Решение № 294 от 07.08.2023, Окръжен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 294 гр. Кюстендил, 04.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, I СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ваня Др. Богоева

Членове:

Евгения Хр. Стамова

Веселина Д. Джонева при участието на секретаря Вергиния Хр. Бараклийска като разгледа докладваното от Евгения Хр. Стамова Въззивно гражданско дело № 20231500500142 по описа за 2023 година

Производство по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение №535/23.11.2022г.на Дупнишкия районен съд е отхвърлен, като неоснователен иска на К. В. В. от гр.Д. срещу „***********“ АД гр.С. за обявяване недействителен договора за паричен заем от 2018г., за връщане на **** лв. от него, ведно с лихви и разноски.В. е осъдена да заплати на „***********“ АД разноски за производството, възлизащи на 300.00 лв.

В срока за обжалване на решението, посочен в чл.259, ал.1 ГПК по делото е постъпила въззивна жалба подадена от В. .В жалбата се твърди неправилност на решението, постановено в нарушение на приложими материално правни норми.С оглед обстоятелството, че с допустими средства – съдебно счетоводна експертиза е установено, че действителния размер на ГПР по Договор за потребителски кредит №******** от *****г. възлиза на 67.495%, с оглед изплатените от К. В. суми се твърди недължимост на процесната сума 299.00 лв.С оглед разпоредбите на чл.22 от ЗПК е застъпено становище, че в нарушение на законови изисквания в процесния договор ГПР бил посочен, като процент, без изрично да са посочени послужилите за изчисляването му данни.Сочи се като доказателство в подкрепа на тезата 1 решение от 20.09.2018г. по делото С-448/2017, според което на непосочване на ГПР следва да се приравни ситуация в която е посочена само математическата формула, но без данни използвани за изчисление на ГПР.

Оплакването е конкретизирано с посочване на точна сума, която не е била включена в ГПР на разходите така както изисква чл.19, ал.1 вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК – сумата 1003.86 лв, представляваща печалба на кредитора, надбавка на главница която се плаща периодично, поради което трябва да е част от ГЛП и ГПР.Предвид разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК се поддържа, че ГПК не може да бъде по – висок от петкратния размер на законната лихва, за просрочени задължения в левове, определен с Постановление на МС т.е лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50% от взетата сума.Начина по който е процедирал въззивника е оценен, като израз на заобикаляне на закона на основание чл.21 ал.1 ЗПК.Приложимото законодателство според въззивницата следва да бъде тълкувано в духа на действащата Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 23.04.2008г., относно договорите за потребителски кредити.Начислената неустойка според жалбоподателя представлява общ разход, предварително заложена и част от ГПР.Грешно посочения размер на ГПР според В. е равнозначно на непосочен ГПР.Сочи се съдебна практика – решение от 15.03.2012г. по дело С-453/10 на СЕС според което „търговска практика, състояща се в непосочване в договора за кредит на по – нисък от действителния годишен процент на разходите, следва да бъде окачествена, като „Заблуждаваща“ по смисъла на чл.6, пар.1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11.05.2005г., относно нелоялни търговски практики от страна на търговци, към потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директива 97/7/ЕО , 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и Регламент ( ЕО) №2006/2004 на Европейския парламент и съвет.Допълнителни аргументи са извлечени от чл.6, пар.1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г., според която неравноправните клаузи в договора между потребители и продавачи и доставчици не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че Договорът продължава да действа, за страните по останалите условия.Изрично е подчертана възможността, определени лица или организации, да сезират при условията на националното право, съд или компетентен административен орган, коЙто 2 да решИ дали клаузите на договора, изготвени с цел за общо ползване са неравноправни и да предприемат подходящи и ефективни мерки, по преустановяване на продължаващата употреба на подобни клаузи.Сочи се и пар..3 от Директивата според което – „ с оглед на действащото национално законодателство, правните средства за защита, включени в пар.2, може да са насочени отделно или заедно с известен брой продавачи или доставчици от един и същ икономически сектор, или техни сдружения, които използват или препоръчват употребата на същите, или подобни по смисъл договори.Оспорва се и присъдената, като разноски за производството сума.Изтъква се също така, че действащата национална правна уредба, липсата на такава пряко противоречи на правото на Европейския съюз, в частност споменатата Директива.Като пример за отражение на директивата в действащото законодателство се сочи ЗПК, и нейните особености, като част от вторичното право на ЕС, един от правните инструменти, чрез които ЕИ прилагат политиките на ЕС, гъвкав инструмент, използван като средство за хармонизиране на националните законодателства, насочен към постигане на определена цел и резултат, вменено, като задължение на Държавите на основание чл.288 от Договора за функциониране на ЕС изискващи Директивата да бъде транспонирана във вътрешното законодателство, за да породи правно действие.Нетранспонирането или ненавременното транспониране на Директивите е разгледано като основание за прилагане на механизми за защита на правата и интересите на юридически и физически лица., в това число и възможността да бъде предявен иск за защита пред Съда на ЕС – решение С 91/92 Paоla Facirnr Dory срещу Recreb Sri, от 04.07.1994г., както и да получат обезщетение за претърпени вреди от лошо или забавено транспониране( решение по дело С 6/90) и дело С – 9/90 , Francovich и Bonrfaci. ОТ 19.11.1991г., за което е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС ( решение №2/17.03.2021г. по т.д.№2364/2019г. на ВКС, ІІ т.о.Сочи се и решение на Съда на ЕС от 16.07.2022г. по преюдициални запитвания от Първоинстанционен съд №17, Палма де Майорка и от първоинстанционен съд и следствие, Сеута, Испания по съединени дела С 224/19 и С 259/19, в подкрепа на оплакването за недължимост на разноски в производство, насочено в защита срещу неравноправни клаузи.В съответствие с изложеното е искане за отмяна на решението и уважаване на предявения иск, за заплащане на съдебно – деловоднси разноски, в това 3 число адв. възнаграждение по чл.38, ал.1 т.1 от ЗАДВ за двете инстанции, както за отмяна на решението в частта за разноските.Оспорва се вземането за разноски на кредитора предвид посочените решения на ЕС №366 от 16.08.2022г. по ч.т.д.№1085/2022г. по описа на ВКС, І т.о.Въпросните решения на СЕС са представени като доказателство по делото. Преписи от жалбата са връчени на дружеството.

В законоустановения двуседмичен срок по делото е постъпил отговор на въззивната жалба. В отговора са противопоставени следните доводи и възражения – Договорът за потребителски кредит, отговаря на изискванията по чл.11, ал.1 т.9 и т.10 и чл.11 от ЗПК.Неустойката според въззивнемия не следва да бъде включвана при изчисляване на ГПР, тъй като в ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора. Заявено е, че към момента на сключване на Договора за кредит, за кредитора не е възможно да прецени дали заемателят ще изпълни задължението си или не , ето защо неустойките не се включват в ГПР.Подчертано е, че Договорът в чл.2, т.8 съдържа ясно посочване на взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР, с оглед на което е налице пълна прозрачност по отношение на въпросния коефициент, при ГПР възлизащи по този договор на 47.92 %. Разсрочването на задължението за заплащане на неустойка не е с цел да се увеличи размера на месечната вноска, а с цел да се предостави облекчен режим на заемателя за погасяване на задълженията по договора.Предвид обстоятелството, че в България и в Европа са известни само две математически формули за изчисляване на ГПР ( т.1 и т.2 от Приложение №1 към ЗПК) се поддържа, че страните нито могат да прилагат други математически формули за изчисляване на ГПР, нито са длъжни да възпроизвеждат в договорите си тези формули, при съществуващо изискване единствено за посочване на взетите предвид при определяне на ГПК допускания на основание чл.11, т.10 ЗПК – и подробно са посочени действащи норми от Директивата и ЗПК съдържащи дефиниции на споменатите „допускания“ в томва число самите определения.Липса на задължение в Договора при фиксирана лихва да е посочена информацията по чл.11, ал.1 т.11 от ЗПК и ясно посочени условия за издължаване на кредита изключват според въззивника тезата, че договорът е недействителен – решение №86 от 14.02.2019г.по гр.д.№17053/2018г. по описа на Районен съд – Пловдив – в договора има погасителен план, липсва изискване за 4 разграничаване на отделните плащания в погасителната вноска.Така застъпеното становище е обосновано с нормите на чл .11, ал.1 т.11 и т.12 ЗПК, транспониращи в българското законодателство изискванията на чл.10, пар.2, б.“з“, и „и“ от Директива 2008/48, тълкуване дадено с решение на съда на ЕС по дело С-42/15 от 09.11.2016г., допустимо и с оглед принципа на свободата на договаряне, водещ в облигационното право и решение №77 от 22.04.2015г. по гр.д.№4452/2014г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о.В отговора е обосновано становище и за отсъствие на основание за квалифициране на сделката, като противоречаща с добрите нрави – обхващащо само правила и норми, които бранят правила, принципи, права и ценности, които са общи за всички правни субекти и чието зачитане е в интерес на обществените отношения , като цяло , а не на интереса на някоя от договарящите страни – каквито са принципите на справедливостта, добросъвестността, морала в гражданските и търговски взаимоотношения, намерили израз в отделни правни норми - решение №288 по гр.д. №2293/2015г. , ІІІ г.о, ВКС, решение №227 от 07.09.2010г. на ВКС по т.д. №409/2009г. , ІІ т.о , ТК, Тълкувателно решение №1 от 15.06.2010г. на ВКС по тълк.д.№1/2009г. ОСТК, определение 0287/03.05.2017г. по дело №201/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т.о, чието накърняване са преценява във всеки конкретен случай.Максималния размер на договорната лихва ограничен единствено от действието на нормата на чл.9 ЗЗД, забраняващ клаузи, в противоречие на добрите нрави, докато ВКС в своята съдебна практика е прогласил нищожността на такива клаузи, но касаещи лихва за забава, а не възнаградителната лихва, лихва , представляваща капитал , за чийто максимален размер след отмяна на Постановление №72/08.04.1984г. няма максимален предел.В съответствие с изложеното в отговора се съдържа искане за потвърждаване на обжалваното решение и заплащане на деловодни разноски, в това число юрисконсултско възнаграждение в размер на 360.00 лв., доколкото с поведението си не е станал повод за завеждане на делото. В отговора се съдържа и възражение за прекомерност на заплатени от насрещната страна разноски.

Жалбата е допустима, подадена в срок, от надлежна страна в процеса насочена срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

На основание чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на 5 случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.Приема се, че въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г. о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г. о.; № 764 от 19.01.2011 г. по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г. о.; № 702 от 5.01.2011 г. по гр. д. № 1036/09 г. на ІVг. о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г. на ІV г. о).