Решение № 45 от 26.03.2025, Окръжен съд - Кърджали

РЕШЕНИЕ

№ 45 гр. К., 26.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – К. в публично заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламен Ал. Александров

Членове:

Кирил М. Димов

Боян Б. Ешпеков при участието на секретаря Петя Хр. Михайлова като разгледа докладваното от Боян Б. Ешпеков Въззивно гражданско дело № 20255100500029 по описа за 2025 година

С Решение № 459/13.11.2024 г., постановено по гр. д. № 439/2024 г., Районен съд – К. е осъдил, на основание чл. 200, ал.1 от КТ, ОД на МВР – К., ЕИК *********, с адрес гр. К., бул. „Б.“ № 39, да заплати на Д. Р. М., ЕГН ********** сумата от 6500 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществен вреди - болки и страдания, вследствие на трудова злополука, претърпяна на 06.09.2022 г., призната за трудова с Разпореждане на ТП на НОИ № 5104-08-25/20.09.22 г.; на основание чл. 86, ал. 1 от във вр. с чл. 84, ал.

3 ЗЗД сумата от 1249.40 лева, представляваща законна лихва на върху присъденото обезщетение в размер на 6500 лева, считано от датата на злополуката - 06.09.2022 г. до датата на завеждане на исковата молба 01.04.2024 г.; както и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД законна лихва считано от датата на завеждане на исковата молба - 01.04.2024 г. до окончателното изплащане на обезщетението, като съдът е отхвърлил иска за разликата над 6500 лева до пълния предявен размер от 10 000 лева за неимуществени вреди и за разликата над 1249.40 лева до 1922.16 лева за мораторна лихва, като неоснователен. С решението съдът е осъдил ОД на МВР – К., на основание чл.

78, ал.1 от ГПК, да заплати на Д. Р. М. сумата в размер на 1560 лева с ДДС за платено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита съобразно уважената част от иска. Със същото решение Д. Р. М., на основание чл. 78, ал.8 от ГПК, е осъден да заплати на ОД на МВР - К. сумата в размер на 52.50 лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение съразмерно с отхвърлената част от иска. Също така съдът е осъдил ОД на МВР К. да заплати по сметка на Районен съд – К. сумата от 310 1 лева, представляваща държавна такса, и сумата от 262 лева, представляваща депозит за вещо лице съобразно уважената част от иска.

С решение № 14/08.01.2025 г., постановено по гр.д. № 439/2024 г., Районен съд - К. е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в Решение № 459/13.11.2024 г. по гр. д. № 439/2024 г. по описа на Районен съд – К., а именно - навсякъде в решението имената на ищеца вместо „Д. Р. М.“ да се четат „Д. Р. М.“, което не е обжалвано и е влязло в сила.

Против постановеното решение е подадена въззивна жалба от С. Ч. юрисконсулт при ОД на МВР – К.. В жалбата се излагат твърдения, че при постановяване на обжалваното решение първоинстанционният съд е допуснал грубо нарушение на процесуалните правила, тъй като е взел предвид и е мотивирал решението си на база представената от процесуалния представител на ищеца писмена защита, която е представена по делото извън предоставения му от съда седемдневен срок. От материалите по делото било видно, че писмената защита е депозирана на 12.11.2024 г., т.е. единадесет дни след проведеното съдебно заседание, а разпоредбата на чл. 64, ал.1 от ГПК гласяла, че процесуалните действия, извършени след като са изтекли установените срокове не се вземат предвид. Въпреки това първоинстанционният съд се бил повлиял изцяло от становището и аргументите на процесуалния представител на ищеца при произнасянето си по спора. Жалбоподателят счита, че Районен съд - К. е направил неправилна преценка на представените доказателства по делото, като по този начин е достигнал до погрешни изводи. Изложените твърдения в исковата молба за преживени страдания от страна на ищеца от психически характер, представляващи постоянна нервност, стрес, напрежение, разтревоженост, били тотално опровергани както от свидетелските показания от разпитаните свидетели по негова инициатива, а именно – съпругата му Д. М.а и М. Х., така и от самия него. Акцентира се на обстоятелството, че след напускането на ищеца от системата на МВР на 20.02.2023 г., същият е кандидатствал за длъжността „водач на служебно куче“ към Дирекция „Гранична полиция“ при МВР на 10.11.2023 г. Това обстоятелство било безспорно установен факт и релевантно за решаване на спора по делото, във връзка с това до каква степен този негативен стрес от ухапването на куче се е отразил на психическото и емоционалното състояние на ищеца, а от там и до каква степен можело да се приеме, че същият е претърпял неимуществени вреди вследствие на инцидента. Това обстоятелство изобщо не било взето под внимание и обсъдено от съда.

Жалбоподателят оспорва и извода на решаващия съд, че ищецът е изпитвал болки и страдания със значителен интензитет непосредствено след злополуката, както и месец и половина след това, които извод бил направен на база на заключението на вещото лице по изготвената съдебномедицинска експертиза. Посочва, че се касаело за лека телесна повреда нанесена на дланта и пръстите на дясната ръка, което не би попречило на ищеца да извършва елементарни ежедневни дейности, като обличане и хранене. Жалбоподателят оспорва също, че за ищеца са настъпили негативни последици от инцидента, 2 както и това, че тези негативни последици се изразяват в толкова силни болки, които могат да доведат до такава промяна в поведението на ищеца, каквито той е описал, както и не били ангажирани доказателства, от които може да се стигне до извод, че за ищеца е настъпила трайна промяна в начина на живот, от която той да търпи вреди, каквито са представени в исковата молба.

В жалбата се прави оплакване, че гласните доказателства не са обсъдени и преценени поотделно и в тяхната съвкупност, както и тяхната обективност и достоверност. Първоинстанционният съд бил кредитирал напълно показанията на съпругата на ищеца, като ги в възприел като логични последователни кореспондиращи с останалия материал по делото. Този извод на съда, според представителя на ответника, е погрешен. Не било взето под внимание от съда обстоятелството, че св. Д. М.а е заинтересована от изхода на делото, тъй като е съпруга на ищеца. В случая такава преценка въобще не била направена, а показанията й били приети за достоверни, макар те да противоречали на останалите събрани доказателства по делото. В показанията си свидетелката заявявала, че след ухапването в продължения на няколко месеца съпругът й (ищецът) бил в много тежко физическо състояние, не можел да се храни, не можел да се облича, не можел да се къпе, и извършвал всички елементарни нужни с нейна помощ. Представителят на ответника посочва, че ставало дума за нанесена лека телесна повреда на два пръста и дланта на дясната ръка, което по никакъв начин не би му попречило да се облече или да се нахрани. Обстоятелството, че на 06.09.2024 г. (вероятно се има предвид 06.09.2022 г. – деня на настъпване на инцидента) ищецът е бил напълно работоспособен се потвърждавал от болничен лист № Е 20222745503, от който било видно, че за Д. М. е констатирана временна неработоспособност от 07.09.2022 г., т.е. деня след ухапването. Св. Д. М.а също така заявявала, че отношението на съпругът й към животните след инцидента се променило коренно, тъй като тя забелязала, че когато излизали и посещавали обществени места, той изпитвал притеснения от появата на кучета, и тази настъпила промяна се отразила на отношението му към близките и към обществото, която промяна продължавала и към настоящият момент (11.11.2024 г. - момента на даване на показанията). Тези нейни твърдения били напълно опровергани както от собствените й показания, в който посочвала, че година след ухапването, ищецът е кандидатствал за позиция в МВР – „водач на служебни куче“, така и от самия ищец, който потвърдил този факт. Съдът е следвало да съпостави показанията й с показанията на останалите разпитани свидетели по делото, а именно – Д. С. и Х. Х.. Последните посочвали, че след инцидента не са забелязали промяна в емоционалното състояние на Д. М., както и че същият не се е оплаквал от болки в ръката. За свидетелите Д. С. и Х. Х. не били налице никакви обстоятелства, от които да се стигнело до извод, че те били заинтересовани от изгода на делото, за разлика от свидетелите М.а и Х., които се явява съпруга и близък приятел на ищеца.

Представителят на ответника приема, че ако евентуално е имало 3 някакво увреждане спрямо физическото състояние или здраве на ищеца, то не е имало дълготрайни последици. Възстановяването е изисквало домашен амбулаторен режим в продължение на месец и половина, както и ищецът не е бил настанявам за лечение в болница. В тази връзка, в случай че въззивният съд приеме, че са налице доказани неимуществени вреди, претърпени от ищеца от настъпилата трудова злополука, жалбоподателят прави възражение относно размера на присъденото от Районен съд – К. обезщетение в размер на 6500 лева, като го счита за изключително завишен.

В жалбата се излагат съображения, че решаващият съд е достигнал до неправилни изводи, като е приел, че направеното възражение от ответника на основание чл. 201, ал.2, т.1 от КТ е неоснователно. Това било така, тъй като следвало да се отчете, че на 06.09.2024 г. (вероятно се има предвид 06.09.2022 г. – датата на настъпване на инцидента) Д. М. е бил ухапан от куче, на което въобще не е знаел името, куче което въобще не е познавал, както и че било напълно възможно едно служебно куче да бъде нахранено без да бъде осъществят физически контакт с него. Представителя на ответника счита, че действията на ищеца следва да се квалифицират като груба небрежност проявена от него. Следващо обстоятелство, което следвало да се отчете било, че по делото се установило, че кучето Жур било спокойно, не е проявявало агресия преди инцидента с Д. М., което водило до извода, че нещо в поведението на ищеца е предизвикало ухапването. Оспорва се и извода на първоинстанционния съд относно вероятната причина за ухапването, а именно наличието на разгонено женско куче в съседна клетка, като независимо от посоченото в Протокол № 1947р-18099 от 13.09.2022 г. относно разследване на посочената злополука, то били ангажирани доказателства, които опровергавали констатациите, изложени в посочения протокол. Видно от представените доказателства по делото било, че комисията, която е разследвала злополуката и е обективирала заключението си в Протокол № 1947р-18099 от 13.09.2022 г. не е извършила всестранна и пълна проверка, а се задоволила само с дадените обяснения на ищеца. В хода на проверката комисията не приобщила Вътрешните правила за дейността на ветеринарномедицинска инспекция в МВР, утвърдени със Заповед № 8121 з403/l5.04.2020 г. на Министъра на МВР, от които да установи, че съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 3 от тези правила служебните животни се хранят от техните водачи, а при тяхно отсъствие от обучени служители, които притежават необходимата квалификация и опит за полагане на грижи за животните. Също така в хода на проверката не е била приобщена типова длъжностна характеристика за длъжността „старши полицай - водач на служебно куче“, от която да установяват, че след назначаването си на тази длъжност, конкретния служител следва да премине курс за професионална специализация, след назначаването му на длъжност и след зачисляването на служебно куче, а такава професионална квалификация ищецът не е бил преминал към 06.09.2022 г. Към проверката също така не било приобщено копие на ежедневна ведомост за разстановката на силите и средствата за 4

06.09.2022 г., от която да се установи, че вменените задължения на ищеца за този ден се изразявали само в извършване на патрулно – постова дейност на този обект, но не и полагане на грижи на служебните кучета. Жалбоподателят навежда доводи, че решаващият съд неправилно е достигнал до извода, че не само водач на служебно куче, на когото е зачислено такова, но и служител, който е назначен на тази длъжност може да храни служебните кучета. Цитира разпоредбата на чл. 6, ал. 3 от Вътрешни правила за дейността на ветеринарномедицинска инспекция в МВР, утвърдени със Заповед № 8121з403/15.04.2020 г. на министър на МВР, която налагала определеното служебно куче, числящо се към инвентара да МВР да бъде нахранено от служител, който е преминал необходимия курс за професионална специализация, след назначаването му на длъжност и след зачисляването на служебно куче към този служител. От доказателствата по делото било установено, че Д. М. към датата на инцидента все още не бил преминал такъв курс. В случая това, че е бил вече назначен на длъжност „водач на служебно куче“ не означавало, че към този момент той е имал необходимата квалификация и опит да нахрани конкретно това куче. Изводът на съда, че е установено, че служителите, които са на дежурство в обект „Хемус“ се разбират помежду си кой от тях да храни кучетата се споделя от жалбоподателя, но това било така, ако и двамата служители са назначени в наряд „водач на служебно куче“, но както се разбрало от доказателствата по делото, ищецът въобще не бил назначен за такъв вид наряд за този ден. Съдът не бил изследвал детайлно представеното копие от ежедневна ведомост за разстановка на силите и средствата за 06.09.2022 г. на РУ-К., от която се разбирало, че Д. М., изобщо не бил запознат с тази разстановка и вменените му служебни задължения, както и не е знаел какви са му били определените задачи за деня от прекия си ръководител, съгласно разпоредбите на Инструкция № 8121з-929/02.12.2014 г. за патрулнопостова дейност, издадена от Министъра на вътрешните работи. От тази ведомост се установявало, че ищецът не е положил подпис в същата, което означавало, че той изобщо не е присъствал на проведения инструктаж и не е имал представа в какъв вид наряд е бил назначен и какви са му били служебните задължения за този ден. Жалбоподателят посочва, че Д. М. в този ден извършвал несвойствена работа, която не му е била възложена и вследствие на това е настъпила злополуката. В конкретния случай небрежността на ищеца се изразявала в това, че той се е явил на работа в обекта без да е запознат със служебните си задължения, а именно да осъществява патрулно-постова дейност, а ако впоследствие ги е бил разбрал, той отново не ги е извършвал, като се опитал да нахрани служебно куче, което задължение е било вменено на съвсем различен служител от състава на РУ К.. При тези доводи, представителят на ответника счита, че тези действия следва да се квалифицират като груба небрежност, като приноса на ищеца за настъпване на злополуката да бъде определен на 95 процента.