Определение № 2269 от 26.07.2024, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2269 гр. София, 26.07.2024 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XIV ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Снежина Колева

Членове:

Кирил Г. Димитров

Дора З. Илиева като разгледа докладваното от Дора З. Илиева Въззивно частно наказателно дело № 20241100604415 по описа за 2024 година и за да се произнесе съобрази следното:

Производството е образувано на основание чл. 249, ал. 3 НПК по реда на Глава двадесет и втора от НПК.

Първоинстанционното производство е образувано по внесен в Софийски районен съд обвинителен акт срещу Й. К. И., ЕГН: **********, роден на 19.12.1981 г. в гр. София, българин, български гражданин, осъждан, със средно образование, не е трудово ангажиран, живущ в гр. София, ж.к. ****, обвинен в това, че за времето от 09:20 ч. на 31.10.2020 г. до 08:01 ч. на 01.11.2020 г. на територията на Федерална Република Германия, Република Австрия, Република Унгария и Република България при условията на продължавано престъпление

- с тринадесет деяния, осъществяващи поотделно един и същ състав на едно и също престъпление, извършени през непродължителни периоди от време, при една и съща обстановка и при еднородност на вината, при което последващите, се явяват от обективна и субективна страна продължение на предшестващите, като противозаконно присвоил /като закупил и задържал за себе си/ чужди движими вещи: гориво, консумативи и аксесоари на обща стойност 894, 13 лв., собственост на „Б.Л.“ ЕООД – които владеел – закупени чрез карта „DKV“ 704310.512579.0135, дадена му във връзка с Договор от 24.10.2013 г., сключен между „Б.Л.“ ЕООД и „DKV EURO SERVICE“ GmbH+Co.KG /”ДКВ ЕВРО СЪРВИЗ“ ООД и Ко.КД.

С протоколно определение от 27.06.2024г. по н.о.х.д. № 4841/2024 г. на Софийски районен съд, НО, 11 - ти състав, районният съд повторно е прекратил съдебното производство и е върнал същото на досъдебна фаза за отстраняване на допуснати на досъдебното производство отстраними съществени процесуални нарушения, довели до ограничаване правото на 1 подсъдимия на защита.

При предходно проведеното разпоредително заседание е било констатирано, че са допуснати съществени отстраними процесуални нарушение в изготвянето на обвинителния акт, довели до ограничаване правото на защита на подсъдимия, изразяващи се в липса на посочване на конкретни фактически твърдения относно осъщественото изпълнително деяние, посредством което е реализирано престъплението, описано в oбвинителния акт. Още при първоначалното разглеждане на делото първоинстанционният съд констатирал, че в обвинителния акт липсвали твърдения за валидно правно основание, по силата на което инкриминираните вещи се намирали във фактическата власт на привлеченото към наказателна отговорност лице.

При последващото разглеждане на делото, районният съд приел, че в първата си част, досежно необходимостта от конкретизация на изпълнителното деяние, са били отстранени констатираните неясноти в обвинителния акт. Колкото до следващото основание, е прието, че и при повторното внасяне на обвинителния акт, същото е продължило да е налице, което и станало повод за постановяване на обжалваното пред настоящия съд протоколно определение.

Срещу това определение е постъпил частен протест от прокурор при Софийска районна прокуратура с твърдение за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на обжалвания акт. Поддържа, че така внесеният обвинител акт изцяло отговаря на законовите изисквания за съдържания, доколкото била налице индивидуализация на извършеното от подсъдимия престъпление по време, място и начин, както и чрез детайлизиране на всички обективни и субективни съставомерни признаци на престъпния състав.

Недоволен от постъпилия частен протест, в законоустановения срок, защитникът на подсъдимия – адв. Б. е депозирал възражение, с което излага доводи за неоснователност на последния, респективно моли съда да бъде оставен без уважение. Поддържа, че първоинстанционният съд правилно е оценил съдържанието на обвинителния акт като недостатъчно такова, респективно ограничаващо възможността на обвиняемия да разбере обвинението и да организира пълноценно защитата си.

Като извърши проверка по реда на Глава двадесет и втора от НПК, Софийски градски съд намери следното:

Съдът е сезиран с частен протест, подаден срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, по смисъла на чл. 341, ал. 2, вр. чл. 249, ал. 3, вр. чл. 248, ал. 1, т.

3 НПК, от страна, на която законът е признал правна възможност за това.

Иницииращият производството документ е подаден в рамките на законоустановения срок, поради което се явява процесуално допустим.

Разгледан по същество, настоящия състав го намира за неоснователен по следните съображения:

2

В словесното отразяване на обвинението следва да бъдат посочени всички съставомерни белези на съответното престъпление от особената част на НК – да бъдат отразени в цялост изпълнителното деяние, неговите елементи, ощетеното юридическо лице, наличието на настъпили съставомерни вреди, техния размер, качеството на субекта, както и всички признаци на съответното престъпление. Пропускането на който и да е от съставомерните белези на престъпния състав се приема като пречка да бъде разбрано обвинението от привлеченото към наказателна отговорност лице, което от своя страна е класическа хипотеза на допуснато на досъдебното производство отстранимо съществено процесуално нарушение, обуславящо връщането на производството в предходната му фаза.

Първоинстанционният съд е приел, че липсва конкретизация на основанието, на което подсъдимият е владял инкриминираните вещи, който извод се споделя и от настоящата инстанция.

Безспорно, престъплението по чл. 206, ал. 1 НК, може да бъде извършено само спрямо имущество /чуждо за дееца/, което му е поверено на правомерно правно основание. В този смисъл, обвинението следва да бъде изрично конкретизирно по повод на титулярството на правото на собственост върху инкриминираните вещи, /като бъде съобразен специфичният разплащателен метод/. Следва да бъдат изложени изрични фактически твърдения, които да кореспондират с изложеното в заключителната част, че вещта е чужда, каквито твърдения липсват в обстоятелствената.

Районният съд правилно е отчел, че в обвинителния акт липсват твърдения относно отношението на подсъдимия към предмета на престъплението. За отстраняване на констатирания дефицит, следва да бъде прецизирана ясно и недвусмислено волята на прокурора за това, как твърди вещите, предмет на престъплението, да са попаднали във владението на подсъдимия, както и от кой момент счита, че е извършено действие на разпореждане с последните, респективно е манифестирана воля за своенето им. В тази връзка, липсва и изрично посочване на момента, в който прокурорът счита, че подсъдимият е установил своята фактическа власт върху инкриминираните вещи.

Извън констатираните от Софийски районен съд съществени процесуални нарушения, съдът в рамките на своите правомощия извърши собствена проверка, при която намери за необходимо да акцентира върху обстоятелството, че в обвинителният акт липсват конкретни твърдения, касаещи обема на правомерни разпоредителни действия, които подсъдимия е можел да извършва с вещите, предмет на престъплението, респективно, от кой момент последния го е надвишил. Изпълнителното деяние на престъплението винаги представлява едно противозаконно разпореждане с чуждо имущество.

Пределите на законосъобразното разпореждане се определят от правното основание, на което деецът има фактическа или разпоредителна власт върху предмета на посегателството, а именно извън тези предели разпореждането 3 става противозаконно.

По – конкретно, липсват твърдения относно обстоятелствата какво е отношението на подсъдимия към процесната “DKV“ карта, в контекста на прекратяване на трудовия договор. Настоящия състав среща трудност да извлече волята на държавното обвинение по повод на конкретните действия, които се твърди, че подсъдимият е следвало да извърши с картата при прекратяване на трудовото правоотношение, респективно кои действия счита да са надвишили правомерното разпореждане с инкриминираните вещи.

При фактологията възприета в обвинителния акт, съдът намира, че така описан механизмът на установяване на фактическата власт на подсъдимия върху инкриминираните вещи се явява неясен и двусмислен, поради което счита, че следва да бъде прецизиран. В конкретния случай, за да отговаря обвинението на законовите стандарти следва да бъде извършено последователно и поетапно описание на механизма на осъществяване на фактическото владение, с ясно разграничаване на момента, в който прокурорът твърди да е надвишен обема от правомерни разпоредителни действия, както и в какво се изразяват последните. В конкретния случай, именно механизмът е усложнен такъв, включващ поредица от различни действия, които в своята последователност позволяват подвеждането на деятелността под конкретен престъпен състав. В този смисъл съдът счита за необходимо да адресира възражението на държавния обвинител, релевирано в подадения протест, касателно задължителните указания, дадени в т. 4 от ТР № 2 от 2002 г. на ОСНК, според които непосочване на начина на извършване на изпълнителното деяние, пострадалото лице и размера на вредите, съставлява основание за връщане на делото, само ако последните, представляват елементи от престъпния състав. Предвид усложнения механизъм на осъществяване на престъпната деятелност, в процесния случай непосочването на описаните по - горе фактически твърдения всякога би довело до затруднение подсъдимият да разбере в какво е обвинен, респективно да организира адекватно защитата си срещу конкретни твърдения.

Горепосочените неясноти, констатирани в обвинителния акт, на свой ред водят до противоречие в разгърнатата обвинителна теза, относно това кои действия, прокуратурата счита да осъществяват изпълнителното деяние присвояване и досежно кои вещи, както и чия собственост биват последните към момента на деянието /с оглед специфичния разплащателен метод, посочен от обвинението в рамките на своите фактически твърдения/.

Тази неяснота се допълва на следващо място и от констатираното вътрешно противоречие, изложено в обстоятелствената част на обвинителния акт, където се твърди от една страна, че подсъдимият „присвоил противозаконно като закупил и задържал за себе си“/, т.е. твърди се присвояването да се изразява в получаването на фактическата власт над инкриминираните вещи, а от друга страна се поддържа, че „владеел“ вещта, предмет на престъплението. Тези фактически твърдения създават неяснота относно механизма на извършване на инкриминираното деяние, такъв какъвто 4 се поддържа от прокурора – т.е. двусмислие относно начина на осъществяване на инкриминираното престъпление и неговото изпълнително деяние.

Въззивният съд намира, че следва да се обърне внимание, че при обективна възможност за това, за прецизност, следва вещите, описани в пункт 8, пункт 11 /л. 6 от обвинителния акт/, пункт 12, пункт 13 /л. 7 от обвинителния акт/, да бъдат конкретизирани.

В обобщение, настоящият състав се солидаризира с крайния извод на първоинстанционния съд за необходимост от прецизиране на така повдигнатото обвинение, респективно прекратяване на съдебното производство и връщане на делото в досъдебна фаза.

Коректно е да бъде посочено, че действително, в съдържанието на обстоятелствената част на обвинителния акт е бил направен опит горепосочените неточности да бъдат санирани от страна на държавното обвинение. На л. 3 от обвинителния акт, посредством очертаването на фактологичната рамка, за пръв път всъщност е посочено твърдение, че инкриминираните вещи, подсъдимият закупил за свои лични нужди, а именно: за управляваното от него МПС – лек автомобил, управляван от територията на ФР Германия до Република България, както и е споменато, че това надвишава обема правомерно поведение, което подсъдимия е дължал по повод на вещта:

„че няма никакво право да купува гориво, консумативи и аксесоари за друг автомобил, освен за този с рег. № СВ **** ВМ“. В посочения абзац е внесена оценката на прокурора, кои от описаните фактически действия, счита, че осъществяват изпълнителното деяние на обсебването: „Закупувайки същите, той ги задържал за себе си и установил върху тях своя фактическа власт по неправомерен начин /заплащайки за тях с карта DKV № 704310.512579.0135, без да разполага с такова право/“. Споменато е още и имплицитно твърдения относно собствеността на инкриминираните вещи чрез посочване, че „За всички горевизирани покупки /инкриминираните вещи/, следвало да заплати дружеството, на чието име била издадена картата, а именно: „Б.Л.“ ЕООД.“