Решение № 317 от 20.07.2020, Окръжен съд - Пловдив

Р Е Ш Е Н И Е № 317 гр.Пловдив,

20.07.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ХVІ гр.с., в открито съдебно заседание на двадесет и трети юни две хиляди и двадесета година, в състав

СЪДИЯ: Росица

Кюртова секретар:

Милена Левашка, като разгледа докладваното от съдията т.дело №718 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявен е иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК.

Ищецът О.Г., ЕГН **********,***, представлявана от адв.С.М., съдебен адрес ***, оф.*, твърди, че в качеството на кредитополучател е сключила договор за жилищен кредит с ответника на 31.05.2007 г., който договор е изменен с допълнително споразумение от 15.02.2010 г.

Договорът е обезпечен с ипотека върху недвижим имот. Твърди, че ответникът се е снабдил със заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и с изпълнителен лист против ищцата, издадени по ч.гр.д.№3290/2011 г. на ПРС, за следните вземания, произтичащи от горния договор: 123 601,83 лв. – главница, ведно със законна лихва от 15.02.2011 г. до окончателното плащане; 36 249,87 лв. – лихва за периода от 07.04.2010 г. до 15.02.2011 г.; и разноски в общ размер 5 245,03 лв.

Въз основа на изпълнителния лист по молба на ответника е образувано изп.д.№609/2011 г. на ЧСИ Л. Мурджанова, по което е насочено принудително изпълнение спрямо ипотекирания имот, чрез възбрана, опис и публична продан, насрочена в периода от 15.07.2012 г. до 15.08.2012 г. Имотът е продаден за сумата 79 147 лв., на която съдебният изпълнител е извършил разпределение на 18.09.2012 г. След разпределението съгласно издадено от съдебния изпълнител удостоверение размерът на остатъчната главница е 57 788 лв. Твърди се по-нататък, че на 15.06.2017 г. е наложен запор върху банкови сметки на длъжника. По искане на взискателя от 15.03.2019 г., на 20.06.2019 г. е наложен запор върху дружествени дялове на длъжника, а с постановление на съдебния изпълнител от 12.06.2019 г. е констатирано настъпило по силата на закона прекратяване на изпълнителното производство на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК.

Твърди се, че вземането, останало неудовлетворено след прекратяване на изп.дело, е погасено поради изтекла давност. Ищцата е отправила писмено заявление до ответника с позоваване на давността и с искане за коригиране на информацията за кредитната й задлъжнялост в централния регистър на БНБ.

Заявлението е получено на 18.06.2019 г., но до настоящия момент липсва отговор от ответника, последният не е заличил задължението по договора за кредит, който все още е „активен“ в регистъра с посочена дължима главница от 57 788 лв. Въз основа на горните твърдения, в исковата молба и в уточняваща молба от 09.12.2019 г. е формулиран петитум на иск за установяване, че ищцата не дължи на ответника сумата 57 788 лв. – непогасена главница по договор за жилищен кредит от 31.05.2007 г., изменен с допълнително споразумение от 15.02.2010 г., за която сума е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д.№3290/2011 г. на ПРС.

Претендират се деловодни разноски.

Ответникът “БАНКА ДСК”ЕАД, ЕИК

*********, седалище и адрес на управление гр.София, ул.”Московска” №19, представлявано от В. С.и Д. Н., оспорва иска. Прави възражение по допустимостта на същия. Не признава и неговата основателност. Възразява, че изтичането на погасителната давност не води до прекратяване или погасяване на вземането. То продължава да съществува като естествено и длъжникът продължава да дължи, като може доброволно да изпълни. Ето защо искът е неоснователен, дори да се приеме, че е изтекла погасителната давност. Оспорва и да е изтекла давността, като се позовава на съдебна практика, според която т.10 от ТР №2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК, поражда действие от датата на обявяване на тълкувателното решение, а за периода преди това се прилага ППВС №3/18.11.1980 г., според което докато трае изпълнителния процес относно вземането, давност не тече. Така според ответника погасителната давност е спряла да тече в периода от образуване на изп.д.№609/2011 г. на 29.03.2011 г. до 26.06.2015 г., а от последната дата е започнала нова 5-годишна давност, която към датата на исковата молба не е изтекла. По изложените съображения моли искът да се отхвърли. Претендира разноски. При евентуално уважаване на исковата претенция претендира, че банката не е дала повод за завеждане на иска и моли да не бъде санкционирана с разноските на ищеца на основание чл.78, ал.2 ГПК.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

Няма спор, а се установява и от доказателствата, че на 31.05.2007 г. между О.Г., от една страна като кредитополучател, и “БАНКА ДСК”ЕАД, от друга страна – като кредитор, е сключен договор за ипотечен кредит за сумата 128 000 лв. със срок за издължаване 240 месеца от датата на усвояване. Уговорено е месечно погасяване по погасителен план, неразделна част от договора. Няма спор, че кредитът е изцяло усвоен.

Установява се, че в полза на кредитора е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№3290/2011 г. на РС Пловдив за вземания, произтичащи от горния договор за кредит, в това число за сумата 123 601,83 лв. – главница, предсрочно изискуема от 11.08.2010 г. Въз основа на заповедта за изпълнение е издаден изпълнителен лист от 01.03.2011 г. за същите вземания.

Установява се, че на 29.03.2011 г. е подадена молба за образуване на изпълнително дело от кредитора, към която е приложен горният изпълнителен лист. Образувано е изп.д.№609/2011 г. по описа на ЧСИ Людмила Мурджанова, рег.№819, с район на действие ОС Пловдив. Няма спор между страните и се установява, че по изпълнителното дело е предприето принудително изпълнение върху ипотекирания недвижим имот на длъжника, като са проведени няколко неуспешни продажби. Последно имотът е изнесен на публична продан за периода от 15.07.2012 г. до 15.08.2012 г. (л.235) Имотът е възложен на трето лице-купувач с постановление от 17.08.2012 г. за сумата 79 147 лв. На 18.09.2012 г. е извършено разпределение на постъпилата от продажбата сума за такси и разноски към ЧСИ, за разноски на взискателя, за данъци върху имота и в полза на ипотекарния кредитор за частично погасяване на дълга.

Разпределението е предявено на 26.09.2012 г. На 05.10.2012 г. сумите са разпоредени в полза на кредиторите.

Следващото предприето по изпълнителното дело действие е налагане на запор върху банкови сметки на длъжника в „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“АД с разпореждане без дата на съдебния изпълнител на л.327, постановено по повод постъпила по делото на 09.06.2017 г. справка за банкови сметки на длъжника. Запорното съобщение е получено от третото задължено лице на 19.06.2017 г., а на длъжника е съобщено чрез пълномощника му по делото на 16.06.2017 г.

С разпореждане от 19.03.2019 г. е наложен запор върху дружествените дялове на длъжника в две търговски дружества.

С разпореждане от 02.04.2019 г. е наложен запор върху банкови сметки на длъжника в „АЛИАНЦБАНК“АД, в резултат от който по сметка на съдебния изпълнител банката е наредила сумата 19,51 лв. на 02.05.2019 г.

С постановление от 12.06.2019 г. изп.дело №609/2011 г. е прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК.

От приетата по делото справка за кредитополучател, издадена от ответното дружество, се установява, че ищцата фигурира в информационната система на банката със задължение по договор за потребителски кредит от 31.05.2007 г. в размер 57 788 лв. – остатък от просрочена главница към 30.06.2019 г. Според същата справка задължението подлежи на закриване на 07.06.2027 г.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

Съдът намира, че предявеният иск е допустим. Ищецът е страна по договор за кредит, сключен с ответника, а последният претендира да е налице остатъчно задължение по същия договор, информация за което е подадена до централния кредитен регистър и за което задължение разполага с изпълнителен титул, въз основа на който може да пристъпи към принудително изпълнение, следователно налице е правен интерес за ищеца да установи несъществуването на същото вземане в отношенията между страните. Няма пречка вземането да бъде отричано поради изтекла давност, доколкото на давност може да се позове само длъжникът. За целта не е нужно кредиторът да е заявил съдебна претенция. Длъжникът може да се брани не само с възражение по предявен срещу него иск, но и с иск за несъществуване на вземането, когато същото се претендира извънсъдебно. В този смисъл е и цитираната от ответника в отговора на исковата молба съдебна практика – Определение №95/22.02.2018 г. по ч.гр.д.№510/2018 г. на ВКС, ІV г.о., според което длъжникът има интерес от иск за несъществуване на вземането, дори когато не е заплашен непосредствено от принуда. Обстоятелството дали ответникът е дал повод или не за завеждането на иска е относимо единствено към отговорността му за разноски при решаване на делото. Отделно от това, в отговора на исковата молба ответникът оспорва вземането да е погасено, поради което очевидно спор относно неговото съществуване има и той може да бъде разрешен по съдебен ред. Ето защо възраженията на ответника по допустимостта на производството съдът намира за неоснователни.

По основателността на иска, съдът намира следното:

Процесното вземане е възникнало от договор за кредит и по отношение на същото е приложима общата 5-годишна погасителна давност по чл.110 ЗЗД. Няма спор, а се установява и от доказателствата, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем, считано от 11.08.2010 г., като предсрочната изискуемост е поставила и началото на 5-годишния давностен период.

С предприемане на действия на принудително изпълнение давността се прекъсва съгласно чл.116, б.в) ЗЗД, а след прекъсването съгласно чл.117, ал.1 ЗЗД започва да тече нова тригодишна давност.

В ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС е прието, че по смисъла на чл.116, б.в) давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ), като такива действия са: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. В аспекта на посоченото, с оглед установеното от фактическа страна следва да се приеме, че първите действия, прекъсващи давността за процесното вземане са налагането на възбрана върху недвижим имот, респективно насрочването и извършването на продан на същия имот до постъпване на паричната сума от проданта. В тази връзка проданта е проведена от 15.07.2012 г. до 15.08.2012 г., а предложената от купувача цена е постъпила най-късно на 17.08.2012 г., когато това е удостоверено в издаденото постановление за възлагане на имота.

Пак според същото тълкувателно решение Постановление №3 от 18.11.1980г. на Пленума на ВС, според което докато изп.производство трае, давността спира да тече съгласно чл.115, ал.1, б.ж) ЗЗД, е изгубило значение. Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл.433, ал.1, т.8 ГПК (чл.330, ал.1, б.„д” ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Това означава, че по време на изпълнителния процес давността не спира, а само се прекъсва на основание чл.116, б.в) ЗЗД с предприемане на действия на принудително изпълнение. Ето защо възраженията на ответника в тази насока са неоснователни.