Решение № 3332 от 18.05.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3332 гр. София, 18.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Вергиния Мичева

Румяна М. Найденова при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело № 20251100505687 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 2692 от 18.02.2025 г., постановено по гр. дело № 20231110169324 по описа за 2023 година на СРС, 113 състав, е осъден ответника „Бултрансгаз“ ЕАД, с ЕИК 175203478, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Пенчо Владигеров“ №66 по исковете с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД да заплати на И. Г. М. с ЕГН ********** с постоянен адрес гр. Ихтиман, ул. „Паисий“ №10 сумата от 8436,91 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди- физически и емоционални болки и страдания, претърпени вследствие на настъпила на 02.02.2022г. трудова злополука, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на настъпване на злополуката - 02.02.2022г. до окончателното плащане на задължението, както и сумата от 82,06 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от 1563,09 лв. за периода от 02.02.2022г. до датата на плащане на застрахователното обезщетение - 09.08.2022г., като ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за разликата над уважения до пълния предявен размер от 20 000 лева.

Срещу решението на СРС, 113 с-в е постъпила въззивна жалба от ответника „Бултрансгаз“ ЕАД, гр. София, подадена чрез пълномощника юрк. А.М., с която обжалва решението изцяло. Във въззивната жалба са изложени доводи, че решението е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Моли решението да бъде отменено изцялосъстав и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъдат отхвърлени предявените срещу „Булгартрансгаз" ЕАД искове, като неоснователни и недоказани Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна - ищец не представя писмен отговор.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

1

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като краен резултат, но по съображения различни от приетото в мотивите на обжалваното решение. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи от фактическа и правна страна за наличие на предпоставките на чл. 200 от КТ за ангажиране на отговорността на ответника. Крайните изводи на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни.

Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Не се спори между страните, а и с оглед на събраните по делото доказателства, съдът приема за безспорно установено обстоятелството, че между пострадалия ищец и ответника е съществувало към момента на настъпване на трудовата злополука/ 02.02.2022 г. / валидно трудово правоотношение, по силата на което И. Г. М. е заемал длъжността „работник ЛЕС“.

Не се спори между страните, а и видно от разпореждане № 31364 от 10.02.2022г. и декларация за трудова злополука с вх. № 143 от 09.02.2022г., правнорелевантните обстоятелства, а именно: че към относимия за правния спор момент страните са били обвързани от трудово правоотношение, по силата на което ищецът заемал при ответника длъжността “Работник ЛЕС“ с място на работа ЮЗЕР Ихтиман. Установява се, че на 02.02.2022г. при придвижване по обичайния път от основното място на живеене до работното място ищецът И. Г. М. се подхлъзнал и паднал, вследствие на което получил травма на дясната ръка. Установява се също така, че разпореждането не е обжалвано по реда на чл. 117 от КСО и е влязло в законна сила.

Надлежният ред за установяване на трудова злополука, като елемент от фактическия състав на обективната и безвиновна отговорност на работодателя на основание чл. 200, ал. 1 КТ е нормативно определен с разпоредбите на чл. 57 и сл. КСО и Наредба за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки. След извършване на проверка, по нормативно определен ред, длъжностното лице по чл. 60, ал. 1 КСО издава разпореждане за приемане или за неприемане на злополуката за трудова по утвърден от управителя на НОИ формуляр. От една страна, то представлява индивидуален административен акт относно наличието или не на трудова злополука, а от друга страна, то е официален удостоверителен документ за установените в него факти, и в частност за наличието на трудова злополука като юридически факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя. Влязлото в сила разпореждане има доказателствена сила за гражданския съд, разглеждащ спора по чл. 200 КТ и е недопустимо да се преразглежда въпросът доколко увреждането е в причинна връзка с извършваната 2 работа по трудовото правоотношение /решение № 1247/09.12.2008 г. по гр. дело № 4465/2007 г. на ВКС, III г. о., решение № 319/22.06.2010 г. по гр. дело № 204/2009 г. на ВКС, III г. о., решение № 374/23.07.2014 г. по гр. дело № 3766/2013 г. на ВКС, IV г. о. и др. /.

Признаването на злополуката за трудова от компетентния орган е достатъчно основание за настъпване на задължението на работодателя за обезвреда. Т. е, с оглед на така установената фактическа обстановка, правилни са изводите на първоинстанционния съд за наличие на предвидените в закона материалноправни предпоставки на чл. 200 от КТ за възникване и ангажиране на отговорността на ответното дружество - в качеството му на работодател, да обезщети ищеца - работник за причинените му неимуществени вреди в резултат на претърпяната от него на 19.04.2022 г. трудова злополука. От събраните по делото гласни и писмени доказателства, както и от изслушаната съдебно-медицинска експертиза не буди съмнение и обстоятелството, че като пряка и непосредствена причина от станалия инцидент, ищецът е претърпял неимуществени вреди - болки и страдания, което поражда задължение за работодателя да ги обезщети.

На следващо място неоснователно е възражението на ответника, че в случая пострадалият ищец е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност, т. е., че е налице съпричиняване по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ. По приложението на чл. 201, ал. 2 от КТ в съдебната практика единно се приема, че груба небрежност при трудова злополука е налице когато пострадалият е предвиждал настъпването на неблагоприятните последици, но се е надявал, че няма да настъпят или че ще ги предотврати. Такова субективно отношение ще е налице, когато пострадалият не е изпълнил определени свои задължения по трудовото правоотношение във връзка с безопасността на труда, неполагайки дължимата грижа при съзнаване на възможността от настъпване на вредоносен резултат.

Съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК, работодателят, въвел възражение за съпричиняване от страна на работника, следва да докаже, че трудовата злополука е настъпила и поради проявена от работника груба небрежност при изпълнение на работата, т. е. при условията на пълно и главно доказване работодателят трябва да установи не само, че работникът е допуснал нарушение на правилата на безопасност на труда, но и то със съзнанието за възможно настъпване на вредоносните последици и самонадеяното отношение от съществуващата опасност от тяхното настъпване. Съгласно решение № 51 от 08.05.2018 г. по гр. дело № 2302/2017 г., ГК, III г. о. на ВКС, съдържанието на понятието груба небрежност при трудова злополука, поради липса на легална дефиниция, многократно е разяснявано в практиката. Съгласно решение № 79 от 27.02.2012 г. по гр. дело № 673/2011 г. на ІV г. о. на ВКС - то е налице, когато пострадалият е съзнавал, предвиждал настъпването на неблагоприятните последици, но се е надявал, че няма да настъпят или че ще ги предотврати. Единна е практиката и относно изходната позиция, че "не всяко нарушение на инструкциите за безопасност на труда представлява груба небрежност, а само това нарушение, което е в пряка причинна връзка с увреждането и при което работникът не е положил грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка"/решение № 977 от 14.01.2010 г. по гр. дело № 298/2009 г. на ІV г. о. / Пострадалият следва да е допринесъл за трудовата злополука, но вината му не може да се предполага.

Доказателствената тежест за предпоставките на чл. 201, ал. 2 КТ е на работодателя /решение № 62 от 24.02.2015 г. по гр. дело № 2798/2014 г. на ІV г. о. / Небрежността в гражданското право е неполагане на грижа според един абстрактен модел - поведението на определена група лица/ добрия стопанин/, с оглед естеството на дейността и условията за извършването й / решение № 348 от 11.10.2011 г. по гр. дело № 387/2010 г. на ІV г. о. / Винаги когато пострадалият създава реална възможност за настъпване на вредата, като сам се поставя в ситуация на повишен риск от увреждане, той съпричинява вредата. В хипотезата, при която работодателят е нарушил правила за безопасност на труда и работникът е допринесъл за настъпване на злополуката, работодателят отговаря само за онези вреди, които са в причинна връзка с виновното му поведение, но не и за тези, които са последица от поведението на увредения /ТР № 88 от 12.09.1962 г. на ОСГК, решения № 302 от 07.10.2013 г. по гр. дело № 3248/2013 г. на ІV г. о., № 202 от 12.12.2014 г. по гр. дело № 1298/2014 г. на ІІІ г. о. /. Във всички случаи преценката за наличието на груба небрежност е конкретна и 3 зависи от установените факти по делото /решение № 194 от 21.06.2011 г. по гр. дело № 1248/2010 г. на ІІІ г. о. /.

В процесния случай, с оглед установения по делото механизъм на настъпване на трудовата злополука, въззивният съд приема, че пострадалият ищец не е допринесъл за трудовата злополука, като не е допуснал груба небрежност, т. е., не е налице съпричиняване по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ. Небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел - поведението на определена категория лица /добрия стопанин/ с оглед естеството на дейността и условията за извършването й.

Грубата небрежност не се отличава по форма /според субективното отношение към увреждането/, а по степен, тъй като грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел - грижата, която би положил и най - небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. При трудова злополука има съпричиняване, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение технологичните правила и на правилата за безопасност. Това съпричиняване обаче не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя. Намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при груба небрежност - липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност.