Решение № 131 от 12.07.2023, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 131 гр. Варна, 12.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на пети юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Милен П. Славов

Членове:

Петя Ив. Петрова

Мария Кр. Маринова при участието на секретаря Олга Ст. Желязкова като разгледа докладваното от Петя Ив. Петрова Въззивно гражданско дело № 20233000500226 по описа за 2023 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е образувано по въззивна жалба на Е. С. З., подадена чрез адв. И. Р., против решение № 332 от 17.03.2023 г., постановено по гр.д.№ 2001/ 2022 г. по описа на Варненския окръжен съд В ЧАСТТА, с която е ОТХВЪРЛЕН, предявения от Е. С. З. против Т. С. М. и З. Ц. М. иск за установяване в отношенията между страните недължимостта на сумата от 29 316 лв., ведно със законната лихва от 01.06.2006г. до окончателното изплащане на задължението, която сума е осъден да заплати солидарно със С.

П. З. по изпълнително дело № 20197120400593 по описа на ЧСИ Ил. Ст. с район на действие Окръжен съд – Варна, образувано въз основа на издаден изпълнителен лист, с който С. З. и Е. З. са осъдени да заплатят в условията на солидарност сума за уравнение на дялове, поради погасяване по давност на правото на принудително изпълнение, на осн. чл. 439, ал. 1 ГПК и Е. С. З. е осъдена да заплати на Т. С. М. и З. Ц. М. сумата от 1 497, 50 лв., представляваща сторени по делото съдебно-деловодни разноски, на осн. чл.

78, ал. 1 ГПК.

Въззивницата е навела оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушението на процесуалния и материалния закон и необоснованост, като е молила за отмяната му в обжалваната част и уважаване на иска й. Изложила е, че съдът на база събраните по делото доказателства, направил погрешни изводи за прекъсване на погасителната давност с признание – плащания в периода от 26.06.2015 г. до 18.02.2019 г., 1 предвид че погасителната давност била изтекла преди това – през 2013 г. – в периода от 2006 г. до 2008 г. спрямо нея не били предприети никакви действия по изпълнителното дело. Независимо от това, в следващия период от 2013 г. до 2019 г., когато било направено първото плащане, отново не били извършвани никакви действия по изпълнителното дело срещу нея и предвид, че били изминали повече от 5 години, погасителната давност била изтекла за втори път.

Ответниците Т. С. М. и З. Ц. М. не са подали отговор на въззивната жалба.

Решението не е обжалвано в останалата му част, с която е уважен установителния иск на С. З. против ответниците Т. С. М. и З. Ц. М..

В съдебно заседание пред настоящата инстанция, въззивницата чрез адв.

И.Р., е поддържала въззивната жалба и е претендирала присъждане на разноски. Въззиваемите, чрез адв. М., са депозирали писмена молба, с която са оспорили въззивната жалба и са претендирали присъждане на адвокатско възнаграждение, срещу размера на което насрещната страна е заявила възражение за прекомерност по чл. 78, ал.5 ГПК.

Съдът, като извърши служебна проверка, намира обжалваното решение за валидно изцяло и допустимо в обжалваната част, а по правилността, с оглед наведените оплаквания и след преценка на събраните по делото доказателства, намира следното:

Производството пред окръжния съд (досежно обжалваната част) е било образувано по иск по чл.439 от ГПК на Е. З. срещу Т. М. и З. М. за установяване в отношенията между страните недължимостта на сумата от 29 316 лв., ведно със законната лихва от 01.06.2006г. до окончателното изплащане на задължението, предмет на изпълнително дело № 20197120400593 по описа на ЧСИ Ил. Ст. с район на действие Окръжен съд – Варна, образувано въз основа на издаден в полза на Т. М. и З. М. срещу С. З. и Е. З. изпълнителен лист по решение № 390/09.03.2006г., поправено с решение № 942/09.05.2006г., постановено по гр.д. № 5546/1998г. по описа на Районен съд – Варна, с който С. З. и Е. З. са осъдени да заплатят в условията на солидарност сумата за уравнение на дялове, поради погасяване по давност на правото на принудително изпълнение. Ищцата е поддържала, че в периода от 11.01.2008г. до 18.11.2019г. са изтекли повече от 5 години, през които не са били извършвани никакви изпълнителни действия от взискателите, поради което е настъпил нов факт – изтичане на предвидения в закона давностен срок, имащ за последица недължимост на вземането, предмет на изпълнителното производство.

Ответниците Т. М. и З. М. са депозирали писмен отговор, с който са оспорили иска по съображения, че погасителната давност е била прекъсвана и не е изтекла.

Установена със събраните по делото доказателства е следната 2 фактическа обстановка, като по същата страните не спорят:

С влязло в сила решение № 390/09.03.2006г., поправено с решение № 942/09.05.2006г. (в сила, съответно от 01.06.2006г. и от 04.07.2006г.) постановено във фазата по извършване на делбата по гр.д. № 5546/1998г. по описа на Районен съд – Варна, в полза на Е. и С. З.и са поставени в дял недвижими имоти, като за уравнение на дяловете, те са осъдени да заплатят солидарно на Т. и З. М.и сумата от 29316 лв., ведно със законната лихва. На 15.02.2007г. Т. и З. М.и са се снабдили с изпълнителен лист и на 20.02.2007г. са образували изпълнително производство по изпълнително дело № 20077160400053 по описа на ЧСИ Н. Г. с район на действие Окръжен съд – Варна, което е било присъединено към изп. дело № 20077160400052.

Впоследствие, през 2013 г., изпълнителното дело е изпратено за продължаване при ЧСИ Р. Т. и образувано под № 20137170400179, а през 2019 г. – изпратено за продължаване от ЧСИ Ил. Ст. и образувано под № 20197120400593.

Давността, като правен институт съставлява определен от закона период от време, през който носителят на субективно материално право бездейства досежно упражняването му. Като санкция и превенция срещу необоснованата пасивност на титуляра на правото е законодателно уредено погасяването на възможността за принудително удовлетворяване на притезанието, с изтичане на нормативно определения период. Уредбата е в чл. 110 и сл. ЗЗД. Съгласно чл. 110 ЗЗД с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Според чл. 117 ЗЗД от прекъсването на давността почва да тече нова давност; ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години. Според чл.115, ал.1, б „ж“ ЗЗД давност не тече докато трае съдебният процес относно вземането като това, съгласно Постановление № 3 от 18.XI.1980 г. по гр. д. № 3/80 г., Пленум на ВС, важи и за висящността на изпълнителния процес. В това постановление е казано, че погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането. Съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД след установяване на вземането със съдебно решение започва да тече нова давност. За нейното прекъсване е необходимо предприемането на действия за принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. "в" ЗЗД . След образуването обаче на изпълнителното дело при висящност на изпълнителния процес прекъснатата вече давност се спира. Постановление № 3 от 18.XI.1980 г. по гр. д. № 3/80 г. на Пленума на ВС е приложимо и към настоящия казус в съответния му период (изпълнителното дело е образувано при действието му), предвид че последващото Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д.

№ 2/2013 г., ОСГТК, с което се изоставя предходното тълкуване и се възприема различно такова, се прилага от момента, в който е постановено (в този смисъл са решение № 252 от 17.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1609/2019 г., III г. о., ГК, споделящо решение № 170 от 17.09.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2382/2017 г., IV г. о., ГК, и решение № 51 от 21.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3

2917/2018 г., IV г. о., ГК в същия смисъл). Съгласно т.10 от приложимото след 26.06.2015 г., Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал.1, т.8 ГПК (чл. 330, ал.1, б. „д“ ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие.

По отношение на висящността на изпълнителния процес, както доктрината, така и съдебната практика несъмнено са приемали, вкл. и преди ТР № 2/2015 г. на ВКС, ОСГТК, че в случаите, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал.

1, т. 8 ГПК, поради т. нар. "перемпция" и то по силата на закона, независимо дали съдебният изпълнител е издал постановление в този смисъл, имащо декларативно, а не конститутивно действие. Различието е относно датата, от която започва да тече новата погасителна давност за вземането в тези случаи (според постановките по т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК това е датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие). Ако е налице осъществен състав по чл. 433, ал. 1, т.

8 ГПК към дата, предхождаща датата 26.06.2015 г., новата погасителна давност за вземането по чл. 117, ал. 1 ЗЗД започва да тече от датата на изтичане на горния релевантен (двугодишен) срок, като при съдебно установено вземане срокът й е всякога пет години (чл. 117, ал. 2 ГПК).

По въпроса „В случай на множество солидарни длъжници в изпълнителното производство, може ли перемпция да настъпи само по отношение на тези от тях, срещу които не са предприемани изпълнителни действия в продължение на две години, и независимо от това, че в същия период изпълнителни действия са предприемани срещу останалите длъжници, или за настъпване на перемпцията трябва да е налице бездействие на взискателя по отношение на всеки от солидарните длъжници в производството?“, както и по въпроса „Погасителната давност прекъсва ли се от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция?“, предвид наличието на противоречива съдебна практика, е образувано тълкувателно дело № 2/2023г. на ОСГТК на ВКС, по което към момента няма постановено решение. Затова, по първия въпрос, съдът възприема становището в практиката на ВКС по решение № 83 от 11.04.2018 г. по гр. д. № 1667/2017 г. на ВКС, ІV г. о. и решение № 48 от 14.07.2016 г. по т. д. № 404/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., според която в случаите на множество солидарни длъжници по едно и също изпълнително дело, прекратяване на изпълнението може да настъпи по отношение както на всички, така и само на някои от тях. Срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК тече самостоятелно за всеки длъжник, като предприетите изпълнителни действия по отношение на един от длъжниците са без правно значение и последици спрямо останалите. Тоест, предпоставките по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК подлежат 4 на установяване за всеки един длъжник поотделно. Когато взискателят е предпочел да насочи принудителното изпълнение спрямо един от солидарните длъжници, бездействието по отношение на останалите е обвързано от предвидената в чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК санкция – прекратяване на изпълнителното дело спрямо тях. По втория въпрос, настоящият състав споделя установената практика на ВКС в решение № 37/24.02.2021 г. по гр. д.

№ 1747/2020 г., IV г. о., решение № 3/04.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021 г., IV г. о., решение № 257/30.04.2020 г. по гр. д. № 694/2019 г., III г. о., решение № 60282/19.01.2022 г. по гр. д. № 903/2021 г., III г. о., определение № 248/01.04.2021 г. по гр. д. № 3647/2020 г., IV г. о. и др., в която е казано, че перемпцията и давността са отделни правни институти, като перемпцията е без правно значение за давността. Общото между тях е, че едни и същи факти могат да имат значение както за перемпцията, така и за давността. Те са обаче два различни правни института, уреждат различни по характер срокове (давностен и преклузивен), като срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не е производен от давностния по чл. 110 ЗЗД , и са с различни правни последици: давността изключва принудителното изпълнение (но пред съдебния изпълнител длъжникът не може да се позове на нея и съдебният изпълнител не може да я зачете), а перемпцията не го изключва – тя предполага неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но въпреки това съдебният изпълнител е длъжен да я зачете. Съгласно чл. 116, б. "в" ЗЗД давността се прекъсва във всички случаи от момента на предприемане на действия за принудително изпълнение, и то независимо от по-нататъшната съдба на тези действия. Перемирането е основание за прекратяване на процесуалното правоотношение по изпълнителното производство, но то не заличава ефекта от предприетите принудителни действия (резултатни или безрезултатни), с които е прекъсвана давността за изпълняемото право – този ефект се запазва и се отчита при възражение за изтекъл давностен срок.