Решение № 1904 от 12.04.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1904 гр. София, 12.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на първи февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Теодора Иванова при участието на секретаря Юлия С. Д. Асенова като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело № 20211100510017 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от ответницата – Ю. А.

А., с ЕГН **********, чрез процесуален представител адв.Н. К., срещу решение №20262722 от 27.11.2020г., постановено по гр.д.№15601/2020г. по описа на СРС, І Г.О., 173-ти състав, в частта, в която са уважени предявените при условията на обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ и чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД като е признато за установено по отношение на жалбоподателката, че дължи на "Т.С." ЕАД следните суми: сумата от 2822.77 лв., представляваща цена за доставена топлинна енергия за имот – ап.№49, находящ се в град София, ж.к."*******", бл*******, аб.№233093, за периода 01.11.2016г. до 30.04.2019г., сумата от 48.68 лв., представляваща цена за услугата дялово разпределение за периода 01.11.2016г. до 30.04.2019г., ведно със законната лихва върху всяка от двете суми, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК - 20.12.2019г. до окончателното им изплащане; сумата от 342.00 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за цена на доставена топлинна енергия за периода от 15.09.2017г. до 16.12.2019г.; както и сумата от 8.09 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за цена на услугата дялово разпределение за периода от 31.12.2016г. до 16.12.2019г., както и в частта, в която е осъдена жалбоподателката да заплати на "Т.С." ЕАД на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК сумата от 644.08 лв., разноски за исковото производство, както и сумата от 107.54 лв., разноски за заповедното производство по ч.гр.д.№74453/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 173-ти състав.

1

В жалбата са инвокирани доводи относно незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния закон.

Поддържа се, че в хода на съдебното производство е останал недоказан факта на възникналите договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия за процесния имот за исковия период. Твърди се още, че съгласно Общите условия /в сила от 2014г./ клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл.32, ал.2 от ОУ за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период в 30дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на продавача.

Поддържа се, че в случая топлофикационното дружество не е ангажирало доказателства относно датата, на която е публикувало на интернет-страницата си издадените общи фактури, поради което липсва основание да се приеме, че ответницата е изпаднала в забава по отношение на претендираните вземания за главница за доставена топлинна енергия и искът по чл.86, ал.1 от ЗЗД се явява неоснователен и недоказан и като такъв следва да бъде отхвърлен. Твърди се още, че претендираните от ищеца суми за услугата дялово разпределение не са дължими, тъй като липсват доказателства ищецът да е заплатил тези суми на фирмата, извършваща дялово разпределение на имота. Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да отхвърли предявените искове. Претендира присъждане на сторените по делото разноски за двете съдебни инстанции, в т.ч. и адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция. Представя списък по чл.80 от ГПК относно претендирани разноски пред въззивната инстанция.

Въззиваемата страна - "Т.С." ЕАД, не депозира писмен отговор, в молба от 31.01.2023г. взема становище за неоснователност на въззивната жалба. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди решението на СРС в обжалваните части като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.

Трето лице - помагач - "Т.С." ЕООД не изразява становище по подадената въззивна жалба.

Предявени са от "Т.С." ЕАД срещу Ю. А. А. при условията на обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ и чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД.

С оглед заявения петитум на въззивната жалба съдът приема, че предмет на въззивен контрол е постановеното първоинстанционно решение в частта, в която са уважени спрямо ответницата - Ю. А. А. установителните искове за главница и мораторна лихва. В останалата част като необжалваемо решението на СРС е влязло в сила.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД , като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от 2 доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното ч.гр.д.

№74453/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 173-ти състав, въззиваемият - ищец- "Т.С." ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 20.12.2019г. и е постановена на 24.01.2020г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу длъжника – Ю. А. А. за заплащане на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника – Ю. А. А. възражение, поради което дължимите от нея суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни искове.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба, с която съдът е сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т.1 - ТР№1/09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно и допустимо – в обжалваните части, както и по същество е правилно като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. За да постанови обжалваното съдебно решение, в частта, в която са уважени предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД срещу ответницата - Ю. А. А., първоинстанционният съд е приел, че вземанията за главница са дължими поради проведено доказване на количеството и стойността на потребената от ответницата топлоенергия, а относно вземанията за обезщетение за забава е прието, че ответницата е изпаднала в забава, тъй като задължението за заплащане на цената на топлинната енергия е срочно. Разгледано е направеното от ответницата възражение за погасяване по давност на част от претендираните вземания като е прието, че е частично основателно, тъй като заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК е подадено в съда на 20.12.2019г., поради което съдът е приел, че погасени по давност се явяват вземания от началото на исковия период – м.05.2016г. до м.10.2016г.вкл. и същите възлизат на стойност 476.72 лв., за която сума възражението за давност е основателно. Първостепенният съд е посочил, че извън давностния срок е вземането на ищеца за периода от 01.11.2016г. до 30.04.2019г. и възлиза на сумата от 2822.77 лв., представляваща цена за доставена топлинна енергия за имот – ап.№49, находящ се в град София, ж.к."*******", бл*******, аб.№233093, до който размер исковата претенция за заплащане на главница е уважен. По отношение на претендираните от ищеца суми за обезщетение за забава върху главницата е прието, че са основателни до размерите, до които са уважени и досежно исковите периоди. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е 3 основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Настоящият състав намира, че при постановяване на решението не са нарушени императивни материалноправни норми, то е правилно и следва да бъде потвърдено в атакуваните части, като въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд съгласно процесуалната възможност за това, изрично установена с разпоредбата на чл.272 ГПК, а предвид разпоредбите на чл.269, изр.2 и чл.272 ГПК намира жалбата за неоснователна и по следните съображения:Във връзка с твърденията на ищеца настоящият спор има за предмет правоотношения по повод на договор за доставка на топлинна енергия при общи условия. Избраният от законодателя подход във връзка с уредбата на последната облигация е същата да възниква, съществува и да се прекратява при законовоустановените предпоставки, съобразно действащата нормативна уредба, без да отдава правно значение на наличието или липсата, както и без да изисква насрещни изявления от страните по облигацията. Противно на поддържаното във въззивната жалба съдът счита, че по делото е доказан факта на възникналите договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия. Предвид нормата на чл.153 от Закон за енергетиката /ЗЕ/ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия.

Законова дефиниция на понятието потребител/клиент на топлинна енергия е дадена с разпоредбата на §1, т.2а от ДР на ЗЕ, съобразно която в редакцията й към процесния период потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди, респективно задължено лице за заплащане цената на доставена такава във връзка с чл.155 ЗЕ, е собственик или ползвател на имот, който ползва топлинна енергия с топлоснабдител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване. Горната законова уредба определя, че потребител по силата на закона на доставяната топлинна енергия за битови нужди е собственикът на топлоснабдения имот, освен в случаите, когато върху имота има учредено ограничено вещно право на ползване. В конкретния случай видно от приетия като доказателство по делото нотариален акт за дарение на недвижим имот №168/10.12.2009г., т.7, рег.№35206, дело №1287/2009г. ответницата - Ю. А. А. е получила по дарение от майка си М. С. Г. недвижим имот, представляващ ап.№49, находящ се в град София, ж.к."*******", бл*******, като дарителката си е запазила правото на ползване върху дарения имот, което впоследствие с нотариално заверена декларация от 24.09.2012г. се е отказала.

Следователно при липсата на ангажирани в обратния смисъл доказателства съдът приема, че през исковия период ответницата - Ю. А. А. се явява собственик на процесния топлоснабден имот, върху който няма учредено вещно право на ползване в полза на трети лица. Нещо повече, видно от неоспорените документи представени от третото лице помагач – формуляри за извършен отчет именно ответникът (по аргумент от чл.180 от ГПК) отново е поставил подписа си в качеството си на потребител на топлинна енергия, което изявление съдът цени по реда на чл.175 от ГПК. Предвид така направения съвкупен анализ на събраните доказателства, настоящият състав приема, че по делото безспорно е установено, че именно ответницата - Ю. А. А. е собственик на апартамент ап.№49, находящ се в град София, ж.к."*******", бл*******, и същата се явява ползвател на доставяната в имота топлинна енергия през процесния период. В случая единствен правнорелевантен факт досежно възникването на договорното правоотношение между страните е факта кой е собственикът, респективно носителят на ограничено вещно право на ползване върху имота за исковия период от време.