Решение № 3 от 05.01.2026, Районен съд - Ямбол

РЕШЕНИЕ

№3 гр. Ямбол, 05.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЯМБОЛ, XVII СЪСТАВ, в публично заседание на десети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Димчо Г. Димов при участието на секретаря С. С. М. като разгледа докладваното от Димчо Г. Димов Гражданско дело № 20252330102238 по описа за 2025 година

Производството по делото е образувано по искова молба от Т. В. В. от гр. Я. против „Юробанк България“ АД – гр. София.

С исковата молба се твърди, че в началото на 2024 г. е бил издаден ИЛ въз основа на заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № ***/2024 г. по описа на ЯРС, въз основа на който е бил заведено изпълнително дело № ***/2024 г. по описа на ЧСИ И. Х..

Ищцата твърди, че за същото разбрала след като й бил наложен запор на банковите й сметки на 15.05.2024 г.

Твърди, че тази в „Тексим Банк“ била единственият й източник на доходи за издръжка на нея и тогава непълнолетното й дете, тъй като по нея се превеждала работната й заплата и помощи за дете с увреждания. Ищцата не била съгласна с това, защото имала информация, че нейният дълг е погасен още в началото на 2021 година, но поради лобисткият закон нямала избор и за й бъде вдигнат запора върху банковите сметки, трябвало да плати сумата от 2656.88 лв., представляващи главница, лихви и разноски, както и разноски по изпълнителното дело. Това принудило другият длъжник да изпълни изцяло задължението от нейно име въпреки, че не бил съгласен с твърденията на банката и последствие подал възражение за недължимост. Въз основа на това възражение банката следвало да подаде иск по чл.422 от ГПК, като тази искова молба била образувана в гр.д. № ****/2024 г. по описа на ЯРС. Твърди се, че с Решение рег. № ***/14.02.2025 г., влязло в сила в частта по исковете на 02.04.2024 г. съдът е отхвърлил предявените искове за които била издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № ***/2024 г. по описа на ЯРС и било образувано изп. дело № ***/2024 г., по което ищцата като длъжник била принудена да заплати сумата от 2656.88 лв., представляваща главница, лихви и разноски, както и разноски по изп. дело.Твърди се, че ответникът „Юробанк България“ ЕАД не е обжалвал решението в тази му част.

С това ищеца обоснова и правният си интерес от завеждане на настоящото дело.

1

На следващо място ищцата твърди, че заведеното срещу нея изп.дело, както и запорирането на банковите й сметки създало у нея чувство на стрес и безпокойство. В рамките на около 10 дни от налагането на запора до вдигането му се чувствала стресирана и обезпокоена, тъй като това било единственото й средство за препитаване и издръжка както на нея, така и на тогава непълнолетната й дъщеря, защото в сметката й в „Тексим банк“ се превеждали и помощи за дете с увреждания, както и работната заплата на ищцата. Отделно от това, фактът за завеждане на изпълнителното дело срещу нея станал известен на работодателя на ищцата и нейните колегите, което уронило нейният авторитет пред тях.

След това ищцата имала чувството, че колегите й я гледат като престъпница. Освен това била бивш служител на „Алфа банка“ за периода 2008 – 2013 г., поради което и била известна в банковите среди и колегите й от офиса работили в различни банкови офиси в града, вкл. и в „Тексим банк“. Налагането на запор на банковите й сметки накърнило доброто й име в тези среди, тъй като това станало достояние на бившите й колеги. През м.04.2024 г. на дъщеря й било се наложил престой в болница в гр. Стара Загора, което изразходило значителна сума пари, а ищцата разчитала на средствата, които следвала да получи като помощи за дете с увреждания, които се превеждали в средата на месеца, за да запълнят семейният й бюджет. Налагането на запора именно в този период стресирало допълнително ищцата и я поставило в неудобно положение.

Поддържа се, че банката е злоупотребила с правата си, като своеволно е преобразувала едно претендирано вземане за такси за вземане на главница, което било обременително за длъжника и по пътя на един откровен лобистки закон се опитвала да изнуди своите клиенти въз основа на съставени от нея счетоводни документи, без да има никакви доказателства, че лицата въобще дължат нещо, което се потвърдило от съда и банката не била обжалвала.

Твърди се, че банката е разполагала с други способи за събиране на вземането, а именно учредената върху имота ипотека.

С допълнителна молба депозирана по делото от страна на ищцата същата уточнява исковата претенция, като заявява, че претендираната законна лихва от датата на заплащане на сумата по изп.дело № ***/2024 г. по описа на ЧСИ – И. Х. - 15.05.2024 г. до влизане в сила на решението по гр.д. № ****/2024 г. по описа на ЯРС, в частта по исковете 02.04.2025 г. в размер на сумата от 325.46 лв. Твърди се, че ответникът е изпаднал в забава от датата на влизане в сила на Решението по гр.д. № ****/2024 г. по описа на ЯРС в частта по исковете - 02.04.2025 г., като претендираното обезщетение за забава до датата на подаване на ИМ било в размер на 99.59 лв.

Претендира се и законна лихва до окончателното изплащане на сумата.

На тия основания се иска от съдът да постанови решение, с което да осъди ответното дружество да заплати на ищцата сумата от 2656.88 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно със законната лихва до пълното изплащане на сумата в общ размер на 425,05 лв., както и сумата от 5 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди.

В срока по чл.131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който се иска от съда да 2 постанови решение, с което да отхвърли изцяло предявените от ищцата претенции като недопустими и неоснователни.

Сочи се, че на 21.07.2009 г. между „Алфа банк А.Е.“ последствие придобита от „Юробанк България“ АД и С. К. като кредитополучател е бил сключен договор за кредит № *******/2009 г., като по договора като солидарен длъжник се е задължила и ищцата Т. В.

К., по-късно - В..

Поради допуснато просрочие на месечни вноски по договора за кредит, остатъкът от вземането по него било обявено за предсрочно изискуемо на 28.03.2023 г., с оглед на което банката се снабдила с ИЛ и заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № ***/2024 г. по описа на РС - Я..

Въз основа на издаденият ИЛ при ЧСИ И. Х. било образувано изп. дело № ***/2024 г., като в рамките на същото изпълнително производство издадената от ЯРС заповед била връчена на длъжниците С. К. и ищцата Т. К..

Срещу връчената заповед в едномесечният срок било подадено възражение единствено от С. К., въз основа на което е било образувано гр.д. № ****/2024 г. по описа на ЯРС със страни „Юробанк България“ АД и С. К..

На ищцата по настоящото производство Т. К. била връчена покана за доброволно изпълнение по изп.дело, ведно с приложената заповед за незабавно изпълнение на 14.05.2024 г.

В едномесечният срок срещу заповедта не било подадено възражение от нейна страна, с оглед на което същата била влязла в законна сила.

Сочи се, че повече от година след получаването на заповедта за незабавно изпълнение, ищцата е подала на 10.07.2025 г. искова молба, въз основа на която било образувано и настоящото производство.

Релевират се възражения по отношение на иска за имуществени вреди, като се сочи, че съгласно разпоредбата на чл.414 от ГПК когато била издадена заповед за незабавно изпълнение, длъжникът е можело да защити правата и интересите си, като подаде в едномесечен срок от връчването на заповедта възражение срещу същата.

След изтичане на срока за доброволно изпълнение и за подаване на възражение срещу заповедта за изпълнение настъпвало стабилитет на същата, заповедта за изпълнение се стабилизирала и се формирала сила на присъдено нещо, като нов процес за същото вземане, между същите страни бил недопустим.

Сочи се константна практика на ВКС в тази насока.

В този смисъл се поддържа, че исковата молба въз основа на която било образувано настоящото производство била недопустима по отношение на иска за имуществени вреди в размер на 3081.93 лв., с оглед на което се иска от съда да върне исковата молба в тази й част.

При условията на евентуалност, в случай, че съдът приеме иска за имуществени вреди 3 за допустим, се оспорва иска като неоснователен, като отново се сочи, че видно от доказателствата ищцата е получила покана за доброволно изпълнение на 14.05.2024 г., като в едномесечният срок за възражение не е подала такова по делото.

Признава се, че действително между „Юробанк България“ ЕАД и С. К. е било водено производство пред ЯРС и е било постановено решение, с което са отхвърлени предявените от ответното дружество искове, и, че същото е влязло в сила на 02.04.2025 г., като съответно е сформирало и сила на присъдено нещо, но се възразява, че решението обхваща предмета и страните по делото, по което е било постановено решението, а в случая по гр. д. № ****/2024 г. по описа на ЯРС, като Т. В. не е била страна по делото, с оглед на което силата на присъденото нещо не обхващало и нея, поради което и цитираното решение се явявало неотносимо в настоящото производство.

На следващо място се поддържа, че ищцата доброволно е заплатила сумата в размер на 2656.88 лв. по сметка на ЧСИ И. Х., като същото плащане следва да бъде прието от страна на съда като признаване на вземането от страна на ищцата, тъй като е направено доброволно.

Плащането представлява освен доброволно такова от страна на ищцата, но и от влязла в законна сила заповед за незабавно изпълнение.

Иска се отхвърляне на исковата претенция в случай, че съдът я приеме за допустима.

На следващо място се релевират възражения и по отношение на иска за неимуществени вреди, като се сочи, че съгласно принципите на чл.446 от ГПК вземанията със социален характер, каквито са посочените помощи са несеквестируеми, съответно съдебният изпълнител е дължал индивидуална преценка на вземанията, които са се намирали по запорираната сметка на ищцата, съответно несеквестируемият доход е следвало да бъде предоставен за ползване на лицето от страна на съдебният изпълнител, именно задължение на съдебният изпълнител, а не на взискателя била преценката за секвестируемостта на запорираните суми по изпълнителното дело.

С оглед на което и за подобно действие ответникът не би могъл да носи отговорност.

На следващо място се сочи, че самото налагане на запори върху банковите сметки и на трудовия договор на длъжника не представлявало незаконосъобразно действие на взискателя. Същото се извършвало от съдебен изпълнител по искане на взискателя, съгласно императивните разпоредби на закона.

На следващо място се поддържа, че не се установява причинно- следствена връзка между наложените запори от ЧСИ по образуваното от ответното дружество изпълнително дело и негативните неимуществени последици за ищцата, които се явявали недоказани.

Твърдените от ищцата състояния на безпокойство, стрес и уронване на авторитета било специфично субективно състояние, което не би могло да бъде вменено във вина на ответното дружество, като същото не би могло и обективно да бъде доказано пред съда.

На следващо място и при условията на евентуалност се оспорва размера на 4 обезщетението за неимуществени вреди претендирано от ищцата в размер на 5 000 лв. като изключително завишен.

Иска се от съда да приложи разпоредбата на осн. чл.52 от ЗЗД и да определи обезщетение за неимуществени вреди по справедливост в минимален размер.

По искането за присъждане на разноски на ищцата се иска от съда да не уважава същото, като приеме, че ответникът не е давал повод за завеждане на настоящото производство.

В съдебно заседание за ищцата в качеството на процесуален представител по пълномощие адв.Б. К. от АК Я. чрез когото в хода на делото по същество и с допълнително депозирани по делото писмени бележки и на подробно изложените в тях основания се поддържат исковите претенции.

В съдебно заседание за ответника в качеството на процесуален представител по пълномощие се явява адв.М. Ц. от САК, чрез когото и с депозирани по делото писмени бележки предявения иск за имуществени вреди се оспорва като недопустим, евентуално като неоснователен, като неоснователен се оспорва и ска за неимуществени вреди.

Въз основа на събраните по делото доказателства преценени поотделно и в тяхната съвкупност във връзка с твърденията, възраженията и доводите на страните и при съобразяване с разпоредбите на чл.235 и сл. ГПК, съдът приема за установено от фактическа страна следното: