Решение № 50 от 27.01.2025, Районен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 50 гр. Благоевград, 27.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател:

Миглена Кавалова-Шекирова при участието на секретаря Мария Сп. Милушева като разгледа докладваното от Миглена Кавалова-Шекирова Гражданско дело № 20241210102264 по описа за 2024 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по настоящото дело е образувано въз основа на искова молба, подадена от Н. И. Б., с ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Б*, чрез пълномощника си адвокат М. срещу „Ф*, с ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр. С*”, ж.к. „М*, бул.

„А* ап. офис * представлявано от И* В* Д* и Д* В* Н*.

Твърди се, че на 20.12.2019г. между страните е сключен договор за предоставяне на потребителски кредит № 833433. Сочи се, че страните са се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 2500 лева, който ищецът е следвало да погаси за срок от 12 месеца, като е следвало да върне сумата с лихва 23% или 3075 лв. с посочен годишен процент на разходите в размер на 49, 11%. Сочи се, че в чл. 5 от Договора било уговорено, че кредитът се обезпечава с Поръчителство, предоставено от „F*“ в полза на дружеството - ответник, като при сключването на договора за потребителски кредит никъде не било посочено в съдържанието на договора какъв е размерът на възнаграждението за предоставяне на гаранция от свързано на кредитора дружество. Твърди се, че след като усвоил сумата от 2500 лв., Н. Б. установил, че освен заемната сума от 2500 лв., са му начислили такса за обезпечение с поръчителство - услуга предоставяна от партньор на „Ф*, в размер на 1925, 00 лв. Твърди се, че към датата на подаване на иска Н. Б. е погасил задълженията си по договора за потребителски кредит. Счита се, че процесният договор е недействителен, поради следните причини: дължимите вноски по договора за поръчителство не са посочени в договора за кредит, нито пък е посочен в ОУ, че сключването на договор за гаранция е задължително условие за предоставяне на кредит, като в чл. 5.3 от ОУ било посочено като възможност за повишаване кредитоспособността и вероятността да бъде одобрен за кредит, а не като задължително условие за кандидатстването, каквото се явява всъщност. Твърди се, че договорът не е подписан нито с квалифициран, нито с обикновен електронен подпис, поради което липсва съгласие. Твърди се, че ищецът не е подписвал договор за поръчителство, както и че такъв не му е бил представян. Поддържа, че процесният договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма, както и на евентуалния договор за допълнителна услуга.

1

Твърди се, че договорът е недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК, тъй като противоречи на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, тъй като не съдържа начина на изчисляване на ГПР и липсва яснота как е формиран същия, респ. общо дължимата сума по него. Било посочено само ГПР в %, но не е бил посочен начина па изчисляването му, поради което се твърди, че договорът е недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК. На следващо място се сочи, че е сгрешен ГПР, като сумата по предоставяне на поръчител не е включена като разход по договора, а това е следвало да бъде направено. Сочи се, че ответникът не предоставя възможност за сключване на договора за кредит без да му бъде предоставен поръчител, за което събира допълнително възнаграждение, с което се покриват разходи във връзка със задължението за предоставяне на сумата и следва да бъдат включени в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, при което същият би надхвърлил законовото ограничение, вземайки предвид сегашния му размер и съотношението между главницата и възнаграждението за гаранцията.

Сочи се, че посоченият в договора годишен процент на разходите и обща дължима сума не отговарят на действителните такива. Посочените в договора за заем по-ниски стойности, се сочи, че представляват невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и поконкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП, която подвежда потребителя относно спазването па забраната па чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора, като в тази насока се цитира и съдебна практика.

Счита се, че сумата, претендирана от ответното дружество по договор за поръчителство, несъмнено следва да бъде включена в ГПР, тъй като е разход във връзка с предоставяне на кредита по см. на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Счита се, че при сключването на процесния договор за потребителски кредит и чрез предвиждане на вноска за гаранция по договор за поръчителство, което е свързано с допълнителни разходи за потребителя за заплащането й, е заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. Сочи се, че действителният размер на ГПР по процесния договор, с включени и разходите за предоставяне на гаранция по договора за поръчителство, е в размер над 70%. Предвид горното се твърди, че посочените в договора размери на годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, не съответстват на действително уговорените такива, налице е неяснота при определяне на ГПР, което води до недействителност на договора /чл.

22 ЗПК/. Сочи се, че в глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити се сочи, че изрично е посочено: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин". Поддържа, че клаузата на чл. 5 от договор за предоставяне на потребителски кредит № 833433 е нищожна, като неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 9 ЗЗП и като нарушаваща разпоредбите на чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4, чл. 19, ал. 1 и 4 ЗПК. С исковата молба се иска от съда да постанови решение, с което да обяви нищожността на Договор за предоставяне на потребителски кредит № 833433, сключен между страните в процеса на основание чл. 22 ЗПК вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, евентуално на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 22 вр. с чл. 11, чл. 19 ЗПК. Претендират се сторените разноски.

В законоустановения срок ответното дружество е депозирало писмен отговор, с който се оспорва предявеният иск, като неоснователен. В отговора на исковата молба ответното 2 дружество „Ф* оспорва предявените искове като неоснователни. Оспорва се твърдението на ищеца, че предоставянето на поръчителство от „М*“ /М*/ е условие за сключване на договора за кредит. Твърди се, че при кандидатстване всеки кредитополучател, включително ищецът в настоящото производство, може да избере да сключи договор за гаранция с гарант /поръчител/, предложен от кредитора, за да обезпечи задълженията си по кредита, или да посочи поръчител, избран от него. Твърди се, че уговорката в чл. 5 от Договора за кредит, е индивидуално уговорена между страните. Твърди се, че ищецът сам е избрал в електронния формуляр като обезпечение поръчителство от „М*“ (М*) и след като се е запознал с дължимите от него такси по Договора за гаранция, е подал заявлението за сключване на договор за потребителски кредит. Сочи се, че ищецът е получил по e-mail преддоговорна информация, в която било посочено изрично, че за сключването на Договора за кредит „Ф* изисква от ищеца да обезпечи задълженията си чрез поръчителство, заедно с проекти на Договора за кредит. Отделно се сочи, че потребителят получава по електронна поща и цялата документация от „Ф*“ (М*), а именно Договора за гаранция и прилежащите му документи. Твърди се, че ищецът, след като първо сам е посочил „Ф*“ (М*) като поръчител и е получил информацията, съответно проектите на договорите, е потвърдил изрично чрез CMC, че желае да сключи договора за потребителски кредит при посочените условия. По никакъв начин и с нито едно от действията си ответникът не бил въвел в заблуждаване ищеца относно условията по сключване на договора за кредит, възможността за избор на гарант (лично избран от ищеца) или дължимите от ищеца суми при всяка една от опциите.

При всяка една от стъпките за сключване на договора за кредит, ищецът е бил информиран изцяло относно последиците от неговия избор, като дори са посочени сумите, които той би дължал спрямо „М*“ (М*), ако избере дружеството за поръчител и сключи Договор за гаранция с него. Според ответника възнаграждението по договора за гаранция не влиза в общия разход за кредита и не е част от ГПР, доколкото договорът за гаранция е възмездна услуга, предоставяна от лице, различно от кредитодателя, която е с незадължителен характер. Настоява се, че посоченият ГПР в Договора за кредит е в съответствие с чл. 19, ал.

4 от ЗПК. Излага се, че необходимостта от обезпечение за кредитора се явява следствие на извършваната от него оценка на кредитоспособността на потребителя по чл. 16 от ЗПК. На последно място се сочи, че дори да се приеме, че ищецът е узнал едва след сключването на договора за кредит /въпреки неколкократно предоставяната информация/, че трябва да обезпечи кредита, използвайки допълнителна и незадължителна възмездна услуга, то той е имал на разположение 14 дни, в които да вземе решение за отказване от договора, без да дължи обезщетения или неустойки, съгласно чл. 29 от ЗПК и чл. 9 от Договора за кредит.

Сочи се, че той не е упражнил това свое право, поради което се приема, че той е разбрал и приел клаузата на чл. 5 от Договора за кредит.

След като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност и като взе предвид изложеното от страните, съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е иск за нищожност на договор за предоставяне на потребителски кредит правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 2, пр. 3 ЗЗД, чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 23 във вр. с чл. 22 от ЗПК, чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от ЗПК вр. чл.143 и чл.146 ЗЗП.

В тежест на ищеца е да докаже, че договора за паричен заем е сключен при липса на съгласие, че посочената в исковата молба клауза от Договора чл. 5 е нищожна на посочените основания-противоречи на закона, доколкото от този факт извлича изгодни правни последици, а в тежест на ответника е да проведе обратно насрещно доказване, за валидността на правоотношението.

Ответникът носи тежестта да докаже възраженията, релевирани в отговора на исковата молба, да установи валидността на всяка една оспорена като недействителна 3 клауза, както и че сключването й е при съобразяване на императивните материални норми.

Да се установи, че при скл. на договора не е надвишен размера на ГПР по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, както и че всяка една оспорена като недействителна клауза е индивидуално уговорена и не е неравноправна. Ищецът следва да докаже и че е заплатил претендираната сума на ответника по него, а последният следва да докаже наличието на правно основание за плащането.

Видно от приетия по делото договор за кредит, сключен на 20.12.2019г. между страните за предоставяне на потребителски кредит № 833433, отпуснатият заем в размер на 2500 лева, който ищецът е следвало да погаси за срок от 12 месеца, е бил уговорен с лихва 23% или 3075 лв. с посочен годишен процент на разходите в размер на 49, 11%. Същият има характеристиката на договор, сключен от разстояние по смисъла на Закон за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/. Съгласно нормата на чл. 6 от ЗПФУР, договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече. Съдът приема, че с оглед изявлението на кредитополучателят в договора, че дава съгласието си Кодът за потвърждение, предоставен му от кредитора, който е електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 1 от ЗЕДЕП, във взаимоотношенията му с дружеството да има силата на негов саморъчен подпис, процесният договор за кредит е подписан от ищеца с електронен подпис.