задължението за заплащане на неустойка при неизпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави обезпечение на кредитора, в размер на 449.46 лева е нищожна, поради противоречие на добрите нрави и тъй като е сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП.

Предвидената неустойка не е за неизпълнение на същинското задължение на длъжника по договора за заем, а на допълнително задължение за обезпечаване при неизпълнение. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Така уговорена, тази неустойка противоречи на разпоредбата на чл. 33 ЗПК, тъй като по този начин на практика обезщетението, което кредиторът би получил при неизпълнение, би надхвърлило максимално допустимия размер на обезщетението за забава, а именно законната лихва. Изрично в посочения текст е предвидено, че когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, 3 обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва.

В случая ГПР отразява съотношение между общите разходи (по смисъла на § 1, т. 1) и общият размер на кредита (по смисъла на § 1, т. 3 ДР на ЗПК). В настоящия случай ГПР по договора се оказва по - висок от записаното в него 65.64 %/който факт е безспорен и не се нуждае от ангажиране на специални познания –вещо лице,за доказването му/,а съгласно Решение на СЕС от21.03.2024г. по дело C-714/22 неточното посочване на размера на ГПР се приравнява на липса на ГПР, което, съгласно чл. 22 ЗПК, влече нищожност на договора, която следва да бъде прогласена. В този смисъл е и практиката на Съда на Европейския съюз, изразена чрез решението по дело C-714/22, според която разходите, свързани с допълнителните услуги към договор за потребителски кредит, които дават приоритет на разглеждането на молбата за кредит на потребителя, купуващ тези услуги, и на предоставянето на заетата сума, попадат в понятието „обща цена на кредита за потребителя“ по смисъла на член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредит и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. В този смисъл са Решение № 96 от 01.05.2025 г. по в.гр.дело № 102/2025 г. по описа на ОС - Ловеч и др.

С оглед изложеното, съдът намира, че процесният договор за кредит е сключен в нарушение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което и по аргумент на чл. 22 ЗПК е налице пълна недействителност - нищожност на договора. Ето защо, предявеният иск по чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД за обявяване на договора за нищожен следва да бъде уважен като основателен и доказан.

С оглед основателността на установителния иск,основателен и доказан/съобразно и направеното признание от ответника за получаване на сумата от 285.00 лева над чистата стойност по кредита,се явява основателен и доказан.Съгласно чл.23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.Съдът приема за безспорен факта,че сумата от 285.00 лева е получена извън чистата стойност по кредите,който се обявява за нищожен,поради и което тази сума,като получена без основание подлежи на връщане от ответника.

По отношение на разноските:

С оглед изхода на делото и с оглед освобождаване на ищцата от заплащане на държавна такщса,ответника следва да бъде осъден да заплати по сметка на РС-г дължима държавна такса в размер на 53.32 евро/неправилно в определението за освобождаване от заплащането и съдът е посочил размер от 33.58 евро/.

Отделно от това, в настоящото производство ищцовата стрА. е представлявА. от адвокат, при условията на безплатна адвокатска помощ на материално затруднени лица, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА), видно от представения договор за правна защита и съдействие. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, ако в съответното производство насрещната стрА. е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, което се определя от съда. Доколкото по делото са ангажирани доказателства, че адвокатът е 4 регистриран по Закона за данък върху добавената стойност (ЗДДС), дължимото възнаграждение, съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, следва да включва и данък върху добавената стойност (ДДС). При определяне на размера на адвокатското възнаграждение, което следва да бъде заплатено от ответника, съдът съобрази задължителния характер на тълкуването на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, дадено с Решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС, съгласно което приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 от ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях, като е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на опредЕ.та минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“ и води до нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици.